Джийн Улф
Мечът на Ликтора (6)

6.
Библиотеката на цитаделата

Канех се да отговоря на въпроса й, когато една двойка мина бавно покрай беседката ни — мъжът, облечен в черната дреха на осъдените на изгаряне, а жената наконтена с униформата на продавачка в шикозен магазин. Хвърлиха ни само бегъл поглед на минаване, но нещо — особеният наклон, навярно, на главите им една към друга — ме наведе на мисълта, че знаят, или най-малкото подозират, че не съм маскиран. Престорих се, че не съм забелязал нищо, и казах:

— Стана така, че нещо, което принадлежи на Пелерините, попадна в мои ръце. Искам да им го върна.

— Значи няма да им сториш зло? — попита Сириака. — Можеш ли да ми кажеш какво е това нещо?

Не смеех да й кажа истината, а знаех, че ще ме помоли да й покажа предмета, който назовях, така че казах:

— Една книга — стара книга, с прекрасни илюстрации. Не се хваля, че разбирам много от книги, но съм сигурен, че тази е от религиозна важност и е доста ценна. — И извадих от кожената си чанта кафявата книга от библиотеката на учителя Ултан, която бях взел, когато напуснах килията на Текла.

— Наистина е стара — каза Сириака. — И се е намокрила здраво. Може ли да я погледна?

Подадох й я и тя разлисти страниците, после отгърна на рисунката на сикиниса и вдигна книгата към една лампа, която светеше в нишата над дивана. Рогатите мъже сякаш заскачаха в трептящата светлина, а изящните феи на ефира заизвиваха снаги.

— И аз не знам много за книгите — каза тя и ми я върна. — Но имам чичо, който разбира от книги, и мисля, че би ти платил щедро за тази. Иска ми се да беше тук сега, за да я види — макар че може така да е по-добре, защото най-вероятно би се опитал да ти я измъкне по един или друг начин. Обикаля целия континент, по-далеч, отколкото някога съм стигала аз, докато пътувах с Пелерините, и всичко това — за да издирва стари книги. Ходил е дори в изгубените архиви. Чувал ли си за тях?

Поклатих глава.

— Знам само онова, което той ми каза веднъж, след като беше попрекалил с виното от именията ни, а може и да не ми е казал всичко, защото имах усещането, че го е страх сама да не си опитам късмета. Което така и не направих, макар понякога да съжалявам. Както и да е, в Несус, в най-южната му част и много далеч от районите, които посещават повечето хора, толкова далеч по течението на голямата река, че повечето хора никога не биха повярвали колко надалеч се простира градът, се възправя древна крепост. Всички, освен може би самият Самодържец — нека душата му пребъде в хиляда потомъка — отдавна са забравили за съществуването й; освен това се предполага, че я обитават духове. Намира се на хълм над реката, както ми каза чичо ми, сред поле от потънали в руини гробници, които не охраняват нищо и никого.

Замълча и очерта с ръце хълма и крепостта във въздуха пред себе си. Имах усещането, че е разказвала историята много пъти, може би на децата си. Което ме накара да осъзная, че наистина е достатъчно възрастна, за да има деца, и че децата й са достатъчно големи да са слушали много пъти тази и други истории. Годините не бяха оставили следи по гладкото й чувствено лице. Но свещицата на младостта, която все още гореше ярко у Доркас и бе пръскала ясната си, неземна светлина дори при Йолента, която бе гряла така живо и ярко зад силата на Текла и бе осветила обвитите в мъгла алеи на некропола, когато сестра й Теа бе взела пистолета на Водалус до разкопания гроб, у Сириака беше угаснала толкова отдавна, че не беше останала следа дори от аромата на пламъка й. Съжалих я.

— Сигурно знаеш приказката как древните хора стигнали звездите и че, за да го направят, спазарили дивото у себе си, така че не е ги вълнувал повече бледият вятър, нито любовта и страстта, не създавали нови песни, нито пеели старите, не ги вълнувало нито едно от другите животински неща, които вярвали, че са донесли със себе си от дъждовните гори в самото начало на времето — макар че в действителност, така поне казва чичо ми, те са донесли хората, а не обратното. Също така знаеш, или би трябвало да знаеш, че онези, на които продали тези неща и които били създали със собствените си ръце, дълбоко в сърцата си ги мразели. А те наистина имали сърца, макар хората, които ги създали, да не били включили това в сметките си. Както и да е, съществата решили да унищожат създателите си и направили това, като им върнали, когато човечеството се била пръснало по хиляда слънца, онова, което им било оставено на съхранение много отдавна. Това поне би трябвало да знаеш. Чичо ми ми го каза веднъж, така както аз ти го казвам сега, а той го е открил, както и много други неща, записано в една книга. Книга, която никой не бил отварял, или така поне вярваше той, от хиляда години. Но как са направили онова, което са направили, е по-малко известно. Помня, че когато бях дете, си представях как лошите машини копаят — копаят през нощта — разчистват пръстта край преплетените корени на стари дървета и изравят железен сандък, който са заровили там по времето, когато светът е бил съвсем млад, после разбиват ключалката на сандъка и всички неща, за които говорихме, излитат като рояк златни пчели. Глупаво е, но дори и сега ми е трудно да си представя какво са представлявали тези мислещи машини.

Спомних си за Йонас и лекия ярък метал на мястото на кожата при слабините му, но не можех да си представя как Йонас пуска на свобода чума, която да тормози човечеството, така че поклатих глава.

— Но от книгата на чичо ми ставало ясно, че точно това са направили, само че нещата, които извадили на бял свят, не били рояци от насекоми, а потоп от най-различни артефакти, чиято цел била да вдъхнат нов живот на всички онези мисли, които хората били оставили зад гърба си, защото не можели да ги запишат с числа. Строежът на всичко, от градове до кани за сметана, бил в ръцете на малините, и след като в продължение на хиляда поколения били строени градове, наподобяващи огромни механизми, те отново започнали да строят градове като облачни масиви пред буря и други като драконови скелети.

— Кога е било това? — попитах аз.

— Много отдавна — много преди да бъдат положени първите каменни блокове на Несус.

Бях я прегърнал през раменете и сега тя плъзна ръка в скута ми. Беше гореща и бавно търсеше целта си.

— Правели всичко на същия принцип. Във формата на мебелите например, и в кройката на дрехите. И понеже водачите, които навремето били решили, че всички мисли, символизирани от мебелите, дрехите и градовете, трябва да бъдат завинаги загърбени от човечеството, отдавна били мъртви, хората били забравили лицата и постулатите им и се радвали на новите неща. И така цялата онази империя, построена върху основите на реда, била бавно и невъзвратимо заличена. Но макар империята да се била разпаднала, отделните светове умирали още дълго. Отначало, за да не отхвърлят отново хората нещата, които машините им връщали, машините измислили карнавалите и театралните представления, които събуждали у зрителите мисли за богатства, отмъщение или невидимия свят. По-късно към всеки мъж и жена прикрепили компаньон, невидим за очите на другите, нещо като съветник. А децата отдавна си имали такива компаньони. Когато силата на машините отслабнала още повече — както самите те били пожелали — машините вече не можели да поддържат фантомите в главите на своите собственици, нито можели да строят нови градове, защото старите били вече почти празни. Били стигнали преломния момент, според думите на чичо ми, когато човечеството би трябвало да се обърне срещу тях и да ги унищожи, но това не станало, защото дотогава те, които преди били презирани като роби или боготворени като сатани, вече се ползвали с дълбоката обич на хората. Така че призовали при себе си онези, които ги обичали най-силно, и години наред ги учили на нещата, които расата им била загърбила, а след време измрели. Тогава всички онези, които машините били обичали и които ги били обичали, се събрали на съвет да решат как да бъдат съхранени знанията им, защото добре съзнавали, че техният вид не ще се завърне отново на Ърт. Помежду им обаче избухнали ожесточени спорове. Не се били учили заедно, а всеки от тях, мъж или жена, слушал уроците на отделна машина, сякаш в света нямало никой друг, освен тях двамата. И понеже знанието било безкрайно, а учениците — малобройни, машините обучавали всеки на различни неща. И така те се разделили на партии, а всяка партия се разцепила на две, и после още на две и така нататък, докато накрая всеки отделен човек останал сам и неразбран и охулвал другите и бил хулен от тях. После всеки тръгнал по пътя си, вън от градовете, които съдържали машините, или по-надълбоко в тях, с изключение на неколцината, които по силата на навика останали в дворците на машините, за да бдят край мъртвите им тела.

Един сервитьор ни донесе чаши с вино, прозрачно почти като вода и също толкова неподвижно, докато някое движение на чашата не го разбудеше. Парфюмираше въздуха като онези цветя, които никой човек не може да види и които могат да открият само слепите, а да го пиеш беше като да пиеш сила от сърцето на бик. Сириака пое жадно чашата си, пресуши я на един дъх и я захвърли с трясък в ъгъла.

— Кажи ми още нещо — поканих я аз — за изгубените архиви.

— Когато и последната машина изстинала мъртва и всеки от онези, които машините били обучили в забраненото знание, отхвърлено от човечеството, останал сам за себе си, в сърцето на всеки се възцарил ужас. Защото всички те знаели, че са смъртни, а повечето отдавна се били сбогували с младостта. И всеки разбирал, че със смъртта му ще си отиде и знанието, което обичал най-много от всичко. Тогава всеки от тях — като всеки си мислел, че е единственият — се заел да запише наученото през дългите години, в които слушал думите на машините, затрупвали го със скритото познание за дивите неща. Много от записаното се изгубило, но повечето оцеляло, понякога се променяло под перото на онези, които го преписвали, украсявано от собствените им добавки или осакатявано от пропуските им… Целуни ме, Севериън.

Макар маската ми да ни пречеше, устните ни се срещнаха. Когато се отдръпнах, призрачните спомени за старите любовни флиртове на Текла из будоарите на Двореца на Самодържеца се затълпиха в главата ми и аз казах:

— Не знаеш ли, че тези неща изискват нераздвоеното внимание на мъжа?

Сириака се усмихна.

— Точно затова го направих — исках да разбера дали ме слушаш. Както и да е, за дълго време — никой не знае колко дълго, предполагам, пък и тогава светът не бил толкова близо до кончината на слънцето си и годините му били по-дълги — записаното се предавало от ръка на ръка или мухлясвало в гробници, където авторите му го били скрили за по-сигурно. Записките били фрагментарни, противоречиви и тълкувателни. После един Самодържец (макар че тогава не се наричали така) решил да възстанови властта на първата империя и заповядал на слугите си да издирят писанията. И така, тези облечени в бели роби мъже се заели да преровят стотици тавански помещения, събаряли сфинксовете с човешки глави, издигнати в памет на машините, и влизали в погребалните камери на отдавна мъртви пророчици. Струпали плячката си на огромен куп в град Несус, по онова време съвсем млад, за да я предадат на огъня. Но в нощта, преди да запалят кладата тогавашният Самодържец, който никога преди не бил сънувал дивите сънища на съня, а само будните съновидения за безгранична власт, най-после сънувал. И в съня си видял как всички неопитомени светове на живот и смърт, камък и вода, зверове и дървета се изплъзват завинаги между пръстите му. Когато настъпило утрото, заповядал да не се палят факлите, а вместо това да се построи огромно подземие, което да приюти томовете и свитъците, събрани от мъжете в бяло. Защото си мислел, че ако новата му империя се провали, ще се оттегли в това подземие и ще влезе в световете, които, по подобие на древните хора, бил решен да загърби. Империята му наистина се провалила, както и можело да се очаква. Миналото не може да бъде открито в бъдещето, където го няма, не и преди метафизичният свят, който е толкова по-голям и толкова по-бавен от физическия свят, да завърши кръговрата си и да дойде Новото слънце. Но той така и не се оттеглил в онова подземие и прикриващата стена, която заповядал да построят около него, защото след като веднъж и завинаги човечеството загърби дивите неща, те не влизат в капани и не могат да бъдат уловени повторно. Все пак, казват, че преди събраното от него да бъде запечатано, той оставил при него пазител. И когато времето на пазителя изтекло, той намерил друг, който на свой ред си намерил заместник, така че останали завинаги верни на заповедите на онзи Самодържец, защото са пропити от дивите мисли, излъчвани от знанието, съхранено от машините, а вярност като тази е едно от дивите неща.

Събличах я, докато говореше, и целувах гърдите й, но успях да кажа:

— А всички онези диви мисли, те изчезнали ли са от света, когато Самодържеца ги запечатал? Никога ли не съм чувал някоя от тях?

— Не, защото много време се предавали от ръка на ръка и се пропили в кръвта на всички народи. Но казват, че понякога пазителят ги пуска на свобода, и макар накрая винаги да се връщат при него, те биват прочитани, от един или от мнозина, преди отново да потънат в мрака.

— Това е чудесна история — казах аз. — Струва ми се, че може би зная за нея повече от теб, но не бях я чувал досега. — Открих, че краката й са дълги и плавно изтъняват от меките като копринени възглавнички бедра до стройните глезени. Всъщност цялото й тяло беше създадено за наслада.

Пръстите й докоснаха закопчалката, която държеше плаща на раменете ми.

— Налага ли се да сваляш това? — попита Сириака. — Не може ли да ни покрие?

— Може — казах аз.