Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of the Lictor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Мечът на Ликтора

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2002

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-362-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/966

История

  1. — Добавяне

24.
Трупът

Така и не бях открил за какво са служели другите сгради. Не проумях предназначението и на тази, която беше кръгла и покрита с купол. Стените й бяха метални — не тъмният, лъскав метал на кулите в нашата Цитадела, а някаква ярка сплав като полирано сребро.

Блестящата сграда се издигаше върху стъпаловиден пиедестал и аз се зачудих защо й е отредено такова важно място, при положение че величествените статуи на катафрактите в древните им брони стояха направо върху уличната настилка. По дължината на обиколката й имаше пет входа (обиколихме я, преди да се престрашим да влезем) и всичките бяха отворени. Огледах вратите и пода пред тях, опитвайки се да преценя дали са стояли отворени с години, но на тази надморска височина не се събираше много прах, така че не стигнах до окончателно заключение. След като приключихме огледа си, казах на момчето, че ще вляза пръв, и прекрачих прага.

Не стана нищо особено. Дори след като момчето ме последва, вратите не се затвориха с трясък, не ни връхлетяха врагове, въздухът не затрептя от непозната енергия, а подът си остана все така солиден под краката ни. Въпреки това имах усещането, че сме влезли в капан, че вън, в планината, сме били свободни, макар и гладни и жадни, а тук вече не сме свободни. Мисля, че щях да си плюя на петите, ако малкият Севериън не беше с мен. При това положение обаче не ми се искаше да изглеждам суеверен или уплашен, а и се чувствах задължен да намеря храна и вода.

В сградата имаше много неща, на които не мога да дам име. Не бяха мебели, нито кутии, нито машини, според значението, което аз влагам в този термин. Повечето бяха ъгловати по странен начин. Някои като че имаха ниши, в които да седнеш, макар че седналият би се чувствал доста натясно, а и би гледал към друга част на уреда, вместо към събеседниците си. Други имаха по-големи ниши, в които някой някога може би си е почивал.

Тези устройства стояха покрай пътечки, доста широки всъщност, които водеха към центъра на помещението, прави като спиците на колело. Плъзнах поглед по онази, в чието начало стояхме, и видях, не съвсем ясно, някакъв червен предмет, а отгоре му нещо кафяво, много по-малко. Отначало не обърнах голямо внимание на нито едно от тях, но след като се убедих, че устройствата, които описах, нито могат да ни послужат, нито вещаят опасност, поведох момчето към центъра на залата.

 

 

Червеният предмет беше нещо като кушетка, изключително изящна, с каиши, които можеха да послужат за овързването на затворник. Наоколо й бяха наредени механизми, които изглеждаха предназначени да доставят храна и да отвеждат отпадъци. Намираше се върху малък подиум, а на нея лежеше нещо, което някога е било тяло на мъж с две глави. Разреденият сух планински въздух отдавна беше изсушил трупа — също като тайнствените сгради и той можеше да е лежал тук както една, така и хиляда години. Бил е по-висок от мен, дори от ликуващ може би, и с подчертана мускулатура. Сега бих могъл с едно дръпване да откъсна ръката му от ставата. Нямаше набедрена превръзка нито други някакви дрехи и макар ние от гилдията да сме свикнали с внезапните промени в размера на органите за възпроизводство, тези тук изглеждаха необичайно съсухрени. По главите беше останала малко коса и ми се стори, че косата на дясната е била черна, а на лявата — жълтеникава. Очите и на двете бяха затворени, а устите — зяпнали, така че се виждаха по няколко зъба. Забелязах, че каишите, с които съществото е можело да бъде завързано за кушетката, не са закопчани.

Много по-заинтригуван обаче бях от механизма, който го беше хранил някога. Древните механизми често се оказват учудващо дълговечни и макар отдавна изоставен, този тук се бе радвал на възможно най-благоприятните за запазването му условия, така че натиснах всички бутони, които видях, и дръпнах всички ръчки, с надеждата да го задвижа и да осигуря на двама ни със Севериън някаква храна. Момчето ме наблюдаваше сериозно и след като известно време бях натискал и дърпал разни неща, ме попита дали ще умрем от глад.

— Не — казах му. — Няма да повярваш колко дълго можем да издържим без храна. Много по-неотложно е да намерим вода, но ако тук не открием нищо, със сигурност има сняг по-нагоре в планината.

— Как е умрял? — По някаква причина така и не бях събрал смелост да докосна трупа, а сега детето прокара меките си пръстчета по съсухрената ръка.

— Хората умират. Чудно е, че чудовище като това въобще е живяло. Такива като него обикновено умират още при раждането.

— Дали другите са го оставили тук, когато са си отишли? — попита той.

— Дали са го оставили тук жив, имаш предвид? Предполагам, че може да са го направили. Може да не е имало място за него в ниските земи, кой знае. Или пък той не е искал да отиде. Може да са го сложили на тази кушетка, защото е направил нещо нередно. Навярно е страдал от лудост или пък е получавал пристъпи на неконтролируем гняв. Ако е вярно, което и да било от тези неща, той трябва да е прекарал последните си дни, скитайки се из планината, като се е връщал да яде и пие, а после е умрял, когато храната и водата са свършили.

— Тогава тук няма вода — практично отсъди момчето.

— Вярно. Но пък и ние не знаем дали е станало точно така. Може да е умрял от нещо друго, преди запасите му да са се изчерпали. Можем да заключим например че е бил нещо като домашно животинче или талисман на хората, които са изваяли планината. Но пък едва ли биха си направили труда да построят такава сложна къщичка на домашния си любимец. Както и да е, май няма да мога да включа тази машина.

— Мисля, че трябва да тръгнем надолу — обяви момчето, докато излизахме от кръглата сграда.

Обърнах се да погледна назад, като си мислех колко глупави са били страховете ми. Вратите бяха все така отворени — нищо не се бе помръднало, нищо не се бе променило. Дори това някога да е било капан, то той бе ръждясал отворен преди векове.

— И аз така мисля — казах му. — Но денят почти преваля — виж колко дълги са станали сенките ни. Не ми се ще нощта да ни застигне, докато се спускаме по другия склон, така че ще се опитам да стигна до пръстена, който видяхме сутринта. Може да намерим и вода, освен злато. Нощес ще преспим на завет в кръглата сграда, а рано сутринта ще поемем надолу по северния склон.

Малкият кимна да покаже, че е разбрал, и ме придружи що-годе охотно, когато тръгнах да търся пътека към пръстена. Той се намираше на дясната ръка, така че в известен смисъл се връщахме към страната, от която бяхме започнали изкачването си, макар че се бяхме приближили към групата метални скулптури откъм югоизток. Боях се, че изкачването към ръката ще е трудно, но току преди страховитата височина на гърдите и горната част на ръката открих онова, за което си бях мечтал предния ден — тясно стълбище. Стъпалата бяха стотици и изкачването уморително, така че през повечето време носих детето на ръце.

Самата ръка беше от гладък камък, но пък толкова широка, че нямаше голяма опасност момчето да падне, стига да се придържахме към средата. Накарах го да ме хване за ръката и двамата закрачихме нетърпеливо напред; плащът ми плющеше на вятъра.

Вляво от нас се намираше ридът, който бяхме изкачили предния ден, а отвъд него — седловината между планините, зелена под одеялото на джунглата. Отвъд нея пък, едва видима от разстоянието, се издигаше планината, където Каздое и Бекан бяха построили къщата си. Докато вървяхме, се опитах да различа хижата им, или поне мястото, където се намираше, и най-накрая открих, както ми се стори, скалната стена, по която се бях спуснал, за да стигна до нея — миниатюрно цветно петно върху склона на тази по-ниска планина, с проблясъка на падащата вода в центъра му като огряна от слънцето прашинка.

Когато я съзрях, спрях и се обърнах да хвърля поглед на върха, по чийто склон вървяхме в момента. Оттук лицето се виждаше, както и короната от лед, а под него — лявото рамо, където хиляда кавалеристи биха могли да провеждат тренировката си под ръководството на своя командир.

Пред мен момчето сочеше и викаше нещо, което не успях да разбера, сочеше надолу към сградите и изправените фигури на бронираните стражи. Трябваше ми миг, докато разбера какво има предвид — лицата им бяха извърнати на три четвърти към нас, точно както бяха извърнати и сутринта — на три четвърти. Главите им се бяха завъртели. За пръв път проследих посоката на погледа им — и открих, че гледат към слънцето.

Кимнах на момчето и извиках:

— Виждам!

Намирахме се върху китката, а малката равнина на ръката се простираше пред нас, по-широка и по-безопасна дори от частта си над китката. Закрачих по нея, а момчето тичаше пред мен. Пръстенът беше на показалеца, пръст по-голям от ствола на най-голямото дърво. Малкият Севериън изтича по него, като се крепеше без усилие на билото му, и аз го видях как протяга ръце да докосне пръстена.

Изригна светлина — ярка, но не и ослепителна под следобедното слънце. И понеже оттенъкът й беше виолетов, почти приличаше на мрак.

Детето почерня и изгоря. Живя, струва ми се, още миг — главата му се изопна назад, а ръцете му бяха широко разперени. Вятърът отнесе нанякъде малко облаче дим. Тялото падна на земята, крайниците му потръпнаха като крачката на мъртво насекомо, после се търкулна и изчезна от погледа ми във вдлъбнатината между палеца и средния пръст.

Аз, който бях присъствал на толкова жигосвания и сам бях използвал железата (сред милионите неща, които си спомням безпогрешно, е как се покрива с мехури плътта по бузата на Морвена), едва се заставих да ида и да го погледна.

В тясната вдлъбнатина между пръстите имаше кости, но бяха стари и се строшиха под краката ми, когато скочих долу, също като костите, с които бяха осеяни алеите в нашия некропол, и аз не си направих труда да ги оглеждам. Извадих Нокътя. Когато се бях проклинал, че не съм го използвал върху тялото на Текла, поднесено като блюдо на Водалусовия пир, Йонас ми каза да не се правя на глупак и че каквато и сила да притежава Нокътя, нищо не би могло да върне живота в онази опечена плът.

Не успях да прогоня мисълта, че ако подействаше сега и ми върнеше малкия Севериън, въпреки цялата си радост щях да заведа момчето на някое добро място и после да прережа собственото си гърло с Терминус Ест. Защото ако Нокътят беше способен да направи това, значи бе можел да върне и Текла, стига да го бях използвал, а Текла беше част от мен, мъртва завинаги.

За миг ми се стори, че съзирам блещукане, светла сянка или аура. После тялото на момчето се разпадна на черна прах и вятърът я развя.

Станах, прибрах Нокътя и тръгнах обратно, като смътно се чудех как ще се измъкна от това тясно място и ще се изкатеря върху ръката. (Накрая се наложи да закрепя Терминус Ест с върха надолу, да запъна единия си крак на предпазителя и така да се изкача нагоре, а после да пропълзя обратно, надолу с главата, да протегна ръка към дръжката му и да го изтегля при мен.) Паметта ми не беше объркана, но за известно време се обърка умът ми и момчето се сля с другото момче, Джейдър, който живееше с болната си сестра в кошарата, кацнала високо върху скалите на Тракс. Детето, което постепенно бях заобичал, не успях да спася. Другото, което не значеше нищо за мен, бях изцерил. Незнайно как, но ми се струваше, че двамата са едно и също момче. Без съмнение това е била някаква защитна реакция на мозъка ми, убежище, което е потърсил от бурята на лудостта, но все пак имах натрапчивото усещане, че докато Джейдър е жив, момчето, което майка му бе нарекла Севериън, не би могло да изчезне съвсем.

Смятал бях да спра, когато стигна ръката, и да погледна назад, но не можах — истината е, че ме беше страх да не отида до ръба, за да се хвърля в бездната. Не спрях, докато не стигнах до тясното стълбище, чиито стотици стъпала се спускаха към широкия скут на планината. Там приседнах на земята и още веднъж потърсих онова цветно петънце — скалната стена, в чието подножие се намираше домът на Каздое. Спомних си кафявото куче, което ме беше посрещнало с лай, докато се приближавах през гората. Беше се проявило като страхливец това куче, когато дойде алзабото, но пък после загина, впило зъби в плътта на животняк, докато аз, същият страхливец като него, се бях помайвал нерешително. Спомних си умореното, мило лице на Каздое, момчето, надничащо иззад полата й, стареца, който седеше с кръстосани крака и с гръб към огъня и разказваше за Фечин. Сега всички те бяха мъртви — Севера и Бекан, които не познавах, старецът, кучето, Каздое, а сега и малкият Севериън, дори Фечин, всички бяха мъртви, всички се бяха изгубили в мъглата, която изпива светлика на дните ни. Самото време според мен е нещо, което се възправя солидно като ограда от железни колове в безкрайната редица на годините си. А ние течем покрай него като Гиол по пътя си към морето, откъдето не ще се върнем, освен като дъжд.

И тогава познах, там, върху ръката на исполинската фигура, амбицията да покоря времето, амбиция, в сравнение, с която копнежът по далечните слънца е като желанието на някой дребен, закичен с пера вожд да покори съседното племе.

Седях там, докато слънцето не залезе зад планините на запад. Би трябвало да е по-лесно да сляза по стълбите, отколкото да ги изкача, но жаждата вече ме мъчеше жестоко и остра болка прорязваше коленете ми при всяко стъпало. Здрачът отстъпваше на нощта, а вятърът режеше като лед. Едно от одеялата беше изгоряло с момчето. Разгънах другото и се увих с него под плаща.

Бях почти преполовил стълбата, когато спрях да си почина. Само тънък полумесец от червеникавокафяво бе останал от деня. После и той изтъня и изчезна и когато това стана, металните катафракти под мен до един вдигнаха ръка за поздрав. Бяха толкова тихи и непоклатими, че бях на косъм да повярвам в невъзможното — че се създадени с вдигнати ръце, така, както ги видях в онзи миг.

Разигралото се пред очите ми чудо отми цялата ми скръб и можех единствено да се удивлявам. Останах на място, взирах се в тях и не смеех да помръдна. Нощта препусна по планинските склонове и в последния, бледен светлик на полумрака аз видях как силните им ръце се смъкнаха.

Все още замаян, се върнах при тихата групичка на сградите, застинали в скута на фигурата. Бях видял как едно чудо се проваля, а друго се изпълнява, а дори и едно на пръв поглед безсмислено чудо е неизчерпаем източник на надежда, защото ни доказва, че щом съществуват неща, които не разбираме, то пораженията ни — толкова по-многобройни от малкото ни и празни победи — може би са също толкова измамни.

Колкото и идиотски да звучи, успях да се изгубя, докато се опитвах да намеря кръглата сграда, където бях казал на момчето, че ще останем за през нощта, а бях прекалено уморен, за да продължа да я търся. Вместо това открих едно закътано място край най-близкия метален страж, разтрих измъчените си крака и се увих колкото можах, за да се предпазя от студа. Макар че сигурно съм заспал почти веднага, скоро се събудих от звука на тихи стъпки.