Александър Драганов
Черната корона (13)

Глава дванадесета

Капитан Буч свали далекогледа от лицето си и се намръщи. Знаеше, че нямат шанс. Знаеше, че целта на флотата му е да забавят черните талази, доколкото могат.

Но от видяното се съмняваше, че някой изобщо има шанс. Това, което досега бе спирало елфите на мрака да завладеят цял Тарр, бе относителната им малобройност. Подобно на братовчедите си от Гората на Всемайката черните елфи не бяха много. Рядко се появяваха деца, а в Иррхас-Аббат част от тях загиваха в жестокото обучение, през което минаваше всяко едно, независимо дали е предопределено да бъде воин, магьосник или жрец.

Този проблем, изглежда, бе преодолян чрез съюза с примитивните раси на Тарр. Сред изящните черни галери, на които се придвижваха елфите на мрака, се виждаха и тумбести оркски кораби, носещи се напред благодарение на труда на стотици гребци, които явно работеха без почивка и бяха толкова много, че нямаше значение колко ще умрат от изтощение. Страховитите триреми на минотаври и сатири, дошли от далечния остров Миной, също бяха внушителна гледка, а звероподобните същества по палубите им изпълниха Буч с ужас. Самите елфи на мрака стояха най-отзад, скрити на сигурно зад слугите си, очевидно пазейки се за сраженията по суша. Дори оттук обаче джуджето можеше да види страховития кораб на техните командири, който се извисяваше като крепост над останалите — гигант, подобен на сграда.

Срещу това джуджетата имаха неголям флот, събран колкото да забави прииждащата пасмина чудовища и да спечели време на останалите, сред които най-уязвими бяха жените, децата и старците, да напуснат укрепените градове и да отстъпят към Гората на Всемайката, където се предполагаше, че силата на Белия крал ще ги защити.

След видяното до момента, Буч вече не вярваше, че някой може да защити Тарр от тази сила и се запита дали не би било по-добре джуджетата да умрат по родните си места. После обаче прогони тази мисъл от главата си — надежда винаги съществува и трябваше да я пази до последно. Неговата задача бе ясна и той имаше прекрасни идеи как да я изпълни. За никого не бе тайна, че джуджетата са най-напредналата в технологично отношение раса на Тарр, усъвършенствала употребата на огнестрелни оръжия, които бяха все още рядкост за останалата част от света. Дебелите оръдия вече подаваха дула от здравите кораби на флота му, готови да посеят смърт върху оркските корита. Те бяха по-далекобойни, по-мощни и по-точни от оръжията на съществата, дошли от подземията на Ледената планина. Затова, когато капитанът даде сигнал за огън, първите кораби на орките потънаха, а предводителите им дори не можаха да реагират. Буч даде заповед за втори залп и още няколко оркски кораба станаха на трески, а тежките камъни, изстреляни от катапултите им, цопнаха на безопасно разстояние в морето.

Тогава се появиха две минойски триреми, управлявани от сатири и минотаври. Звероподобните същества насочиха подобни на сифони устройства към неговия флот и изстреляха нещо като втечнен пламък, който облиза първия от джуджешките кораби. Сърцето на Буч се изпълни с мъка и гняв, като чу писъците на събратята си, но знаеше, че не може да им помогне. Минойският огън бе известен с това, че гори и във вода, без да може да бъде угасен. Това бе едно от най-смъртоносните оръжия в Тарр, а тайната за изработването му оставаше загадка дори за джуджешките алхимици.

Буч обаче можеше да отмъсти и даде знак, с който насочи оръдието на собствения си кораб към минойската трирема. Страховит залп разтърси „Пияната брада“, а едно тежко гюле отнесе половината нос на триремата, която се килна напред и потъна като котва във водата.

Морският капитан, на когото Уилям бе възложил защитата на джуджетата, вдигна предизвикателно юмрук.

Черният флот спря въпреки страховитите си размери. Орките не смееха да опитват нова атака срещу оръдията на джуджетата, а минойските триреми не бяха толкова много, че да бъдат жертвани току-тъй.

Тогава напред изплува черна галера, управлявана от елфи на мрака, и Буч усети как го полазват тръпки. Тя не бе придвижвана от поробени гребци, а се носеше по вълните само с магия. На борда й имаше не повече от дузина елфи с развети черни роби — магьосници и жреци на Рамакар. Символът на техния крал — черна корона на шахматен фон — се вееше злокобно от мачтата, а елфите вдигнаха ръце. Напевните им гласове огласиха въздуха и пространството наоколо сякаш потрепери. Миг по-късно от нищото изскочиха светкавици пурпурна енергия, които заплющяха по джуджешките кораби. Дузина от брадатите воини умряха, без да могат дори да извикат, а Буч прокле, когато една от мълниите отне живота на кормчията на собствения му кораб.

— Пускаме пиперницата! — извика отчаяно той и се втурна назад. Една мълния облиза огнените дъски и подпали пожар на мястото, на което бе седял допреди малко. В ушите му ехтяха подигравателните смехове на елфическите жреци, но капитанът им бе подготвил смъртоносна изненада — експериментално оръжие, чиито амуниции и поддръжка излизаха скъпо на джуджешките алхимици, но предполагаемата му мощ в боя бе далеч по-сериозна от тази на конвенционалните оръдия.

Джуджетата, които поддържаха пиперницата, отметнаха брезентовия плат над нея и разкриха самото оръжие — дуло с много малки цеви по себе си, чиито снаряди се изстрелваха с въртенето на ръчка. Буч застана зад пиперницата, насочи я към черните елфи от излязлата напред галера и завъртя бясно ръчката. Десетки снаряди, малки, но смъртоносни, излязоха с грохот от цеви, а цялото дуло започна да се върти. Джуджето разклати оръдието, така че да обхване цялата галера пред тях, и изненадани, черните елфи загинаха, разкъсани от снарядите, преди да могат да реагират. За броени секунди галерата им остана без екипаж, а Буч даде знак за нов залп с оръдието, който я потопи. Това той стори повече с идеята да обезкуражи армията срещу тях, отколкото от реална необходимост.

Бе важно джуджетата да видят, че кораб на черните елфи потъва. Де да притежавахме повече от една пиперница, помисли си Буч. Тогава щях да имам шанс в тази битка.

Но и така представлението му даде резултат и джуджетата завикаха одобрително, когато галерата на черните елфи безславно изчезна под вълните.

Буч даде знак с ръка и оръдията по всички джуджешки кораби се насочиха към противниковия флот. Капитанът на джуджетата разбираше, че повече няма да има игрички. Флотът на Черния крал щеше да нападне с всички сили, без оглед на загубите, които може да понесе. Предводителите му не можеха да си позволят да изглеждат слаби.

Вместо това обаче, корабите на противника се разделиха и подобният на сграда плавателен съд се приближи към тях. На носа му имаше загърната в лилаво фигура, чието присъствие изпълни Буч с неясно безпокойство. Той вдигна дулото на пиперницата към нея и даде нов картечен залп, ала от нищото се изви силен вятър, който отклони снарядите. Фигурата вдигна дясната си ръка и капитанът с отвращение забеляза, че вместо с пръсти, тя завършва с рачешки щипки. В този момент той си спомни разказа на жреца-беглец за подобно на морско животно същество, наречено Ми-Го, и усети хлад в стомаха. Разбра, че създанието приготвя пагубно заклинание и отчаяно даде знак на корабите да стрелят с оръдията си.

Гюлетата на джуджетата обаче отскочиха от черния корпус на кораба-исполин, а в следващия момент морето около тях закипя. Глави на змейове, чиито очи блестяха със сиянието на създания, подчинени на чужда воля, се появиха над водата и разтворили хищно челюсти, се насочиха към корабите на джуджетата.

Буч неволно отстъпи назад, стъписан. Прастария бе призовал техните древни врагове от дълбините на морето и ги бе насочил срещу тях. Той бе решен да унищожи флота им, без да дава повече жертви, макар с това да разкриваше окончателно присъствието си пред света.

Змейовете връхлетяха първите джуджешки кораби и ги направиха на трески, въпреки че неколцина и от тях да умряха при сляпата атака. Буч изкрещя, когато два огромни звяра нападнаха „Пияната брада“, и разстреля с пиперницата единия, докато голямото оръдие уби другия. По чудо корабът оцеля, но още три от плавателните съдове на флота му потънаха към морското дъно.

Битката отиваше на разгром.

Тогава от морето долетяха гневни писъци и от нищото се появиха ята делфини и косатки, които връхлетяха змейовете. Буч зяпна. Той винаги бе знаел, че тези създания са далеч по-умни от рибите, но никога не ги бе виждал да действат толкова организирано. Сякаш усещаха, че целият им свят е подложен на заплаха.

Бързи и ловки, китовете убийци забиха челюсти в морските змейове, а делфините поеха във водата озовалите се там джуджета, спасявайки ги от сигурна смърт. Сцената стана още по-невероятна, когато няколко оркски кораба бяха превърнати на трески, пометени от опашките на грамадни сини и гърбати китове, а също и на кашалоти. Десетки орки паднаха във водата, безсилни срещу яростта на морските гиганти, докато косатките обагриха морето в кръвта на змейовете. Делфините засега стояха настрана и писукаха предизвикателно, но без да оставят джуджетата да потънат.

Буч не вярваше на очите си. С тази помощ инвазията на Черния флот може би щеше да свърши дотук. Една от минойските триреми насочи сифона с втечнен пламък към водата, но преди да може да стреля, бе поразена от опашката на кашалот.

Ято гърбати китове се отправиха към исполинския кораб на предводителите на Черния флот. Ала тогава фигурата в лилаво разпери ръце и защрака с щипци и пред кораба му се появи изчадие, каквото Буч не бе и сънувал, че може да съществува. От морските глъбини изплува кракен, един от онези, кръстени на легендарния демон на пустотата, а чудовищните му пипала се разгънаха на десетки метри дължина. Немигащите му очи блестяха със същото сияние, което издаваше, че съществото е обсебено. Без да губи време, то нападна китовете, дръзнали да атакуват черния флот, като уви грамадните си пипала около тях и ги потопи под водата.

Събрали смелост, корабите на врага напреднаха. Тежките камъни от оркските корита полетяха заедно с втечнения пламък на минойските триреми и страховитите заклинания на черните елфи. Те нямаше да простят унижението, което джуджетата и техните приятели от морето им бяха нанесли.

Китовете обаче не се предадоха. Една от косатките, която имаше невероятни размери, се обърна назад и изписука нещо на странния език, който морските бозайници притежаваха, а водите около джуджешките кораби се изпълниха с делфини. Те гледаха очаквателно и нетърпеливо брадатите си приятели, докато техните големи братовчеди — кашалоти и косатки, гърбати и сини китове, се стрелнаха напред, към грамадния кракен и черната армада зад него.

Буч разбра какво става, макар разумът му да не го побираше. След безброй години, в които джуджетата бяха помагали на китовете срещу свирепите змейове, сега морските бозайници се бяха обединили по чудодеен начин, изпращайки най-силните си мъжкари, които да спечелят време и да спасят джуджетата. Всеки път, щом някой от корабите им потънеше, делфините около тях се гмурваха и спасяваха брадатите моряци, а след това плуваха бързо обратно към брега.

Капитанът усети как по загрубелите му от вятъра бузи се стичат сълзи. Морските исполини бяха като деца и не биваше да участват в тази жестока война, не и срещу безмилостните господари на Иррхас-Аббат и тяхното изчадие, извикано от най-черните дълбини на морето.

Но го бяха направили и той нямаше право да ги предава.

— Зад борда, всички зад борда! — извика той, когато един грамаден оркски камък продъни „Пияната брада“, и скочи във водата, където бе подхванат от делфин. Не след дълго всички джуджета, оцелели от атаките на черната армада, бяха във водата на гърба на делфини, които се понесоха с изумителна скорост обратно към брега.

А зад гърба им косатките, китовете и кашалотите бяха обкръжили огромния кракен и не пускаха нито него, нито корабите зад пипалата му напред.

Те се жертваха, за да спечелят за джуджетата малко време, колкото да се измъкнат, осъзна Буч, стиснал перката на спасилия го делфин.

Бяха им дали кратка отсрочка. И въпреки размера на противниковата армия и мощта на адското същество, което я предвождаше, Буч се закле, че саможертвата на китовете няма да е напразна.