Александър Драганов
Черната корона (14)

Глава тринадесета

Джуджетата пристигнаха в Гората на Всемайката през нощта и Римиел бе този, който ги посрещна. И без това нито той, нито Алтира, Лерта и Алтиарин използваха това време за сън. Двете вълшебници правеха последни приготовления, с които да помогнат в пътуването на черния елф. За разлика от Римиел, той, естествено, не можеше да лети и на вампира му бе чудно как ще го следва по пътя. Съмняваше се, че гордият Алтиарин ще се съгласи да го носят като агне до Иррхас-Аббат, а разстоянието бе толкова дълго, че бе изключено да го вземат пеша или дори на кон. Алтиарин обаче само се бе усмихнал лукаво и бе казал на Римиел да не се безпокои, след което отиде при армията елфи, за да им съобщи лично лошата новина, че двамата с Римиел няма да участват пряко в предстоящата война. Вампирът смяташе, че е редно и той да присъства, но тогава бяха пристигнали първите вестоносци, съобщавайки, че джуджета навлизат в Гората на Всемайката. Римиел и група елфически рицари ги посрещнаха и им помогнаха да се настанят във временни убежища, подготвени предварително от вълшебниците на краля — странни, но уютни шатри от сплетени растения, разположени близо до потоци. В тях всяко джудже намираше вкусни плодове, зеленчуци и ядки, с които да утоли глада си, а за мнозина от бежанците това бе добре дошло — те бяха напуснали градовете си с малко припаси, за да не губят време. Носеха тревожни новини за огромен черен флот, който приближава от земите на Иррхас-Аббат — армия, която не крие амбициите си да подложи целия континент на пагубно опустошение.

Така нощта отмина неусетно, а на сутринта Римиел бе принуден да се сбогува с Алтира, може би завинаги.

Макар да бе живял вече столетие е красивата магьосница, вампирът бе все така лудо влюбен в нея, както в онзи далечен зимен ден, когато Алтиарин ги хвана да се целуват. Когато оцеля след сблъсъка с детето на Кракена. Римиел бе предположил, че вечността е пред тях. Ала ето че сега враговете им успяха да ги разделят. Макар да бе предложил сам плана да се изправи срещу Черния крал. Римиел далеч не бе така уверен в думите си, колкото бе звучал на срещата при Белия крал. Наистина, през последния век силите му бяха значително нараснали, а умението да си служи с меча бе ненадминато, както признаваше и самият Алтиарин. Владетелят на Иррхас-Аббат обаче притежаваше съкрушителна мощ и Римиел изобщо не бе сигурен, че ще може да му се противопостави. Знаеше, че ако и той не успее, никой няма да може да го направи. А бе по-добре да загине в битка, отколкото просто да очаква края на света.

Тайно бе щастлив от това, че Алтиарин ще го придружава, макар да се безпокоеше за черния елф, Алтиарин нямаше неговите свръхестествени сили, колкото и опитен да беше. Въпреки това Римиел все още, подир всички тези години, го считаше за свой ментор, макар да бе живял много по-дълго от него. Алтиарин му бе помогнал да се изправи срещу Лихваря, той бе до него, когато вампирът се провали в битката си със страховитите изчадия, призовани от Пилигримите на Тъмното Начало, и след това му бе разкрил всичките тайни на боя с меч, като накрая бе благословил и любовта му с Алтира. За Римиел черният елф бе като брат и присъствието му бе успокоително. Зарече се, че няма да позволи нищо да му се случи.

Самият Алтиарин се появи малко по-късно, придружен от Лерта и дъщеря си. Алтира не бе казала на Римиел какво точно са замислили с майка си, но бяха прекарали цяла нощ в заплитането на магии.

Алтиарин бе облечен със сребърните доспехи, които носеше като благородник в Белия двор, но бе заменил тъмносиния плащ с дълго черно наметало, което подозрително напомняше дните му на воин от Иррхас-Аббат. То се вееше на гърба му, развявано от призрачен вятър и Римиел се досети, че това е част от заклинанието, дадено му от Лерта. На пръстите си, завършващи с остри черни нокти. Алтиарин носеше пръстени със странни многоцветни камъни, а на кръста си бе запасал тънък меч — смъртоносно оръжие, с чиято помощ еднакво добре можеше и да мушка, и да сече.

— Щях да те попитам как смяташ да ме следваш във въздуха — каза Римиел, — но подозирам, че вече имаш отговор за това.

Алтиарин, прегърнал с една ръка съпругата си, само се усмихна и кимна към дъщеря си, която стоеше до вампира.

— Въпросът е дали ти ще успееш да ме последваш — отговори лукаво той, — аз съм добре подготвен за предстоящото пътуване.

— Най-малкото, което можехме да сторим, татко — отвърна Алтира, а след това каза: — Пази ми мъжа. А също и себе си.

— Благодарение на вас с Лерта вече имаме шанс в тази мисия — кимна Алтиарин и се обърна към съпругата си: — Ще се помъча да приключим с това бързо и да се върнем за основното сражение.

— Важното е да приключите успешно — поклати глава Лерта, — останалото е моя грижа.

Тя прегърна Алтиарин и двамата останаха за миг заедно, после се разделиха.

— Куражът ви е достоен за уважение — обади се застаналият настрани Таерин, — но неуместен. Силите на съществата, срещу които се изправяте, са огромни.

— Затова имам нужда и от твоята помощ — отговори Лерта. — Ти ще трябва да изцериш ранените, докато аз и дъщеря ми сме заети с Прастария, а Алтиарин и Римиел — с Черния крал.

— Таерин — лечител? — обади се познат глас. — Не спираш да ме изумяваш, жрецо!

Казарада се появи на поляната пред дървото, в което живееше Римиел, застанала отляво на зеленокосия Камарай. От дясната страна на елфическия рицар бе брат му, както винаги спуснал забралото на шлема си и следящ какво става с проницателните си сини очи.

— Някои от джуджетата могат да помогнат в битката — каза Камарай. — Имат планове и части за оръжия, които биха били полезни срещу прииждащата гмеж.

— Много добре — кимна Алтиарин. — Джуджетата от векове наред са трън в петата на моите събратя, а сега ще искат да отмъстят и за опустошената си родина.

След това черният елф постави ръка на рамото на Камарай.

— Сигурен съм, че ще се справиш на бойното поле, приятелю. Трябва да ти благодаря за всичко, което направи за мен през последното столетие. Ще се опитам да ти се отплатя в тази — опасявам се и в същото време се надявам — последна бойна мисия.

— Всичко ще е наред — отвърна на погледа му Камарай. — Ще се върнеш тук, където ти е мястото. Сред нас.

— А когато войната свърши и изметем черната напаст, аз ще се върна там, където е моето място — обади се Тамарай иззад забралото си, — в земите на джуджетата.

Никой не отговори на това и настъпи неловко мълчание. Таерин сведе поглед.

— Трябва да тръгваме — каза накрая Алтиарин, — сърцето ми се свива от това, че ви оставям сами срещу такъв враг, но нямаме избор. Ще се върна колкото се може по-скоро. Хайде. Римиел!

И след тези думи Алтиарин, без никакво предупреждение, полетя във въздуха. Черният му плащ се развя като огромни криле зад гърба му.

— Невъзможно — зяпна Римиел и се обърна към Алтира. — Какво точно сте направили?

— Магия — отвърна младата магьосница и целуна любимия си по устата, — татко ще ти обясни, ако е в настроение. Не сме го оставили беззащитен. А сега върви, че ще изостанеш.

Римиел кимна, макар да не му се отделяше от Алтира, искаше завинаги да чувства сладостта на устните й върху своите…

Но за да може да постигне това, трябваше първо да спаси света им. Затова полетя с всичка сила и скоро настигна Алтиарин, който го чакаше в небето с уверена усмивка.

— Не знаех, че да летиш, е толкова забавно — ухили се някогашният елф на мрака.

Римиел само поклати глава.

* * *

Високо, високо на върха на Поднебесната кула, стоеше Черния крал, разперил ръце и неуморно шепнещ странни наричания от други светове, които трябваше да му донесат окончателна власт над този. За него времето вече нямаше значение, нито умората, нито всички останали чувства и съмнения, които го измъчваха в миналото. Той бе абсолютен, непобедим и всемогъщ.

И все пак усети с крайчеца на съзнанието си, че някъде далеч две мушици политат срещу него. Красивото му лице се изкриви от отвратителна усмивка, когато показалецът на дясната му ръка потърка пръстена върху този на лявата. Украшението изобразяваше черно влечуго с разперени криле, чиито мънички рубинени очички проблеснаха в отговор на повика на своя господар. А на един от върховете на Ледената планина от вековния си сън се пробуди създание, чието съществуване бе легенда.

На друго място пък, по Брулените брегове, омърсени от нозете на хиляди чудовища, слизащи от акостиралите си кораби, пламнаха пожарища. Старите градове на джуджетата, устоявали на Иррхас-Аббат толкова дълго, вече си отиваха.

Капитан Буч, който отдавна бе излязъл на сушата и бързаше с отряда си оцелели моряци към Гората на Всемайката, се обърна назад, а от очите му потекоха сълзи.

Кралството на джуджетата бе паднало.