Александър Драганов
Черната корона (17)

Глава шестнадесета

Казарада се чувстваше като в кошмар и почти не чуваше шума от воините-защитници, които нареждаха лостови за през нощта и се прибираха за няколко часа неспокоен сън, нито от Белия крал, който кацна отново с магьосниците си и започна да раздава заповеди. Владетелят понечи да призове Камарай, но видя брат му в ръцете на вампирката и махна с ръка, след което извика чичо им, лорд Рисафай.

Денят бе минал катастрофално и не поради техни грешки. Бяха изпълнили всичко както трябва. Самата Казарада бе отнела толкова много живот днес, че й се повръщаше, а жаждата й за кръв вероятно щеше да е утолена за близката една година. Но онези бяха толкова ужасно много! Невероятно много. Орките нямаха чет и макар да бяха убити хиляди, имаше още много пъти по толкова, винаги готови за атака. Обитателите на остров Миной също понесоха тежки загуби, но основната им сила, кохортата на минотаврите, бе почти непокътната. Казарада бе видяла силите на техния владетел, цар Бракадаз, и се съмняваше, че дори тя може да го победи.

Но най-ужасното бе в ръцете й. Тя бе видяла устрема на Тамарай и бе стъписана от яростта му, но Агамон бе бърз и силен като дявол. Бе се справил с него с един-единствен удар и така бе довършил и Камарай. Вампирката долавяше с чувствителния си слух хлиповете, които зеленокосият рицар сподавяше с огромно усилие на волята. Те бяха убили любимата му, а сега на път да си отиде бе и брат му.

Казарада не се съмняваше в думите на Агамон, че раната е смъртоносна. Бе сигурна, че садистичният черен елф е оставил да приберат Тамарай именно за да наблюдават мъчителната му смърт, но също така знаеше, че нямат друг избор, освен да се борят.

Нахлуха в лазарета, без да се извиняват, и забелязаха Таерин, коленичил над ранен мускетар — може би самия им лидер. Венсан — в момента не бе сигурна. Лерта и Алтира не се виждаха никакви, вероятно бяха на горния етаж, към който водеха вити стълби. Жрецът на Рамакар бе затворил очи съсредоточен и Казарада с удивление видя как раната по бедрото на мускетаря зараства.

Венсан се изправи, благодари на Таерин, който само надменно кимна, и се отдалечи. Жрецът се обърна към тях и лицето му посивя.

— Извикай Лерта или Алтира — извика Камарай.

— Не мога — отвърна Таерин.

— Как така не можеш? — избухна Камарай.

— Те са единственото, което пречи на Прастария, рицарю. Не чуваш ли писъка в ума си?

И наистина, осъзна Казарада, телепатичният крясък все още ехтеше приглушено в подсъзнанието й, готов да се разрази с пълна сила.

— Оставете го на легло! — Таерин махна с ръка и Казарада забеляза, че тя леко трепери.

— Той те обичаше — внезапно каза зеленокосият рицар, — обичаше те и затова се хвърли в боя, за да умре. Защото знаеше, че ти ще презреш това.

Лицето на Таерин се изкриви от болка.

— Не знаеш нищо за мен, рицарю, и нямаш право да ме съдиш. Започнах всичко това само за да служа на моя бог, а ето ме сега — лекуващ светли елфи и човеци.

— Значи не те интересува — попита гневно Камарай, — все ти е тая, дали ще умре или не?

— Разбира се, че ме интересува! — кресна внезапно Таерин.

Камарай замълча.

— Трябва да разбереш — продължи жрецът, — че аз никога не съм искал да се влюбвам. Това е против религията ни. Още по-малко пък в мъж. Това е неестествено. И най-малкото в светъл елф. Което вече е отвратително.

— Но стана така, нали? — намеси се Казарада, която бе оставила стенещия Тамарай на земята. — Затова ме накара да спра, когато Легион ни застигна?

— Моите чувства в момента са ирелевантни — отговори Таерин и се обърна към Камарай: — Кой го подреди така?

— Агамон — отвърна с горчивина Камарай, — вашият предводител.

— Агамон не е мой предводител и никога не би могъл да бъде. Аз съм поклонник на Рамакар, а не на този луд.

Таерин коленичи до ранения и огледа раната.

— Много прецизен удар — каза сухо той, все едно коментира обезглавена пуйка, — нанесен точно и прецизно. Целта е да убие жертвата бавно и мъчително, причинявайки максимална болка както на ранения, така и на близките му.

Жрецът вдигна очи към Камарай.

— И да събудя Лерта, полза никаква, рицарю. Тя не може да изцери тази рана.

Камарай се олюля и Казарада го подхвана, за да не падне.

— Значи наистина няма надежда — прошепна той, след което повиши тон, — няма ли дори да опиташ?

— Не съм казвал такова нещо — отвърна надменно Таерин, — казах, че Лерта не може да успее, не че аз няма.

— Не може да си по-добър лечител от Лерта — изпусна нервите си Камарай, — та ти си лечител от три дни, в името на Всемайката!

— Всемайката е слаба, както и лечителите й — отвърна арогантно Таерин. — Аз съм лечител на Рамакар, първият истински такъв. Ще направя каквото мога да спася брат ти.

Внезапно жрецът посърна и арогантната маска изчезна от лицето му.

— Но не ще мога да помогна на други. Тази рана ще отнеме цялата ми сила.

Казарада погледна Камарай в очите. Погледът му се беше изцъклил и тя видя, че е изпаднал в шок. Пред него бе невъзможната дилема — да жертва всички ранени или да спаси брат си.

— Аз ще се погрижа за останалите — долетя слаб глас от стълбите и вампирката се изненада да види Алтира. Магьосницата изглеждаше състарена с няколко години.

— Алтира! — скочи на крака Таерин. — А Прастария?

— Майка каза, че ще го задържи още малко, докато излекувам ранените — отвърна Алтира, — тя усети, че твоята битка предстои. Успех, Таерин.

След тези думи тя се обърна към Камарай и Казарада.

— Вие елате с мен. Жрецът трябва да е сам, докато извършва лечението си.

Камарай кимна, макар вампирката да почувства, че той не иска да се отделя от брат си.

Таерин вдигна очи към него. Всяка от думите му излезе бавно и мъчително, все едно самото им изговаряне му причинява болка.

— Рицарю, искам да знаеш, че ако не успея да излекувам брат ти, ще умра с него. Такава е същността на моето лечение. Мисля, че това отговаря на обвинението ти, че любовта му към мен не ме засяга.

Камарай отвърна на погледа му и просто кимна.

А след това тримата излязоха от дървото и оставиха жреца на Рамакар насаме с ранения.

* * *

Останал сам Таерин потъна в магията, за която допреди дни не бе и подозирал, че притежава. Трябваше да остане спокоен, макар че самият вид на Тамарай, намушкан по този начин, едва не го бе довел до истерия. Присъствието на вампирката и рицаря на светлите елфи го принуди да запази самообладание и сега той потъна в работата си.

Когато Лерта го открехна към света на лечението, тя му разкри своя начин да лекува всяка болка. Тя виждаше раните на хората като възли негативна енергия, които отпускаше с вълшебствата си и така се справяше със самите рани. Нейният подход за всичко бе такъв, така се бе справила и с воина, наричащ се Легион — възел от мъртви души, запратен по петите им.

Таерин обаче не можеше да лекува така, тъй като не бе в природата му да търси мирно решение на проблема. Той бе жрец на Рамакар, бога на войната, и дарбата му на лечител не можеше да промени това. За него раните бяха проблем — враг, който трябва да бъде победен и унищожен. Такъв бе подходът му и изненадващо и за самия него, той даваше резултати. В контузиите и ожулванията на воините, участвали в тренировъчните битки, и в раните на първите, дошли в лазарета днес, бе срещнал противници, които може да победи, врагове, върху които да излее гнева си и да помогне на своя бог.

Нищо обаче не можеше да го подготви за раната, която зееше от корема на Тамарай. За да я изцери, жрецът трябваше да влезе в битка със самата смърт.

Таерин хвана ръката на Тамарай и притвори очи, като започна да нашепва молитви към Рамакар. Знаеше, че богът му не може да го чуе, но това му вдъхваше успокоение. Първо той набеляза за врагове шока и болката, обзели треперещия в агония Тамарай. Те го бяха увили като погребален саван и щяха да го довършат, ако започнеше същинското лечение, без да ги е преодолял.

Таерин насочи магията си срещу този саван и го разкъса като хартия, като усети по ръката на Тамарай, че светлият елф се отпуска и потъва в дълбок сън.

Първите врагове бяха паднали.

Таерин продължи да нашепва молитвите си и насочи вниманието си към самата рана. Тя се появи в ума му като огнен демон, черна сянка, увита в пламъци, която се опитваше да отведе Тамарай дълбоко в недрата на пъкъла, където вилнееха пипалата на Кракена. Апокалиптичната картина накара жреца да се съсредоточи. Той продължи да напява псалми за бога на войната и насочи магията си към демона. Тя потъна в чудовището като в бездънна яма, а Таерин почувства как силите му отслабват. Жрецът се ядоса и стисна зъби, като впрегна цялата си сила към огнения демон.

Напразно. Раната продължи да изпива собствените му магически и жизнени сили, като в същото време убиваше и Тамарай.

Колко жалък начин да умреш, помисли си Таерин. Скимтящ над трупа на някакъв си рицар.

При тази мисъл той почувства как го обхваща още по-голяма немощ и едва не припадна. Демонът сякаш се разрасна в съзнанието му и се изсмя с подигравателния кикот на Агамон. Отвъд него Таерин видя душата на Тамарай, подобна на мъничка светулка, потъваща все по-навътре и по-навътре в мрака. Жрецът почувства ужасната самота, която я обграждаше, болката и срама, които я съпътстваха.

„Не трябва да се чувстваш така — помъчи се да изпрати мислите си към светулката той, макар сам да не бе сигурен в това. — Тук има същества, които те обичат.“

Светулката спря, сякаш на милиметри от пипалата на Кракена, които се протегнаха лакомо, за да я хванат и погълнат.

„Грозното джудже — продължи окуражен Таерин. — Брат ти.“

Светулката сякаш помръкна и се спусна надолу, право надолу към пипалата на Кракена.

„Не!“ — извика Таерин в ума си толкова властно, че имагинерните пипала се отдръпнаха. Жрецът изпита унижение от признанието, което му предстоеше да направи, и почувства как по бузите му потичат сълзи.

„И аз. Най-вече аз.“

Прошепна това и на глас, като въздишка, но то имаше чудодеен ефект. Усети как светулката започва да блести все по-ярко и по-ярко, а пипалата се отдръпват назад.

— Обичам те — прошепна Таерин и магията му се свърза с душата на Тамарай, като предизвика оглушителна експлозия, в която демонът избухна, без да може дори да извика.

С това и последните сили на жреца свършиха и той потъна в успокоителния мрак, превърнал се в символ на неговия бог.

* * *

Събуди се призори. Някой го беше завил и му бе топло и приятно. Отвори очи и установи, че лежи на леглото на болните, а Тамарай го няма.

Надигна се стреснат и се огледа. Светлият елф бе станал и разглеждаше бронята си, все едно не е бил на ръба на смъртта допреди минути. От раната му нямаше и следа, но бе ужасно блед и изглеждаше отслабнал.

— Идиот — изсъска Таерин и се изправи на крака, — лягай веднага. Щях да умра, докато изцеря раната ти, а предвид сегашното състояние на етерните селения, шансът да попадна в Чудноомайните поля, и те все още да са такива, е пренебрежимо малък.

— Но не умря — отвърна Тамарай, без да вдига поглед от промушената си коремна броня, — а ме излекува.

— Браво — отвърна Таерин, — майстор си в това да забелязваш очевидното.

Тамарай остави бронята настрана.

— Когато Агамон ме промуши, мислех, че съм попаднал в ада — отговори той, — дори сънувах, че пипалата на Кракена се протягат към мен. Но след това дойде ти и ми каза нещо, което ме събуди.

Тамарай се обърна към жреца.

— Нещо, от което съм бягал цял живот. Заради което посветих десетилетия на лова на змейове. Заради което нямах приятели. Заради което странях от родния си брат.

— И аз щях да страня от него, ако ми беше брат — отвърна Таерин, но сарказмът му бе защитна реакция. Всъщност бе паникьосан от посоката, в която поема разговорът.

— Събудих се, защото повярвах, че това е истина, и може би защото сега, преди края на света, вече не ме интересува толкова какво ще кажат останалите. Но ако не е вярно, ще взема нов меч и ще се върна на бойното поле.

— Намери някой друг, а не Агамон — отвърна Таерин. — Казват, че минойският цар Бракадаз убивал жертвите си с един удар, бързо и относително безболезнено.

— Благодаря за съвета — отвърна сухо Тамарай, — ще го имам предвид.

— Престани! — излая Таерин. — Никъде няма да ходиш. Ще си стоиш в кревата и ще почиваш. Втори път през този ад няма да мина…

Жрецът се поколеба.

— Дори заради теб.

Тамарай вдигна пронизващите си сини очи.

— Значи е вярно.

— Очевидно да.

— Кажи го — помоли се Тамарай.

Таерин отстъпи назад.

— Това — простена той — е трудно за мен. Аз съм обучаван да мразя, а не…

— Моля те. Трябва да го чуя, за да повярвам.

Таерин притвори очи.

— Обичам те — накрая процеди жрецът. — Сега доволен ли си? Обичам те.

Когато отвори очи, видя с изумление, че Тамарай плаче.

— Какво пак направих? — изкрещя Таерин. — Какво отново не е наред? Мразя светлите елфи!

— Нищо… — вдигна ръка Тамарай.

— Нищо? — повтори обвинително Таерин.

— Просто… не вярвах, че някога ще чуя тези думи, от когото и да е, Таерин. Страхувах се да ги чуя. Затова избягах толкова далеч, чак в открито море.

— При змейовете — допълни Таерин, щастлив от повода да смени темата.

— При змейовете — повтори Тамарай. — И когато дойде на онази лодка… обикнах те, щом те видях, без дори да знам, че ти също…

Светлият елф си пое дълбоко въздух.

— Копнеех и се страхувах да чуя тези думи, Таерин. Защото и аз те обичам. Повече от всичко, което съм обичал на света.

Таерин отвори уста да отговори, но не можа.

— И аз се страхувах — призна накрая той. — Е, сега си го казахме. Всичко свърши.

— Не съвсем — усмихна се Тамарай и в следващия момент се озова пред жреца, а очите на Таерин неволно обходиха мускулестото му тяло, за да се спрат на лицето и пронизващите сини очи.

— Ами давай — успя накрая да каже жрецът, — така и така сме почнали…

И в следващия момент замлъкна, тъй като Тамарай го бе целунал, а светът потъна във фонтан от прекрасни усещания.

— О! — възкликна Камарай, когато отвори вратата на лазарета, а Казарада, която бе дошла с него, избухна в смях.

— Мразя — бе първата дума, която Таерин изрече след първата си целувка. — Мразя светлите елфи.