Александър Драганов
Черната корона (7)

Глава шеста

Столицата Санпар бе различно място от това, което Римиел помнеше от предишния си престой в земите на хората. През последните стотина години Светата инквизиция на Томан Изкупителя бе загубила позиции както в самата църква, така и в обществото. Теократичните устои на кралството се бяха разхлабили и аристократите вече бяха еманципирани от духовенството, което бавно, но сигурно се превръщаше от основен играч в само един от многото претенденти за власт. Гилдията на търговците се бе засилила, а благородниците маневрираха между двете групи, за да извлекат максимално голям интерес. Вътре, сред самите тях, обаче се бе появило разцепление на две основни фракции — традиционалисти и прогресисти, най-видимата разлика, между които, бе в бойното обучение, което предлагаха на воините си. Традиционалистите поддържаха традиционното рицарство и бяха развили впечатляващ корпус от тежковъоръжени паладини, обковани в желязо воини, идващи като от друг свят. Самият Римиел ги бе виждал неведнъж и считаше, че са стигнали до известна крайност. Техните доспехи вече бяха толкова дебели, че лишаваха рицарите от мобилност. Ала малцина, в интерес на истината, имаха достатъчно голяма ловкост, за да се изправят срещу такъв воин. Вампирът се надяваше на подкрепа от страна на традиционалистите в битката с кълчищата, които Черния крал събираше в Иррхас-Аббат. Те обаче бяха верни на Църквата на Томан и макар да нямаха фанатичната преданост на някогашните инквизитори, все още гледаха с недоверие както на другите раси, така и на религиите, почитащи други богове. При все това, на създанията, кланящи се на Всемайката, вече не се гледаше с лошо око и дори се бяха появили отделни култове към Рамакар — макар най-често в тях да влизаха разбойници, мечтаещи да придобият свръхестествена сила. През последните няколко години Римиел бе открил секти на хора, чиято мечта бе да станат вампири. Спомняйки си миналото на кръвопиец, криещ се в мрака, той изпитваше единствено съжаление към тях.

Прогресистите се увличаха по новите технологии, открити от джуджетата, и това се изразяваше в новия боен орден, който бяха създали — мускетарите. Леко въоръжени войници — с тънки рапири, които въртяха изкусно, и пистолети или пушки, наречени мускети — те бяха верни повече на краля, отколкото на Църквата и настояваха за добри отношения с различните съседи. Римиел смяташе, че те ще са по-склонни да подкрепят Белия крал, макар да имаше опасения от прекомерния им идеализъм. Мускетарите бяха склонни да търсят контакти дори с търговци, свързани с Иррхас-Аббат, и се говореше, че някои от тях получават скъпоценности от Града на Странните Удоволствия през кервани от орки, които понякога се спускаха от Ледената планина.

Като цяло преговорите щяха да бъдат трудни, тъй като важен фактор можеше да се окаже нежеланието на Църквата да се намесва и колебанието, което можеха да изразят от Гилдията на търговците. Те бяха известни с мнението си, че войните вредят на бизнеса им и затова се обявяваха категорично против всякакви военни начинания.

Въпреки това Римиел се ползваше с добро име и бе оптимист за преговорите. Легендата за него — вампира, който живее в светлината и е престанал да пие кръв — се бяха разнесли надлъж и шир из Тарр и той се бе превърнал неволно в герой на цяло едно поколение. Църквата го даваше за пример как всеки може да се отвърне от злото, Гилдията на търговците изтъкваше, че е поддържала контакти с него много отпреди останалите да го приемат, а рицарите и мускетарите го тачеха като могъщ воин, макар едните да наблягаха на силата, а другите — на бързината му.

Затова, когато Римиел пристигна в Санпар, летейки, на градския площад пред кралския дворец се насъбра народ, който заръкопляска при появата му. Не вредеше и това, че той пътуваше с красивата си жена Алтира. През последния век магьосницата не бе остаряла видимо, бе придобила огромна сила в заклинанията и бе сполучила да намери вълшебство, което прави тялото й леко и ефирно. Това не бе достатъчно, за да лети сама, но хваната за ръка с Римиел се носеше уверено с него във въздуха. Бяха открили тайната да летят заедно преди около три десетилетия и вампирът никога не забрави удоволствието от първата им целувка в облаците. Това бе мечта, станала реалност.

И така, вампирът и неговата любима кацнаха, огрени от лъчите на слънцето, насред красивия град, в който Санпар се бе превърнал. Отишли си бяха мрачните черни сгради, които някога се извисяваха, нямаше ги и Колелата на Мъченията, на който се разпъваха грешници. Сега всичко бе в бяло и златно, в разточителен стил, харесван от аристократите и одобряван от търговците.

Това бе новото им схващане за доброто, даде си сметка Римиел и макар да не бе перфектно, бе несравнимо по-добро от мрачните времена, в който духовниците управляваха с желязна ръка.

Малки деца наобиколиха вампира и неговата спътница, протегнали ръка да ги докоснат, да им се порадват.

Алтира направи заклинание и извади свежи цветя от нищото, който раздаде на момичетата, а Римиел извади меча си и го вдигна победно, печелейки одобрителните възгласи на момчетата. Прибра оръжието обаче веднага, щом пред него се появиха двама мускетари с характерните си сини ливреи и широкополи шапки.

— Поздрави, лорд Римиел — каза единият от тях, — приятно ми е да се запознаем. Аз съм лорд Антоан от двора на крал Балдуин. Приветстваме ви с добре дошли в столицата Санпар.

— Аз съм граф Венсан — обади се вторият мускетар — и приветствам с добре дошла и прекрасната ви съпруга, лейди Алтира.

Мускетарят галантно свали шапката си, а после попита:

— По каква работа сте дошли тук, лорд Римиел? Може би бихте искали да бъдете патрон на благородническото съревнование, което организираме? Утре следобед в Санпар ще се проведе фестивал на бойните изкуства и орденът на мускетарите ще докаже превъзходството си над остарялата техника, използвана от паладините.

— Мечтай си, Венсан — избоботи непознат глас и пред Римиел и мускетарите се появи огромен мъж, който дори в мирно време носеше тежка ризница, на която бе изобразен златист грифон. — Аз съм барон Мюлер от двора на крал Балдуин и също ви приветствам с добре дошли, лорд Римиел, лейди Алтира.

Потвърждавам поканата, отправена от самонадеяния самохвалко тук. Ще се радвам да покровителствате нашия фестивал и да потвърдите, че паладините остават най-съвършените воини на континента Тарр.

Римиел се поклони в отговор.

— Ласкаете ме с титла, която не притежавам — отвърна вампирът, — ала за жалост идвам с лоши вести. Боя се, че ще трябва да доказвате уменията си в много по-сериозно съревнование от фестивала. Черния крал от Иррхас-Аббат събира несметни орди чудовища в Града на Странните Удоволствия и смята да ги изпрати срещу всички, които не са преклонили глава пред властта му.

— Но въпреки това — бързо се намеси Алтира — ние ще покровителстваме вашия фестивал. За нас ще бъде чест.

След което погледна предупредително вампира. Той разбра посланието й. За воините бе важно той да присъства на тяхното празненство дори да бе безсмислено. Ако не покажеше уважение към тях, трудно можеше да разчита на помощта им във войната.

— Благодаря за приетата покана — усмихна се лъчезарно Венсан, — що се отнася до новините, които носите, опасявам се, че не е в компетенцията ми да отговоря.

— Аз обаче ще известя негово величество за тревожните вести, които носите — обади се лорд Антоан, — убеден съм, че той ще откликне на молбата ви.

— Светите отци на Томан също трябва да научат това — намеси се Мюлер. — От години наред ние, паладините, се опасяваме, че мирът с Иррхас-Аббат е затишие пред буря. Ще известя духовниците за вашето пристигане.

— Но това са невесели, мрачни неща, които ще оставим за аудиенцията с Негово величество! — продължи Венсан, — сега бих се радвал, ако обиколите града. За жителите на Санпар е чест, че имат такива височайши гости.

— Разбира се — отвърна Римиел. Самият той бе благородник по произход и се досещаше, че аудиенцията с краля не може да се състои незабавно, колкото и важна да е мисията им. Затова вампирът и съпругата му прекараха остатъка от деня в обиколка на Санпар. Хората им се радваха навсякъде, а Алтира използва уменията, научени от майка й, за да изцери болните, които срещнаха. В края на деня двамата бяха доволни, тъй като вдъхнаха кураж на много хора, а и спечелиха града на своя страна.

Граф Венсан ги настани в луксозна стая в кралския дворец и им съобщи, че е говорил с крал Балдуин, който е готов да ги приеме на аудиенция следващата вечер, след фестивала на бойните изкуства. Римиел и Алтира прекараха нощта в сън и други, по-сладки занимания, а на следващия ден се приготвиха да посетят фестивала.

Това бе пищен турнир, наследство от някогашните рицарски такива, който се състоя в огромната градина зад двореца, оформена и създадена през последния половин век, с разкошни цветя и дървета, които хвърляха шарена сянка. За щастие, макар да бе есен, денят в тази част на континента бе необичайно слънчев и воините не бяха възпрепятствани от времето.

Турнирът се състоеше от две части: първата — за рицари, а втората — за мускетари, които трябваше да представят най-доброто от уменията си. Рицарите се сражаваха в традиционния за тях формат — на кон и с огромни пики — като целта им бе да свалят противника от седлото. Когато тази част от състезанието приключи, осемте бойци, продължили напред, се сражаваха помежду си спешени, с мечове или брадви, като нанасяха немилостиви удари върху металните си щитове и брони. Римиел забеляза, че слабостта на тези воини е при падане — веднъж повалени, те просто не можеха да се изправят с цялото количество стомана върху тях и оставаха на земята като костенурки, обърнати по гръб. Това обаче бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи — яки и обучени да внимават в битка, тези воини приличаха на крачещи планини и си спечелиха уважението на вампира.

В края на рицарската половина от турнира, барон Мюлер се изяви като категоричен фаворит и така стана финалист на фестивала, под гръмките аплодисменти на останалите паладини и техните почитатели сред населението на града. Римиел установи, че това са предимно по-бедни и по-обикновени хора или духовници, които виждаха в паладините отблясък от имагинерното славно минало на човечеството.

Втората част от надпреварата бе между мускетарите, които се дуелираха със своите шпаги и рапири, като поставяха тапи върху остриетата, така че да не се нараняват. Надпреварата се водеше по точки, които се печелеха при докосване на противника. Неговото нараняване по един или друг начин водеше до неизбежна дисквалификация, което караше фехтувачите да бъдат крайно внимателни и изкусни в сраженията. Лорд Антоан и граф Венсан бяха основните звезди на тази част от надпреварата, която допадаше повече на благородниците и по-заможните представители на столицата Санпар, отворени към новите течения в модата. В крайна сметка Венсан победи Антоан след изключително оспорвана битка, която спечели с 15 на 14 точки. Така графът стана другият финалист във фестивала.

Римиел бе впечатлен от уменията на мускетарите, но от друга страна се притесни, че те приемат битката като спорт. В истинско сражение нямаше оспорвани мачове по точки и най-малката грешка можеше да доведе неизбежно до смърт. Вампирът бе сигурен, че както мускетарите, така и паладините биха били ефективни в битка с примитивните слуги на черните елфи, но не бе убеден, че ще могат да се противопоставят на господарите на Иррхас-Аббат, в чието майсторство се бе убедил лично от познанството си с Алтиарин.

Последваха няколко часа почивка, през които финалистите трябвате да съберат отново сили след тежките мачове. Фокусници и палячовци забавляваха публиката, а по някое време самият крал Балдуин мина с колесница пред множеството, което го приветства с одобрителни викове. Представителен мъж на средна възраст, с добре поддържана брада и грижливо подстригана коса, владетелят явно бе обичан от всички, независимо от идейните им убеждения или различия в социалния статут.

Това потвърди впечатленията на Римиел, че кралят е интелигентен човек и ловък балансьор между различните фракции във властта. Не бе обаче сигурен дали той ще приеме да участва в авантюра, каквато представляваше всяка война.

Най-накрая настъпи часът за финалното съревнование. Венсан и Мюлер излязоха един срещу друг. Битката се играеше с истински оръжия, но правилата, обявени от глашатай преди началото й, гласяха, че невиждан позор грози онзи, който убие противника си. Титлите и богатствата му щяха да бъдат отнети. Фестивалът бе празник, а не истинско сражение, и битката щеше да се играе, докато някой се предаде.

Мюлер и Венсан влязоха в сблъсък, напомнящ този между пантера и лъв. Рицарят бе много по-силен и изглеждаше непоклатим в стоманените си доспехи, като се движеше точно толкова, колкото му трябва, за да се защити от ловките атаки на съперника си. Мускетарят, за сметка на това, бе пъргав като дива коза и въртеше шпагата си с майсторство, което напомни на Римиел и Алтира за самия Алтиарин.

Въпросът бе кой пръв ще направи грешка, даде си сметка Римиел. Ако Мюлер допуснеше да бъде подсечен от своя гъвкав противник, нямаше да може да се изправи никога. Но ако Венсан си позволеше да влезе в по-продължителна размяна на удари с рицаря, или щеше да счупи шпагата си, или да бъде обезоръжен от грубата сила на своя противник. В края на краищата умората реши двубоя. Рицарят се беше сражавал преди мускетаря и бе по-отпочинал, а и не бе срещнал равностоен противник, както стана с Венсан. Мускетарят се изнерви от непробиваемата защита на съперника си и опита по-дръзка атака. Мюлер се възползва от това, хвана острието на шпагата със стоманената си ръкавица и я изтръгна от ръката на противника си, след което опря меча си в гърлото му.

Венсан театрално падна на колене пред рицаря и дори му изръкопляска. Рицарят свали меча, след което върна шпагата на противника си и му помогна да се изправи. Когато свали шлема си, грубоватото му лице бе озарено от щастлива усмивка.

— Въртеше се около мен като оса, но накрая ти извадих жилото.

— Само защото милият Антоан ми взе силите, драги ми Мюлер.

Римиел бе доволен от видяното. Въпреки различията аристократите изглеждаха в добри отношения помежду си. Той погледна към крал Балдуин, който наблюдаваше с доволна усмивка станалото и се зачуди каква част от представлението е режисирана предварително от владетеля. Днешният фестивал определено щеше да вдъхне кураж и настроение на целия Санпар, а воините на краля изглеждаха обединени както никога.

Кралството на хората бе изминало дълъг път от ужасната теокрация, която бе някога, помисли си Римиел.

В този момент един мъж от ложата за специални гости, сред който освен краля седяха също и благородници и висши духовници, се изправи. Той имаше лукава физиономия и бе облечен в златоткани одежди, а на ръката си носеше скъп пръстен. Римиел изтръпна, когато позна изработката на черните елфи, и веднага разбра, че това е търговец, който има връзка с орките от Иррхас-Аббат.

— Достойно сражение, воини — рече търговецът, — ала не мога да не отбележа, че хората вероятно ще си тръгнат разочаровани, ако не видят в битка един от най-великите бойци, които континентът е виждал, сияйния вампир Римиел, сразителя на дяволското чедо.

Вампирът се напрегна, а Алтира стисна предупредително ръката му. Това бе клопка.

Тълпата наоколо завика одобрително в очакване да види вампира в сражение. Кралят се намръщи.

— Бих се изправил срещу Римиел — отвърна спокойно Мюлер, — ала не и след цял ден сражения.

— Умората ти едва ли ще е проблем за някого с церителските умения на лейди Алтира — отвърна търговецът с меден глас.

— Да беше се намесила тогава преди финала — каза ядно Венсан, — тогава щях да имам шанс да спечеля и лично да се изправя срещу Римиел.

— Трябва да се научиш да губиш — сряза го Мюлер, — аз съм шампионът и ако някой ще се бори със сияйния, това ще бъда аз.

Римиел сви устни. Който и да бе този търговец, знаеше какво прави. Сега хората бяха настръхнали за сражение, а отделните агитки сред подкрепящите се настроиха едни срещу други. Самите Мюлер и Венсан, демонстрирали допреди миг приятелство, сега изглеждаха готови да се хвърлят един върху друг.

Вампирът се обърна към Алтира, като й прошепна:

— Довери ми се — а след това се изправи на крака.

— Лейди Алтира ще изцери и двама ви. Вие сте достойни воини с невероятно майсторство, което рядко съм виждал през вековете си живот на Тарр. Бих искал да се изправя срещу двама ви едновременно.

Тълпата се разшумя. Повечето хора изглеждаха развълнувани от перспективата, но крал Балдуин се намръщи още повече. Римиел усети опасенията му, че всемогъщият вампир ще унизи и двамата му най-отбрани воини.

Той обаче имаше съвсем други планове.

— С радост ще използвам магията си, за да може да покажете най-доброто от себе си — изправи се и Алтира.

Рицарят и мускетарят приближиха магьосницата и тя произнесе магическа дума, след което от дланите й бликна светлина, която покри бойците. Римиел забеляза как изправят рамене, забравили всяка умора и кимна одобрително на съпругата си. Тя му отвърна с поглед, който можеше да означава само: „Дано знаеш какво правиш“.

След това Римиел излетя във въздуха и кацна бавно на терена, като изтегли дългия си меч.

— За мен е чест, господа — каза той и подкани със свободната си ръка противниците си да го нападнат.

Венсан не чака втора покана и се спусна с шпага напред, бърз като мълния, а Мюлер изчака Римиел да блокира и тогава нападна, размахал меча си. Вампирът знаеше какво трябва да направи, но то бе изключително трудно. Не можеше просто да повали противниците си, тъй като щеше да унижи воините на краля пред самия него и поданиците му. Ако пък бъдеше победен, щеше да се покаже слаб и да загуби обаянието, което имаше сред населението. Затова той реши да направи нещо, което бе възможно само заради годините му тренировки с Алтиарин. Някогашният елф на мрака бе най-изкусният воин, когото познаваше и бе отделил много време, за да го превърне в съвършен боец.

А Римиел бе добър ученик.

През цялото време той ловко манипулираше Венсан и Мюлер, като създаде впечатлението за изключително оспорвана битка. Публиката изпадна в екстаз от скоковете му, но също така и от умението на дръзкия мускетар и внушителната сила на рицаря, които вампирът умело подчерта, като няколко пъти театрално отстъпи пред атаките им. Когато обаче забеляза, че противниците му се задъхват, той умело скочи пред Венсан и вдигна огромния си меч така, че острието му застина на сантиметри от гърлото както на мускетаря, така и на застаналия от другата страна Мюлер. В същото време позволи техните оръжия да докоснат стомаха му.

Тримата застинаха, разбирайки, че битката е свършила за всеки от тях, а миг по-късно тълпата изригна в гръмки аплодисменти. С крайчеца на окото си Римиел видя как широка усмивка е озарила лицето на крал Балдуин, който ръкопляскаше най-бурно от всички. Търговецът, който бе предизвикал сражението, изглеждаше, все едно е сдъвкал лимон.

За сметка на това Венсан целият грееше. Той хвърли шпагата и се спусна към красиво момиче с руси къдрици, което го чакаше в официалната ложа, и го целуна звучно по устните, а аплодисментите станаха още по-оглушителни.

Мюлер прибра меча, свали шлема си и се поклони на публиката, след което прошепна на Римиел:

— Можеш да заблудиш мускетарчето, но не и мен. Голям театър направи, вампире.

Римиел го погледна невинно, след което излетя във въздуха през възторжените викове на тълпата и кацна до Алтира.

— Много, много добро — каза магьосницата.

Двамата се целунаха и предизвикаха още по-шумни аплодисменти от всички наоколо, с изключение на търговеца, който сякаш бе потънал вдън земя.

Когато откъсна устни от любимата си. Римиел погледна към краля, който му кимна одобрително.

Вампирът се изпълни с оптимизъм за предстоящата аудиенция.