Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of the Lictor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Мечът на Ликтора

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2002

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-362-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/966

История

  1. — Добавяне

7.
Привличания

Почти се удавих в насладата, която тя ми даде, защото макар да не я обичах, както някога бях обичал Текла, нито както обичах по онова време Доркас, и макар да не беше толкова красива, колкото Йолента бе красива някога, изпитвах към нея нежност, която бе отчасти родена от неспокойното вино, а и точно за жена като нея си бях мечтал като недорасло момче в кулата Матачин, преди да зърна сърцевидното лице на Теа до разкопания гроб; освен това тя владееше любовното изкуство по-добре от другите три.

След като свършихме, отидохме до един сребърен басейн с течаща вода да се измием. Заварихме там две жени, които се бяха любили също като нас и които ни зяпнаха, а после се засмяха, но като видяха, че няма да ги пощадя само защото са жени, избягаха с писъци.

После се почистихме един друг. Знам, че Сириака очакваше да я оставя след това, както аз мислех, че тя ще остави мен, но не се разделихме (макар че може би щеше да е по-добре, ако го бяхме направили), а излязохме в тихата малка градина, изпълнена с нощ, и застанахме до един самотен фонтан.

Тя хвана ръката ми и аз хванах нейната, както правят децата.

— Бил ли си някога в Двореца на Самодържеца? — попита ме тя. Гледаше отраженията ни в пропитата с луната вода и гласът й беше толкова тих, че едва можех да я чуя.

Казах й, че съм бил, и при тези ми думи пръстите й се свиха рязко около ръката ми.

— И при Кладенеца на орхидеите ли си ходил? Поклатих глава.

— Аз също съм била в Двореца на Самодържеца, но никога не съм виждала Кладенеца на орхидеите. Казват, че когато Самодържеца има съпруга — не като нашия — тя свиква съветите си там, на най-красивото място в целия свят. Дори и сега само на най-прекрасните е позволено да се разхождат там. Когато гостувахме в Двореца, с господаря ми ни настаниха в малка стая, подхождаща на благородническия ни ранг. Една вечер съпругът ми беше отишъл някъде и аз излязох в коридора. Стоях там и се оглеждах в двете посоки, когато един високопоставен придворен мина край мен. Не знаех нито името, нито поста му, но го спрях и го попитах дали мога да отида при Кладенеца на орхидеите.

Замълча. В продължение на три-четири вдишвания се възцари тишина, с изключение на музиката откъм и шепота на фонтана.

— Той спря и ме погледна — с изненада, струва ми се. Нямаш представа какво е да си дребна благородничка от дълбокия север, в домашно ушита рокля и с провинциални бижута, и да те погледне така някой, който е прекарал целия си живот сред ликуващите в Двореца на Самодържеца. После се усмихна.

Стисна ръката ми още по-силно.

— И ми каза. Надолу по еди-кой си коридор, завийте при еди-коя си статуя, нагоре по еди-кои си стъпала и оттам по бялата пътека. О, Севериън, любов моя!

Лицето й грееше като самата луна. Знаех, че мигът, който току-що ми беше описала, е върховният миг в живота й и че сега цени още повече любовта, която й бях дал, отчасти, а може би и в голяма степен, защото й беше припомнила този миг, когато красотата й е била преценена от човек, способен според нея да я съди, и е била намерена за достатъчна. Разумът ми казваше, че това би следвало да ме обижда, но не откривах негодувание у себе си.

— После си тръгна, а аз поех по пътя, който ми беше описал — направих двайсетина крачки, а може би два пъти по двайсет. Тогава срещнах съпруга си и той ми нареди да се върна в малката ни стая.

— Разбирам — казах аз и преместих меча си.

— Мисля, че наистина разбираш. Грешно ли е тогава, че го предавам по този начин? Как мислиш?

— Не съм съдия.

— Всички ме съдят… всичките ми приятели… всичките ми любовници, от които ти не си нито първият, нито последният. Дори и онези жени при топлия басейн преди малко.

— Още от деца ни обучават да не съдим, а само да изпълняваме присъдите, издадени от съдилищата. Не ще съдя нито теб, нито него.

— Аз съдя — каза тя и вдигна лице към ярката, безкомпромисна светлина на звездите. За пръв път, откакто я бях зърнал през изпълнената с хора бална зала, разбрах защо съм я взел за монахиня от ордена, чиито одежди носеше. — Или поне си казвам, че съдя. И се намирам за виновна, но не мога да спра. Мисля, че привличам мъже като теб. Ти беше ли привлечен? Там имаше по-красиви жени от мен, такава, каквато съм сега, знам го.

— Не съм сигурен — казах аз. — Докато пътувахме насам, към Тракс…

— И ти си имаш история, нали? Разкажи ми я, Севериън. Аз вече ти разказах кажи-речи единственото интересно нещо, което ми се е случвало.

— По пътя насам ние — някой друг път ще ти разкажа с кого пътувах — срещнахме една вещица, нейната чирачка и клиента им, които искаха да върнат душата в тялото на един отдавна умрял човек.

— Наистина? — Очите на Сириака заискриха. — Колко интересно! Чувала съм за такива неща, но никога не съм виждала нещо подобно. Разкажи ми всичко, но нека е само истината.

— Всъщност няма много за разказване. Пътят ни минаваше през един изоставен град и като видяхме огъня им, отидохме при тях, защото един от спътниците ни беше болен. Когато вещицата върна мъжа, когото бяха дошли да съживят, отначало си помислих, че връща към живот целия град. Едва няколко дни след това проумях, че…

Открих, че не мога да изразя с думи онова, което бях проумял, че то битува в едно особено ниво на значение над езика, ниво, което предпочитаме да мислим за несъществуващо, макар че ако не беше постоянната дисциплина, която сме се научили да налагаме на мислите си, те биха се изкачвали до него през цялото време, без ние да съзнаваме това.

— Продължавай.

— Не го проумях в истинския смисъл на думата, разбира се. Продължавам да мисля за него и все така не успявам. Но по някакъв начин разбрах, че тя връщаше него, а той връщаше каменния град със себе си, като свой мизансцен. Хрумвало ми е, че градът всъщност не е имал своя реалност извън мъжа, така че когато яздехме по тротоарите и сред отломките на стените му, всъщност сме яздили сред костите му.

— И той дойде ли? — попита тя. — Кажи ми!

— Да, върна се. Клиентът умря, а също и болната жена, която пътуваше с нас. А Апу-Пунчау — така се казваше мъртвият — изчезна отново. Вещиците избягаха, струва ми се, макар че е възможно и да са отлетели. Но всъщност исках да ти кажа, че на следващия ден продължихме пеша и щом се стъмни, останахме да нощуваме в колибата на едно бедно семейство. И докато жената, която беше с мен, спеше, аз говорих с мъжа, който, изглежда, знаеше доста за каменния град, макар да не знаеше истинското му име. Говорих и с майка му, която, според мен, знаеше повече и от него, макар да не го каза.

Поколебах се, понеже открих, че ми е трудно да говоря за такива неща с тази жена.

— Отначало предположих, че предците им може би произхождат от този град, но ми казаха, че градът е бил разрушен много преди расата им да се засели там. Въпреки това знаеха много за него, защото мъжът го бил преравял за съкровища още от детските си години, макар така и да не намерил нищо, по думите му, освен счупени кости и строшени гърнета, както и следи от други иманяри, които били там много преди него. „В древни времена — ми каза майка му — вярвали, че можеш да извлечеш заровеното злато, като оставиш няколко свои монети на земята и изречеш едно или друго заклинание. Мнозина са го правили, някои забравяли мястото или били възпрепятствани да приберат собствените си монети. Тях намира синът ми. От тях се прехранваме.“

Помня я през онази нощ — стара и прегърбена, как топли ръце на малкия торфен огън. Навярно е приличала на някоя от старите дойки на Текла, защото нещо в нея притегли Текла по-близо до повърхността на съзнанието ми, както когато с Йонас бяхме затворници в Двореца на Самодържеца, така че един-два пъти, зърнех ли случайно ръцете си, се стрясках от дебелината на пръстите, от тъмния им цвят и липсата на пръстени.

— Продължавай, Севериън — подкани ме Сириака.

— После старицата ми каза, че в каменния град имало нещо, което наистина притегляло себеподобните си. „Чувал си истории за некроманти — каза ми тя — които ловят духовете на мъртвите. А знаеш ли, че има живоманти сред мъртвите, които притеглят към себе си онези, които могат да ги съживят отново? Има един такъв в каменния град и веднъж или дваж на всеки осемнайсет години един от онези, които е притеглил при себе си, вечеря с нас.“ А после се обърна към сина си: „Сигурно помниш мълчаливеца, който спа до тоягата си. Тогава беше дете, но мисля, че си го спомняш. Той беше последният.“ И тогава разбрах, че аз също съм бил притеглен от живоманта Апу-Пунчау, макар да не бях усетил нищо.

Сириака ме изгледа косо.

— Означава ли това, че съм мъртва? Това ли се опитваш да кажеш? Каза, че имало вещица, която била некромантка, и че просто си се натъкнал на огъня й. Мисля, че самият ти си бил вещицата, за която говориш, и несъмнено болникът, за когото спомена, е бил клиентът ти, а жената — твоя слугиня.

— Така е, защото не ти разказах всички важни части от историята си — казах аз. Бих се изсмял при мисълта, че някой ме смята за вещица, но Нокътя натежа върху гръдната ми кост, напомняйки ми, че откраднатата му сила ме прави вещица във всичко друго, освен в познанието. И проумях — по същия начин, по който бях „проумял“ преди — че макар Апу-Пунчау да бе притеглил Нокътя при себе си, не е могъл (или не е поискал?) да го отнеме от мен. — И най-важното — продължих аз — когато съживеният изчезна, едно от късите червени наметала на Пелерините, като онова, което носиш ти, остана след него в калта. И сега е у мен, в чантата ми. Пелерините занимават ли се с некромантство?

Така и не чух отговора на въпроса си, защото докато говорех, високата фигура на архонта се появи на тясната пътека, която водеше към фонтана. Носеше маска и беше облечен като вещаещ смърт дух-куче, така че не бих го познал, ако светлината беше по-силна. Но полумракът на градината смъкваше дегизировката му също толкова успешно, както биха го сторили и човешки ръце, и щом видях високия му ръст и походката, го познах на мига.

Аа — каза той. — Открил си я. Което не би трябвало да ме учудва.

— Подозирах го — казах му аз — но не бях сигурен.