Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of the Lictor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Мечът на Ликтора

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2002

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-362-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/966

История

  1. — Добавяне

38.
Нокътя

Същата нощ езерните мъже оплячкосаха замъка. Аз не отидох с тях, дори не пожелах да спя между стените му. В средата на боровата горичка, където бяхме провели съвета си, открих местенце, така добре защитено от клоните, че килимът от опадали иглички беше сух въпреки проливния дъжд. Там и легнах, след като раните ми бяха промити и бинтовани. Дръжката на меча, който преди беше мой, а преди мен — на учителя Палемон, лежеше до мен и ме изпълваше с чувството, че съм спал с нещо мъртво, но пък не ми донесе никакви сънища.

Събудих се с аромата на боровете в ноздрите си. Ърт беше обърнал почти изцяло лицето си към слънцето. Тялото си усещах като пребито, а порезните рани, нанесени ми от летящите каменни отломки, смъдяха и горяха, но пък това беше най-топлият ден, откакто бях напуснал Тракс, поемайки по високите земи. Излязох от горичката и видях езерото Дютурна да искри под лъчите на слънцето и млада трева да расте между камъните.

Седнах на една вдадена във водата скала, стената на замъка се извисяваше зад мен, а синьото езеро се простираше в краката ми, и за последен път издърпах шилото на счупеното острие, което преди беше Терминус Ест, от прекрасната дръжка, изработена със сребро и оникс. Острието прави меча, така че Терминус Ест вече не съществуваше, но аз носих дръжката със себе си до края на своето пътешествие, макар да изгорих ножницата от човешка кожа. Дръжката ще има ново острие някой ден, макар че няма да е толкова съвършено и няма да е мое.

Онова, което беше останало от моето острие, целунах и хвърлих във водата.

После подех търсенето си между камъните. Имах само най-бегла представа за посоката, в която Баландерс беше метнал Нокътя, но знаех, че се целеше в езерото, и макар да бях видял как скъпоценният камък прехвърля стената, не ми се вярваше дори ръка с такава сила да изпрати толкова малък предмет далеч от брега.

Скоро обаче открих, че ако Нокътя е паднал в езерото, макар и досами брега, значи съм го изгубил завинаги, защото водата беше много дълбока. Все пак имаше възможност да не е стигнал до езерото и да пропаднал в някоя цепнатина, където светлината му би останала невидима.

И така аз продължих да търся, като се страхувах да помоля островитяните за помощ, страхувах се и да прекъсна търсенето, колкото да почина или да хапна, от страх, че някой друг може да го намери случайно. Дойде нощта, а с нея и крясъкът на гмуреца, оплакващ смъртта на дневния светлик, и езерните хора ми предложиха да ме откарат до островите си, но аз отказах. Страхуваха се, че може да дойдат крайбрежните хора, или че вече организират нападение, с което да отмъстят за Баландерс (не смеех да споделя с тях подозрението си, че великанът може да не е мъртъв, а да е останал жив нейде под водите на езерото), така че накрая, след като многократно настоях да го направят, те ме оставиха сам, все така лазещ сред ръбестите камъни на вдадения в езерото нос.

Накрая умората надделя и вече нямах сили да диря Нокътя в тъмното, така че седнах на една надвиснала и леко наклонена към водата скала да дочакам утрото. От време на време ми се струваше, че съзирам синкав светлик да проблясва в някоя цепнатина близо до мястото, където лежах, или във водата отдолу, но винаги, когато протягах ръка да го грабна, или се опитвах да стана и да ида до ръба на скалата, за да погледна оттам, се събуждах внезапно и разбирах, че съм сънувал.

Поне сто пъти се питах дали някой друг не е намерил камъка, докато съм спял в боровата горичка, за което не спирах да се проклинам. И поне сто пъти си напомнях, че е много по-добре някой да го е намерил, отколкото да се изгуби навеки.

Точно както вмирисано на слънце месо привлича мухите, така и дворът привлича самозвани мъдреци, философи и акосмисти, отричащи съществуването на реалния свят, които остават там, колкото им позволят, с надеждата (отначало) да получат назначение от Самодържеца и (по-късно) да се доберат до поста на частни учители в някое знатно семейство. На шестнайсетина години Текла се запалила, както, струва ми се, често се случва на младите жени, по лекциите им върху теогонията, тодицията и други подобни, и сега аз си спомних една от тях, на която някаква фоебата бе изложила като неоспорима истина древната софистика за съществуването на три божества — на града (или на обикновените хора), на поетите и на философите. Доводите й бяха, че от самото начало на човешкото осъзнаване (ако въобще е имало такова начало) и в трите категории е имало огромен брой хора, които са се опитвали да разбулят тайната на божественото. Ако то не съществува, те би трябвало отдавна да са открили това, а ако съществува, не е възможно самата Истина да ги е подвела. И въпреки това вярванията на обикновените хора, прозренията на поетите и теориите на метафизиците са толкова различни, че малцина са в състояние да проумеят какво твърди другият, и човек, който не знае нищо за различните им вярвания, може лесно да реши, че помежду им принципно не съществува никаква връзка.

Не е ли възможно, беше попитала тя (а дори и днес не съм сигурен, че мога да отговоря на този въпрос), вместо да пътуват, както винаги се е смятало, по три различни пътя към една и съща цел, те всъщност да пътуват към три напълно различни такива? В края на краищата, когато в обикновения живот се озовем на три пътя, тръгващи от едно кръстовище, обикновено не приемаме, че всички те водят до едно и също място.

Тази теория ми се стори (и още ми се струва) точно толкова разумна, колкото и отблъскваща, и за мен тя е пример за цялата онази мономаниакална тъкан на аргумента, изтъкана така нагъсто, че дори и най-миниатюрното възражение или искрица светлина не могат да избягат от мрежата й, в която човешкият ум се заплита винаги, когато предметът на спор не може да бъде подкрепен с реални факти.

Като факт, Нокътят беше несъизмерим. Никакви пари, никакви архипелази или империи не могат дори да се приближат до стойността му, така както никое безкрайно умножено хоризонтално разстояние не може да се съизмери с вертикалното. Ако, както аз вярвах, Нокътя принадлежеше на някакво място извън вселената, то тогава светлината му, която толкова често бях виждал да свети слабо и на няколко пъти — ярко, бе в известен смисъл нашата единствена светлина. И ако Нокътя бъдеше унищожен, то ние щяхме да се блъскаме сляпо в мрака вовеки.

Мислех, че съм го ценил високо през всичките дни, в които го бях носил със себе си, но докато седях на наклонената скала, надвиснала над нощните води на езерото Дютурна, осъзнах какъв глупак съм бил да го нося въобще, при всичките ми безумни двубои и луди приключения и да го загубя накрая. Точно преди слънцето да изгрее, се заклех да отнема собствения си живот, ако не го открия преди мракът да се е спуснал отново.

 

 

Дали бих удържал на тази си клетва, не знам. Обичам живота, откакто се помня. (Струва ми се, че точно от тази любов към живота извираше умението ми, по-голямо или по-малко, което проявявах в моето изкуство, защото ми беше непоносима мисълта пламъкът, който ценях така високо, да бъде угасяван по друг начин, освен със съвършенство.) А обичах и собствения си живот, сега смесен с този на Текла, толкова, колкото обичах и живота на другите. Ако бях нарушил онази си клетва, нямаше да е първата, която съм нарушавал.

Не ми се наложи. Малко преди обяд на един от най-приятните дни, които помня, когато слънчевата светлина беше топла милувка, а плисъкът на водата — най-нежна мелодия, аз намерих камъка — или онова, което беше останало от него.

Беше се разтрошил върху скалите. Някои от парчетата бяха достатъчно големи да украсят пръстен на местен владетел, други — миниатюрни като ярки люспици слюда. Събрах през сълзи всички парченца и когато се уверих, че са също толкова безжизнени като скъпоценните камъни, които миньорите изкопават всеки ден — оплячкосаните бижута на отдавна умрели хора — ги занесох на брега и ги хвърлих в езерото.

На три пъти се спусках към брега с малка купчинка сини люспи в дланта си и всеки път се връщах на мястото, където бях намерил счупения камък, да търся още отломки. И след третия път открих, заседнало толкова дълбоко между два камъка, че накрая се наложи да се върна в боровата горичка и да откърша клонки, с които да го измъкна, нещо, което не беше нито синьо, нито беше скъпоценен камък, а грееше с наситена бяла светлина, като звезда.

По-скоро с любопитство, отколкото с благоговение, го извадих от процепа. То беше толкова различно от съкровището, което бях търсил, или поне от разтрошените парчета, които бях намерил, че дори не ми хрумна, докато не го сложих в дланта си, че двете може да са свързани. Не знам как е възможно един черен предмет да излъчва светлина, но този го правеше. Можеше да е от черен кехлибар, толкова тъмен беше цветът му и толкова съвършена полировката му, но в същото време светеше — нокът, дълъг колкото последната фаланга на кутрето ми, жестоко извит и с остър като игла връх — материалната форма на онази тъмна ядка в сърцевината на камъка, който трябва да е бил само нейно вместилище, нещо като дарохранителница.

Дълго време стоях коленичил с гръб към замъка и местех очи от това странно, грейнало съкровище към вълните и обратно, като се опитвах да осмисля значението му. Като го гледах така, без сапфирената му обвивка, силно усещах един ефект, който въобще не бях забелязал през дните преди да ми го отнемат в къщата на хетмана. Погледнех ли към него, той сякаш заличаваше мислите ми. Не както го правят виното и някои опиати, като лишават мозъка от способността му да мисли, а заменяйки го с едно по-висше състояние, за което нямам име. Отново и отново усещах как навлизам в това състояние, все по-високо и по-високо, докато в един момент не се уплаших, че повече не ще успея да се върна към онзи режим на съзнателност, който наричам нормалност, и отново и отново се откъсвах от него. При всяко следващо изплуване чувствах, че съм получил някакво необяснимо прозрение в неизбродни реалности.

Накрая, след дълга поредица от смели гмурвания и страхливи отстъпления, разбрах, че не бива никога да дотягам до истинското познание за малкото нещо, което държах в ръката си, и заедно с тази мисъл (защото беше мисъл) дойде и трето състояние — състояние на щастливо подчинение на и аз не знам какво, подчинение без размишления, защото вече нямаше върху какво да се размишлява, и без ни най-малка следа от брожение. Това състояние продължи през целия ден и през по-голямата част от следващия, когато вече бях навлязъл дълбоко между хълмовете.

 

 

Тук ще спра, след като преведох теб, читателя, от крепост до крепост — от оградения със стени град Тракс на горното течение на Асис, до замъка на великана на северния бряг на далечното езеро Дютурна. За мен Тракс беше портата към дивите планини. По подобен начин самотната кула щеше също да се окаже порта — самият праг на войната, война, едно, от чиито единични, отдалечени сражения се беше състояло тук. От онова време до това време тази война ангажира вниманието ми почти без прекъсване.

Тук спирам. Ако нямаш желание да се гмурнеш рамо до рамо с мен в тази борба, не те виня. Тя не е от лесните.

Край.