Александър Драганов
Черната корона (6)

Глава пета

Казарада се съмняваше, че пътуването им може да стане по-неприятно, отколкото бе в момента. На сутринта, в която отпътуваха от град Врехлен, небето потъмня, скрито от мрачни буреносни облаци, и скоро заваля — ситно, напоително и без изгледи скоро да спре. Вампирката бе загърната цялата в дрехи, които да не пропускат и един слънчев лъч до кожата и, но в момента съжалявате за това. Слънце и без това нямаше, а платът около тялото й се бе намокрил. Тя бе твърде силна, за да усети чувство за тежест, но мокротата й бе неприятна, макар да не можеше да й причини реална вреда.

Освен това имаше невероятния късмет да пътува с господин Мрак и неговия светъл братовчед, моряка Тъга. Казарада никога не бе случвала на по-нелепа компания през живота си, а преди да попадне на гладиаторските арени на Иррхас-Аббат бе видяла какво ли не. Жрецът Таерин обаче подобряваше всякакви рекорди по високомерие и липса на комуникативност. Казарада трябваше да признае, че първоначално си го бе харесала и затова бе решила да измъкне именно него от капана в имението на Тимуриел, макар вече да съжаляваше за направения избор. Дребничък, с рошава черна коса и хубаво лице, той й бе изглеждал като прекрасния малък злодей, с когото да си прекара добре. Какво по-романтично можеше да има от това да останеш насаме с жрец на мрака в лодка насред открито море?

За нещастие Таерин първо се бе тръшкал за проблемите на господаря Рамакар, след това бе плакал за загиналия ангел, после изпадна в ярост и се опита да призове някакви вълшебни сили, размахвайки ръце и крещейки до полуда в морето, а накрая припадна от изтощение, шок и жажда. Вампирката се бе опитала да го успокои и приласкае, но той я гледаше все едно е полуорк.

Тя познаваше този поглед, тъй като бе дарявала с него полуорки от арената на гладиаторите. Не й хареса, когато го видя отправен към себе си. Разбира се, денем нямаше какво толкова да покаже, тъй като трябваше да е постоянно забулена като в пашкул. Но нощем…

Казарада не бе от жените, които имат проблеми със самочувствието. Знаеше, че е красива и се опитваше да го използва. Бе й самотно, когато не намираше мъжка гръд, на която да отпусне глава.

Затова се зарадва, когато видя моряка. Той й се стори още по-добра партия. Едър, силен, а в същото време с деликатната красота на елфите. Носеше в себе си онази меланхолия, която караше жените да подлудяват по мъжете. Казарада искаше да открие какво го измъчва и да го изцери от тревогите, както тя си знае. Затова и излезе онази вечер на носа на кораба, облечена семпло, но привлекателно, показваща толкова, колкото да разпали, но без да се предлага открито.

Подход, който обаче в последно време й бе донесъл интереса единствено на полуорка, въпреки слуховете, че спи с Тимуриел. Досега късметът й с черните елфи не бе проработвал, а когато опита със светъл, пак удари на камък. Тамарай й бе отвърнал с преценяващ поглед, все едно е някакво странно животно, изплувало от любимото му море, а след това бе престанал да й обръща внимание, освен като слушателка на несъмнено интригуващите му разкази за природата на отвратителното същество, което им се бе явило във вилата на Тимуриел.

В момента Казарада се чувстваше съвсем не на място в компанията на тъмен аколит и схоласт, изучаващ тайните на изчезналите раси на континента. Внезапно й стана смешно и нелепо и тя реши да наруши тишината, която се бе възцарила над компанията още от самото им тръгване. И без това местността наоколо, наречена сполучливо Долина на мълчанието, бе пуста и безрадостна, почти лишена от живот, ако не се брояха дребните полски гризачи и редките селца, населени с недружелюбни на вид джуджета. Затова, когато останаха сами на разкаляния път, а дъждът реши да полази по нервите й, като усили пороя си, тя си каза, че е крайно време да разчупи ледовете.

— Е, момчета — каза тя, — трябва да си кажем нещо честно, не мислите ли?

Таерин не благоволи да отвърне на думите й, а остана загърнат в черната си роба, спуснал ниско качулката над лицето. Приличаше на сърдит прилеп. Тамарай изсумтя нещо неопределено, с което за пореден път потвърди впечатленията й, че няма никакъв интерес към нея.

— Аз не съм грозна, нали?

— Не — отвърна, смаян от откровения въпрос, Тамарай, — как може да си го помислиш?

— Аз не мога да преценя — долетя обаче ехидният отговор на Таерин, — през повечето време си увита като какавида, но отвътре надали ще изхвърчи пеперуда.

— Не съм обаче и глупава — продължи вампирката, без да му обръща внимание.

— Едва ли, щом си стигнала жива от Иррхас-Аббат до Брулените брегове — съгласи се Тамарай.

— Аз ще се въздържа от коментар — късо изрече Таерин.

— Неколкократно изразих желание да стана близка с някого от вас — каза Казарада.

— Забелязах — отвърна Таерин, — като зайка си.

Тамарай замълча сконфузен.

— Но нито един от двамата не прояви интерес — не се спря вампирката, — от което стигнах до извода, че след като проблемът не е в мен, е във вас.

— Предполагаш прекалено много — повиши глас Таерин, но Казарада не се отказа.

— Вие и двамата сте от отсрещния бряг на дъгата, нали така?

Настана гробовна тишина, нарушавана само от пляскането на копитата в рядката кал.

— Това не е твоя работа — отвърна накрая Тамарай.

— За пръв път да кажеш нещо умно — допълни Таерин, — не мога да повярвам, че бивам разпитван за това от някаква немъртва.

— Ами другите теми за разговори са вечната слава на господаря Рамакар, което омръзва след осмия час повтаряне на едно и също — отвърна вампирката, — а и просто исках да разбера дали нещо не ми е наред. Та кажете, права ли съм? Вие си падате по момчета!

— Аз съм верен единствено на моя бог! — отвърна някак прекалено бързо Таерин.

— Не желая да обсъждам този въпрос — отсече Тамарай, — тези неща са лични и те моля да не ги споделяш с никого.

— Богове — въздъхна Казарада, — вие не само сте сбъркани, но и имате проблем с това.

— Единственият ми проблем е, че те срещнах! — отвърна Таерин. — Изобщо не искам да продължавам с тази тема, чуваш ли!

— Жрецът е прав — отговори Тамарай.

— Печално единомислие — констатира Казарада. — А сега ми обяснете с думи прости защо реагирахте, все едно ви казах, че сте прокажени.

Таерин спря коня си и се обърна към нея. Очите му заблестяха.

— Тези чувства са неестествени и не подобават на един жрец. Те те правят слаб и глупав. Аз отдавна съм се отказал от терзанията на плътта в името на моя единствен и велик господар Рамакар, тоя, в чиито крака всякога се валят трупове!

Една гръмотевица изтътна подир тези думи и дъждът се усили още малко.

Казарада се обърна към Тамарай.

— И ти ли мислиш така? Затова ли си се забил сред джуджетата в морето?

— Е, аз очевидно не служа на тоя, в чиито крака всякога се валят трупове — отвърна Тамарай. — Между другото, как ви вдъхновява тази титла към благоговение? Не ви ли звучи отблъскващо?

— Не отклонявай темата — настоя вампирката, — на теб какъв ти е проблемът?

Тамарай тежко въздъхна.

— Ще кажа само едно нещо и се надявам с това да приключа разговора. Таерин е прав за това, че тези чувства са противоестествени. Аз самият съм търпим и нямам нищо против тях, но те са предателство спрямо моя народ. Елфите са малобройни и е грехота да не направиш семейство и отгледаш деца.

— Но ти нямаш семейство и деца — продължи вампирката.

— Не — отвърна Тамарай, — но въпреки това не мога да се отдам на разгул. Непристойно е.

Тримата отново тръгнаха с конете си в дъжда. Жребецът на Казарада жално изцвили.

— Значи вие се обричате на самобичуване, защото това е непристойно за великия и славен народ на елфите, така ли да го разбирам?

— Ти не разбираш нищо — отвърна Тамарай.

— И няма нищо за разбиране — повиши отново глас Таерин, — аз съм жрец на Рамакар и това ме изчерпва напълно, ясно ли ти е?

Конят на Казарада отново изцвили. Вампирката отвори уста да каже нещо и в следващия момент се задави.

— Каква е тази смрад? — попита тя.

Таерин и Тамарай спряха конете си. Техните животни също започнаха да пръхтят.

— И аз го усещам — каза накрая Тамарай. Звучеше почти облекчен от това, че са сменили темата — някакво сладникаво зловоние.

Таерин не каза нищо, но бе изцъклил поглед, все едно най-лошите му кошмари се сбъдват.

Отвратителна мараня изпълни дъжда и скоро всички усетиха ужасния мирис на изгнило месо и благовония, смесени в едно. Конете се надигнаха в бясно цвилене. Казарада можа да отскочи навреме, но елфите нямаха този късмет. Тамарай се изтърси по задник, но Таерин падна лошо и си удари главата.

— Таерин! — извика светлият елф и скочи на крака.

— Нищо ми няма — изпъшка жрецът и се изправи. Струйка кръв потече по челото му. — Но… трябваше да ви кажа.

— Какво да ни кажеш? — повиши глас Казарада.

— Аз… имах сън. Сънят…

— Е реален! — довърши вампирката. — И ни го казваш сега! Велик жрец си наистина, Таерине!

— Не му викай, удари си главата — отвърна Тамарай и се обърна към жреца, който се бе начумерил.

— Не ти искам защитата!

— Остави това! — прекъсна ги Казарада. — Какво си видял?

Таерин ги погледна някак виновно, като дете, хванато в кражба.

— Ами това — посочи той напред.

Казарада и Тамарай се обърнаха в посоката, в която сочеше ръката му, и видяха кошмарна гледка. От дъжда и сладникавата мараня изплува фигура, излязла като от сънищата на луд. Това бе гигант, висок два метра, без пол и раса, с одрана кожа и голи жили и мускули, които лъщяха от засъхнала златиста кръв.

— Какво си ти, в името на Сталкерите — процеди Казарада.

— Името ми е Легион — произнесе с хрипкав глас съществото, — защото сме мнозина.

Конете вече се бяха отдалечили в галоп, далеч от скверното присъствие на мерзкото същество, чието кошмарно лице се разцепи от заканителна усмивка.

— Таерин… — прошепна то и се отправи към жреца, протегнало мускулести ръце с разперени пръсти.

Черният елф отстъпи назад, извадил кинжала си, но на лицето му се четеше ужас и объркване. Казарада също бе занемяла от шока. Дори тя не бе виждала такова извращение с природата, даже в Иррхас-Аббат.

Тамарай изтегли сабята си с изражение на мрачна решителност.

— Наистина имаш могъщи врагове, Таерин — каза тихо той и пристъпи напред към създанието.

Легион замахна със силната си ръка към светлия елф, но морякът отскочи настрани и свали рязко сабята си. Крайникът на създанието падна и тревата наоколо се опръска със златиста кръв, която кощунствено изпълни въздуха с благоухания.

Легион погледна към светлия елф и се обърна грациозно към него, а Тамарай замахна отново. Застиналата усмивка не напусна лицето на създанието дори когато главата се търкулна на земята. Едрото тяло падна на колене, а след това се просна на земята. Маранята около него стана по-гъста и го погълна, а то самото сякаш се разтвори вътре.

— Какво беше това? — попита потресена Казарада. — Кой би могъл да създаде такова същество?

— Прастария — отвърна тихо Таерин. — Видях как го създава в съня ми, от трупове на паднали гладиатори. Помислих си обаче, че става дума за кошмар, нещо като спомен от събитията в дома на Тимуриел. Не допусках, че…

— Важното е, че го убихме — отвърна Тамарай. — Колкото и странно да бе това създание, силата му не беше голяма. Може би целта му е била повече да плаши, отколкото…

Думите обаче заседнаха в гърлото му, когато Легион отново изплува от маранята, цял и невредим. Страховитата усмивка не напускаше одраното лице, а хрипкавият глас отново прошепна:

— Името ми е Легион, защото сме мнозина.

Този път Казарада реагира. Вампирката скочи напред — неопределена сянка, скрита от мокрите дрехи. Фигурата й се вряза в тази на изчадието и го пръсна на десет различни посоки. Златиста, лепкава като гъст мед кръв полепна по плата и вампирката този път бе благодарна, че го носи.

— Да се махаме — каза бързо тя, — преди да се е появило отново.

— Но то е немъртво — тъпо каза Таерин, — никога няма да се откаже.

— Движи се, жрецо — подкани го Тамарай, — бързо!

Тримата се затичаха напред. Краката им жвакаха в рядката кал, а маранята зад тях се сгъсти отново, след което разкри ужасяващо познатия силует.

— Името ми е Легион — изхриптя за трети пореден път съществото, — защото сме мнозина.

След тези думи Легион тръгна подире им, без да бърза. Мускулите се движеха с отвратително мляскаме по изящно оформеното одрано тяло. Тримата се отдалечиха от преследвача си, но Казарада знаеше, че това не може да продължи до безкрай. Таерин бе прав. Това създание бе изчадие на смъртта и никога нямаше да се умори. Тя може би щеше да се измъкне, ако побегнеше с всичка сила, но елфите бяха обречени. Таерин вече се задъхваше. Тамарай още не даваше признаци на умора, но и това бе въпрос на време.

Зарежи ги, посъветва я един глас в главата й. Те не са ти никакви и не могат да ти бъдат никакви. От тях полза няма. Животът няма да изгуби нищо, ако изчезнат. Ти чу достатъчно от Сталкера. Предай каквото знаеш на светлите елфи и се скрий, докато бурята отмине.

— Таерин… — прошепна в далечината съществото.

Жрецът се препъна в един камък и падна на колене. Изправи се мигновено, а Тамарай се озова до него и му помогна да стъпи на крака. Когато обаче го стори. Таерин извика и се олюля.

Беше си изкълчил крака.

— Казарада! — извика Тамарай. — Помогни ми!

Вампирката се обърна назад и прокле. Легион приближаваше бавно, но сигурно, а страховитата усмивка не напускаше чудовищното му лице.

— Да ви вземат мътните! — изкрещя Казарада, като го каза едновременно на всички и на никого. След това се спусна назад, грабна камъка, в който Таерин се бе наранил, вдигна го и го метна с все сила право в одраното, отвратително лице на изчадието. Главата му се пукна и то се разпадна на валма мараня.

— Аз ще го взема! — каза вампирката и вдигна Таерин като агне, което метна на раменете си. Той дори не възрази, което шокира жрицата. Прецени, че отново е изпаднал в шок, може би по-силен от този, преживян при срещата с Прастария.

— Бих взела и теб — рече Казарада, — но ще натежиш и ще се забавя много. Все пак не съм като легендарния Римиел. А забавя ли се, това нещо ни настига.

— Вземи него! — отвърна Тамарай. — Аз не съм градско чедо. Мога да тичам километри, преди да се уморя.

Вампирката само кимна и се понесе напред, нарамила Таерин. Не каза на глас това, което си мислеше — че рано или късно Тамарай все пак щеше да се умори, за разлика от изчадието по петите им, което отново се образува от маранята.

— Името ми е Легион — долетя омразният глас, — защото сме мнозина…