Александър Драганов
Черната корона (10)

Глава девета

След като бе усетила немъртвото същество. Лерта бе използвала магия, за да придвижи себе си и Алтиарин до мястото, от което чувстваше присъствието му. През столетието, изкарано като жрица на Всемайката, вълшебницата бе успяла да се свърже със съзнанието на богинята, макар то да не бе такова, каквото си го представяха хората. Лерта бе получила по-пълно разбиране за природата, за живота в Гората на Всемайката и отвъд нея, за начина, по който мислят и чувстват различните живи същества — животните, но също и растенията, колкото и чужди да бяха те за човека. Въпреки това магьосницата не бе изгубила своите умения във вродената й магия, а напротив — бе се усъвършенствала в мистичното изкуство, стигайки най-високото стъпало в овладяването му — фина манипулация на реалността, при която се постига изкривяване на времето и пространството. Лерта никога не злоупотреби с тази си сила и дори избягваше да я използва, тъй като по този начин рискуваше да наруши деликатния баланс на Сътворението. Сега обаче, когато някой грубо се бе намесил в реда на живота и смъртта, призовавайки адско изчадие, погълнало в себе си безброй мъртви души, Лерта бе действала с всичките си сили и така пристигна със съпруга си тъкмо навреме, за да спаси бягащите елфи и вампирката от голема Легион. Още докато го правеше магьосницата се досети, че не това е истинският й враг. Той бе само инструмент, а в някаква степен и жертва на същинския и противник, притежателя на причудливия и лукав интелект, който бе усетила по-рано. Сега, след като чу думите на Казарада, Лерта бе разбрала всичко — защо боговете не отговарят на молитвите на своите последователи, как сразеното от нея и съпруга й чудовище се е появило на белия свят и какви точно са намеренията на Черния крал.

За момента вълшебницата не бе готова да разкрие истината пред останалите, дори и пред Алтиарин, тъй като това означаваше да се върне много назад в миналото си, в черните дни след смъртта на майка й, когато дори тя се бе изкушила от пътеките на мрака и отдавна забравените тайни, към които водеха те. Мнозина, срещали Лерта, се изумяваха от нейната свръхестествена доброта. Самата тя знаеше, че сред тях е и любимият й елф на мрака. Те обаче не знаеха, че тя цени и обича живота именно защото е била на ръба на най-голямото престъпление и се бе извърнала от него в последния момент, след като бе схванала какво всъщност се кани да направи. За огромно съжаление Черния крал очевидно бе продължил оттам, докъдето бе стигнала тя. Само това можеше да обясни присъствието на представител на Великата раса Ми-Го в земите на Тарр подир толкова много хилядолетия.

Сега Лерта бързаше обратно към Горите на Всемайката, като едновременно бе нетърпелива да сподели откритията си с Белия крал и в същото време се страхуваше как ще реагират другите, когато истината за нея излезе наяве. Тя яздеше коня зад Алтиарин и отново мърмореше думите на заклинанието, което изкривяваше времето и пространството около нея и спътниците им.

Самите те я озадачаваха, тъй като бяха странна компания, по-странна дори от групата, в която бе участвала по пътя си към Водопада на Зората. Мрачният елф Таерин бе очевидно фанатик на Рамакар, което бе изключително тъжно. Пълен с агресия и омраза, която насочваше и към самия себе си, той всъщност имаше огромна магическа сила, която можеше да развие — Лерта бе усетила това само с докосване. Не бе учудена, че никой в Иррхас-Аббат не я е установил. Таерин имаше дарбата на лечител, но тя не се бе проявила заради догмите на Рамакар, втълпявани му от ранно детство.

Тамарай, неговият спътник, и бе познат по име от приятеля им Камарай. Рицарят на елфите бе споделил, че брат му е напуснал Гората на Всемайката поради някаква мъка, която го терзае, ала не бе пожелал да сподели каква точно. Лерта обаче бе сигурна, че той не би се върнал в Гората току-тъй, без причина. Освен това вълшебницата бе озадачена от проявите на загриженост, които Тамарай проявяваше към жреца на тъмата. Светлият елф се опитваше да бъде сдържан, но Лерта се бе научила да разчита емоциите на другите от малко.

Замислена над проблема, тя внезапно намери отговора на загадката и премигна невярващо. Такъв развой на събитията бе неочакван и я притесни не на шега. Лерта не страдаше от предразсъдъци и презираше консервативните религиозни догми, осъждащи подобни отношения, но се притесняваше от това, че видимо добродушен елф като Тамарай е привлечен от почти побъркания жрец на Рамакар. Сега тя си обясни и изпепеляващата ярост, която Таерин демонстрираше към света. Може би трябваше да опита да помогне на тези двамата, но деликатно. Лерта си даде сметка, че тази задача ще е дори по-трудна от изцерението на Алтиарин в Ледената планина или освобождението на Римиел от Лихваря. Ала чародейката не бе от тези, които оставят другите в беда.

Казарада пък бе енигма. Всяко нейно движение, всяко изражение на лицето, начинът, по който говореше, издаваха увереност и преданост към пътя на агресията. Това бе жена, свикнала да получава това, което иска, и приемаща леко превратностите на живота. Вероятно затова бе избрала да стане и вампир.

Лерта не разбираше каква отговорност може да изпитва такова същество към двама объркани елфи и дори към съдбата на света. Казарада изглеждаше от този тип индивиди, които първо гледат да оцелеят, а после се грижат за останалите, ако изобщо стигнат дотам.

А може би я преценявам погрешно, помисли си Лерта. Със сигурност вампирката трябваше да бъде наблюдавана.

Проблем оставаше и самият Алтиарин. Тя чувстваше, че тялото на любимия й е напрегнато, а в ума му бушуват мрачни мисли. Мъжът й бе изминал дълъг път, откакто го завари окървавен в Планината на Ледените Хребети, почти разкъсан от ноктите на отвратителния снежен човек. Той вече не хранеше омраза към света и се бе разделил с повечето от старите си убеждения. В ума му обаче ненавистта към жреците на неговия народ бе дълбоко вкоренена — те бяха отнели първата му любов, бяха го преследвали десетилетия наред. За него нямаше да е лесно да приеме Таерин, а самият жрец не го улесняваше с невъздържания си език.

Ала всички тези проблеми бледнееха пред това, което бе научила тази вечер. Прастария се бе завърнал, донякъде и по нейна вина, и се бе превърнал в оръжието, с което Черния крал можеше да надмине и най-смелите си мечти. Този нечестив съюз трябваше да бъде спрян — иначе над целия свят щеше да се спусне вечна тъма…

* * *

Групата от четирима ездачи, яхнали два коня, и крачещата неуморно напред вампирка пристигна във владенията на елфите призори. Лерта бе създала магическо було, подобно на нематериална дреха, което покри Казарада от глава до пети, за да я предпази от смъртоносните за вида й слънчеви лъчи. Докато яздеха, сърцето на Лерта се сви. Чувството за покой и наслада, което обхващаше пристъпилите в тази гора, вече го нямаше. Магията на Всемайката си бе отишла, а това, което се задаваше вместо нея, надхвърляше и най-лошите кошмари на светлите елфи. Всъщност — и на черните.

— Това, значи — каза Таерин, — е вашето владение.

Жрецът бе сдържал езика си по време на пътуването и дори бе задрямал на коня пред останалия буден Тамарай, но сега вече, на свежа глава, се канеше да сподели с останалите своите мисли за Гората на Всемайката.

— Изключително провинциално — продължи черният жрец, — не мога да повярвам, че наистина живеете по дърветата. Според учените на Иррхас-Аббат това е било характерно за най-примитивните същества на континента, съществували много преди боговете да осъзнаят същността си и да насочат развитието им към познатите раси.

— Живея тук от столетие — отговори Алтиарин — и установих, че това място определено е за предпочитане пред угнетителните твърдини, в които сте се укрепили.

— Говориш все едно си един от тях — погледна го враждебно Таерин, — но всъщност си изменник.

— Бях един от вас — възрази Алтиарин, — а изменници сте само и единствено вие. Извращение с народа на елфите, подигравка пред лицето на боговете.

Таерин поаленя от ярост и понечи да каже нещо, когато се обади Тамарай:

— За момента това място е убежище от пипалата на Прастария, Таерине. Разбирам неодобрението ти към нашите обичаи, но сигурен ли си, че в момента би предпочел да бъдеш в Иррхас-Аббат?

Жрецът замлъкна и стисна зъби.

— Като цяло, всички вие говорите прекалено много — обади се Казарада, — и то за неща, които нямат пряко отношение към проблемите ни. На кои елфи им били по-хубави къщите, на кого му били по-праведни обичаите. Пълни глупости и излишни приказки, като че някой ви плаща всеки път, когато си отворите устата.

Елфите се почувстваха глупаво, а Лерта леко се подсмихна. Тази Казарада си я биваше и постигна с няколко изречения това, което щеше да отнеме на самата нея дълги увещания. Конниците наистина млъкнаха.

Не след дълго през дърветата се показаха физиономиите на елфи. Повечето от тях бяха облечени в брони, обвити в бръшлян — знак, че се подготвят за приближаващи военни действия. Лицата им се смръщиха при вида на жреца на Иррхас-Аббат и забулената в черно жена, но повечето прецениха, че става дума за пленници, и не им обърнаха внимание.

Не така обаче стоеше въпросът с рицар, който се появи на бял еднорог. Доспехите му сияеха на слънцето, а странната му зелена коса се вееше от приятния есенен бриз.

— Тамарай! — извика новодошлият.

Лицето на русия светъл елф се изкриви от усмивка.

— Братко! — отвърна той.

Камарай насочи коня си към тях и след като поздрави Алтиарин и Лерта, стисна ръката на брат си.

— Не сме се виждали от много години — каза той, — от прекалено много.

— Но ето че съдбата ни среща отново — отвърна Тамарай, — радвам се да те видя.

— А пък аз не — обади се кисело Таерин, който се бе свил зад гривата на коня.

— Кой е този? — намръщи се Камарай. — Пленник?

— Бежанец — отвърна Тамарай, — от Иррхас-Аббат.

— Как? — не разбра рицарят. — Нима има още някой, извърнал лик от пътищата на войната, изповядвани от Рамакар?

Тамарай направи гримаса, предугадил водопада от думи, който изригна от устата на Таерин.

— Никога! Не бих предал моя бог! Бягам именно от онези, които го сториха, омразни сили на покварата, почти толкова противни, колкото този обор, който наричате свой дом!

Камарай вдигна уморено длан и обърса челото си.

— Плюеш, когато говориш — каза накрая рицарят, след което се обърна към Алтиарин и Лерта: — Откога приемаме бежанци от Иррхас-Аббат?

— Ако знаеше за какво става дума, нямаше да питаш, зеленокоско — обади се присмехулно забулената, — някой прави мамба на всички богове и ми се чини, че вашата баятелка тук знае за какво става дума.

— Това е така — въздъхна Лерта, — голяма заплаха е надвиснала над целия свят, Камарай, може би дори по-сериозна, отколкото тази преди век, когато Пилигримите на Тъмното Начало се опитаха да родят Адската рожба в нашето ниво на съществуване. Ала не бих искала да я обсъждам, преди да се съберем всички; разказът ми касае събития, към които не бих желала да се връщам излишно често.

— Каквото и да е станало, имаш моята подкрепа — каза тихо Алтиарин и я прегърна нежно.

След това насочи погледа си към Таерин.

— Същото обаче не важи за така наречените бежанци. Казарада е вампир и като че ли с нея може да се общува, но Таерин е жрец на Рамакар и не заслужава абсолютно никакво доверие. Предлагам да го отведем в Хралупите на Усамотението, където държим блуждаещите скитници, дошли със зла умисъл в нашите гори.

— Но това е затвор — каза Тамарай, — той идва като бежанец, а не като престъпник.

— Чу думите му, братко — каза Камарай, — струва ми се, че лорд Алтиарин е прав. Хралупите на Усамотението могат да звучат и като жестока присъда, но спомни си, че на госта ще му бъде толкова удобно, колкото позволяват обстоятелствата. Нещо, което самият той едва ли би дарил на нас, ако попаднем в Иррхас-Аббат.

— Значи искате да ме хвърлите в зандана си — процеди Таерин с горчивина, — задето дойдох да ви предупредя. Едва ли е трябвало да очаквам нещо различно от народ на изменници.

— Полека с обидите, жрецо — изръмжа Алтиарин, — ако ролите ни бяха разменени, вече щяхме да сме на арената, вероятно за да захраним с душите си създаването на някакво ново изчадие.

— И така щеше да ви се полага, задето следвате слабохарактерните си и малоумни божества — излая в отговор Таерин.

— Алтиарин, недей — каза предупредително Лерта, когато мъжът й посегна към меча на кръста си.

— Добре де, то се е видяло, че ще го водите в тия хралупи — въздъхна Казарада и театрално вдигна ръце, — ще отида с него, за да не е самичък. Става ли така?

Алтиарин и Камарай закимаха.

— Разумно предложение — каза зеленокосият рицар.

— Не — поклати глава Тамарай, — това е безчестие. Никога Гората на Всемайката не е посрещала бегълци по такъв начин и няма да го направи и сега. Камарай, като твой брат аз имам право на дял от дома ни и го предлагам за нашите гости.

Таерин замръзна и се обърна към светлия елф с изопнато лице.

— Ако предложението ти е свързано с разговора, който водихме с вампирката, забрави. Никога не бих се принизил по такъв начин.

Лицето на Тамарай пламна, а Алтиарин добави:

— Помисли си внимателно. Той е жрец на Рамакар, пепелянка, която би ухапала подадената ръка. Ако го приемете в дома си, той може да се опита да ви убие при първия удобен случай.

— Затова ли спрях, когато Легион го застигна? — изграчи обиден Таерин. — Ако исках Тамарай да е мъртъв, вече щеше да е така, не се съмнявай, изменнико. Ще уважа неговото гостоприемство дори и само защото заповедите на моя бог са такива.

— Значи отиваме в дома на зеленокосия — обади се забулената и килна закачулената си глава към Камарай. — Това може да се окаже интересно.

Камарай се размърда неспокойно.

— Не може ли обаче да решаваме тия неща по-бързо? — продължи вампирката. — Не е истина колко време губите в приказки!

— Добре тогава — въздъхна Алтиарин, — Камарай, Тамарай, ако наистина сте съгласни, може да приютите така наречените бежанци в дома си. Но…

Алтиарин погледна Таерин и гласът му стана студен като лед:

— Ако вдигнеш оръжие срещу тези хора, жрецо, ще те убия бавно, така както би го направил истински благородник от Иррхас-Аббат.

Лицето на жреца побеля.

— Дано не се стига дотам — въздъхна Камарай и погледна брат си. — Надявам се, знаеш какво правиш.

— Спокойно — заключи разговора Лерта, — нещата накрая ще се наредят. И то така, както най-малко ги очаквате.

Таерин сви устни, а Тамарай погледна надолу.

Алтиарин и Камарай изглеждаха по-скоро объркани. Казарада само се изсмя.