Джийн Улф
Мечът на Ликтора (31)

31.
Езерният народ

С Пиа прекарахме нощта на един от плаващите острови, където аз, който толкова често бях обладавал Текла, когато тя беше неокована, но затворничка, сега обладах Пиа, която беше окована, но свободна. След това тя се отпусна на гърдите ми и заплака от радост — не толкова от радост, че ме е имала, струва ми се, а заради свободата си, макар че сънародниците й, островитяните, нямаха друг метал, освен онзи, който разменяха за други неща или плячкосваха от крайбрежните хора, така че нямаха и ковач, който да свали оковите й.

Чувал съм мъже да казват, мъже, които са познали много жени, че след време започват да откриват прилики между някои от тях в начина, по който правят любов. Сега за пръв път открих това от собствен опит, защото Пиа с гладната си уста и гъвкавото си тяло ми напомняше за Доркас. Но не беше и съвсем вярно — Доркас и Пиа си приличаха в любовта така, както си приличат лицата на две сестри, но никога не бих ги объркал.

Когато стигнахме до острова, бях прекалено изтощен, за да оценя по достойнство прелестта му, а и нощта почти се беше спуснала. Дори и сега си спомням само как издърпваме малката лодка на брега и влизаме в някаква колиба, където един от спасителите ни стъкна малък огън от събрани из езерото клонки, а аз смазвам Терминус Ест, който островитяните бяха взели от заловения хетман и ми бяха върнали. Но когато Ърт отново обърна лицето си към слънцето, се насладих в пълна мяра на усещането да стоя с една ръка върху грациозния ствол на върбата и да усещам как целият остров се полюлява под краката ми!

Домакините ни ни сготвиха риба за закуска, а преди да сме се нахранили, пристигна лодка с още двама островитяни, още риба и кореноплодни зеленчуци, каквито дотогава не бях опитвал. Опекохме ги в жарта и ги изядохме горещи. На вкус приличаха малко на кестени. Дойдоха още три лодки, а след тях и цял остров с четири дървета и издути квадратни платна, закрепени за клоните на всяко от тях, така че отдалеч ми заприлича на флотилия. Капитанът беше мъж на възраст и се явяваше нещо като вожд на островитяните. Казваше се Либио. Когато Пиа ни запозна, той ме прегърна, както баща прегръща сина си, нещо, което дотогава никой не беше правил за мен.

Когато най-после ме пусна, останалите, включително и Пиа, се отдръпнаха, така че можехме да поговорим насаме, стига да не повишаваме глас — някои от мъжете влязоха в колибата, а другите (сега бяха всичко на всичко десетима) отидоха в другия край на острова.

— Чувал съм, че си велик боец и убиваш хора — подхвана Либио.

Казах му, че наистина убивам хора, но не съм велик.

— Така е. Всеки човек отвръща на удара и убива други хора. Но победата му не идва от убиването на другите, а от убиването на част от самия него.

За да му покажа, че съм разбрал, казах:

— Ти трябва да си убил всички лоши части от себе си. Хората ти те обичат.

— На това също не може да се разчита. — Замълча, зареял поглед над водата. — Ние сме бедни и сме малко, и ако народът ми се беше вслушвал в някой друг през всичките тези години… — Той поклати глава.

— Пътувал съм доста и съм забелязал, че бедните хора обикновено притежават повече разум и повече добродетел от богатите.

Той се усмихна на думите ми.

— Много мило от твоя страна. Но нашият народ е насъбрал толкова разум и добродетели, че може да умре. Никога не сме били много, а мнозина загинаха през последната зима, когато водата замръзна.

— Не бях се замислял колко трудна трябва да е зимата за вашите хора, без вълна и животински кожи. Но сега, когато ми обърна внимание, виждам, че сигурно наистина ви е трудно.

Възрастният мъж поклати глава.

Мажем се с мазнина, което помага много, а и тюлените ни осигуряват по-добри дрехи от онези, които имат крайбрежните хора. Но когато дойде ледът, островите ни не могат да се движат и крайбрежните стигат до нас без лодки и с цялата си сила. Всяко лято ние ги надвиваме, когато дойдат да вземат рибата ни. Но всяка зима те ни избиват, когато дойдат по леда за роби.

Тогава се сетих за Нокътя, който хетманът ми беше взел и беше изпратил в замъка, и казах:

— Хората от брега се подчиняват на господаря на замъка. Може би ако сключите мир с него, той ще им забрани да ви нападат.

— Някога, когато бях млад, раздорите ни костваха по два-три живота на година. Тогава дойде строителят на замъка. Чувал ли си историята?

Поклатих глава.

Дошъл от юг, откъдето, както ми казаха, си дошъл и ти. Имал много неща, които крайбрежните хора искали — платно, сребро и много майсторски изработени инструменти. Под негово ръководство те издигнали замъка — бабите и дядовците на сегашните крайбрежни. Работили с инструментите, докато го строили, а после, както им било обещано, инструментите си останали за тях, след като строежът бил завършен. Дал им и много други неща. Бащата на майка ми отишъл при тях, докато се трудели, и ги попитал не разбират ли, че така сами си създават владетел, защото строителят на замъка можел да прави с тях каквото си иска и после да се скрие зад здравите стени, които сами са му построили и където щял да е недосегаем за тях. Те се изсмели на дядо ми и му казали, че са много, което било вярно, а строителят на замъка бил един, което също било вярно.

Попитах го дали е виждал някога строителя и ако да, как изглежда той.

— Веднъж. Стоеше на една скала и говореше на крайбрежните, а аз минавах с лодката си наблизо. Мога да кажа, че е дребен човек, който би ти стигнал най-много до рамото. Не прилича на човек, който вдъхва страх. — Либио замълча отново, премрежените му очи не виждаха водата на езерото, а отдавна отминали времена. — И въпреки това страхът дойде. Външната стена беше завършена и крайбрежните се върнаха към лова, преливниците и стадата си. После водачът им дойде при нас и каза, че сме им откраднали животни и деца и че ще ни унищожат, ако не ги върнем.

Либио се взря в лицето ми и стисна ръката ми в своята — беше твърда като камък. Като го видях така, видях и изминалите години. Те сигурно му бяха се стрували достатъчно тежки навремето, макар че бъдещето, което се беше пръкнало от тях — бъдещето, в което аз седях с него, с меча в скута си, и слушах разказа му — беше по-тежко, отколкото някога бе смятал, че ще бъде. Но имаше и радост в тези изминали години — бил е силен млад мъж и макар че самият той едва ли се сещаше за това, очите му помнеха.

— Казахме им, че не ядем деца и че не ни трябват роби да ни ловят рибата, нито имаме пасища за животните. Изглежда, все пак са знаели, че не ние сме били злодеите, защото не тръгнаха на война срещу нас. Но когато островите ни наближаваха брега, чувахме как жените им плачат горко в нощта. По онова време денят след всяко пълнолуние беше пазарен ден и ние слизахме на брега за сол и ножове. Когато дойде следващият пазарен ден, разбрахме, че крайбрежните знаят къде са отишли децата и животните им и го шепнат помежду си. Тогава ги попитахме защо не идат в замъка и не го превземат, понеже бяха много и можеха да го направят. Вместо това обаче те взеха нашите деца, жени и мъже на всякаква възраст, и ги оковаха пред вратите си, за да бъдат отведени те, а не собствените им хора — а някои дори отведоха при портите на замъка и ги оковаха там.

Попитах от колко време продължава това.

— От много години — още откакто бях млад, както ти казах. Понякога крайбрежните се съпротивляват, но рядко. На два пъти идваха войници от юга, изпратени от гордия народ от високите къщи по южното крайбрежие. Докато те бяха тук, боевете спряха, но какво се е казало в замъка, не знам. Строителят, за когото ти казах, не го е виждал никой, откакто завършиха замъка.

Замълча и зачака да кажа нещо. Имах усещането, което често ме беше спохождало при разговори с възрастни хора, че думите, които той изричаше, са различни от думите, които чувам аз, че в казаното от него има цяла орда намеци, податки и загатнати неща, които са невидими за мен като дъха му, сякаш Времето е някакво бяло привидение, което стои помежду ни и заличава с дългите си ръкави по-голяма част от казаното, преди да съм го чул дори. Най-накрая казах неуверено:

— Може да е умрял.

— Сега там живее някакъв зъл великан, но никой не го е виждал.

С мъка потиснах усмивката си.

— Е, присъствието му сигурно държи крайбрежните хора далеч от замъка, ако не друго.

— Преди пет години нападнаха замъка като мухи мъртвец. Изгориха го и убиха всички, които завариха вътре.

— Тогава защо продължават да враждуват с вас, по навик ли?

Либио поклати глава.

— Тази година, след като ледът се стопи, хората от замъка се върнаха. Ръцете им бяха пълни с дарове — богати дарове и странните оръжия, които ги обърна срещу крайбрежните. И други дойдоха тук, но дали като слуги, или като господари, ние от езерото не знаем.

— От север или от юг?

— От небето — каза той и посочи нагоре към бледите звезди, които висяха на небесния свод, засенчени от величавото слънце, но аз помислих, че има предвид хора, дошли с летателни скутери, и не го разпитвах повече.

Цял ден се стичаха езерните обитатели. Мнозина идваха с лодки, като онези, които бяха преследвали хетманската, но други идваха направо с островите си, докато ние, на острова на Либио, не се озовахме в средата на плаващ континент. Така и не ме помолиха направо да ги поведа срещу замъка. Въпреки това, с напредването на деня осъзнах, че точно това е желанието ми, а те разбраха, че нямам нищо против да го направя. В книгите тези неща обикновено са придружени от огнени речи, но в истинския живот понякога не става така. Те се възхищаваха на ръста и меча ми, а Пиа им беше казала, че съм представител на Самодържеца и че съм изпратен да ги освободя. Либио каза:

— Макар ние да страдаме най-много, крайбрежните хора успяха да завземат замъка. В бран те са по-силни от нас, но не всичко, което изгориха, е възстановено, а и си нямат водач от юга.

Разпитах него и другите за земята около замъка и им казах, че трябва да нападнем през нощта, когато на стражите по стените ще им е по-трудно да ни забележат навреме. Не го изрекох на глас, но исках да изчакаме нощта и по друга причина — в тъмното точната стрелба щеше да е невъзможна, а щом господарят на замъка беше дал силови куршуми на хетмана, най-вероятно беше да е запазил за себе си много по-ефикасни оръжия.

Когато отплавахме, бях начело на стотина бойци, макар повечето от тях да бяха въоръжени само с копия с върхове от раменна кост на тюлен, с пахоси или ножове. Би било добре за самочувствието ми, ако напиша, че съм се съгласил да оглавя тази малка армия, воден от чувство за отговорност или от съчувствие към тежкия им хал, но не би било вярно. Не бях мотивиран и от опасения какво може да ми се случи, ако откажа, макар да подозирах, че освен ако не го направех дипломатично, като се престоря, че изчаквам по-удобен момент или че виждам по-голяма полза за островитяните, ако не се бият, мога да загазя сериозно. Истината е, че чувствах принуда по-силна и от тяхната. Либио носеше на врата си издялана от зъб риба и когато го попитах какво представлява, той отвърна, че това е Оанес и бързо покри медальона с ръка, така че погледът ми да не го оскверни, защото знаеше, че не вярвам в Оанес, който явно бе божеството-риба на неговия народ.

Не знаех нищо и в същото време чувствах, че знам всичко съществено за Оанес. Знаех, че сигурно живее в най-тъмните дълбини на езерото, но че са го виждали и да изскача сред вълните по време на буря. Знаех, че е пастирът на дълбокото, който пълни мрежите на островитяните, и че убийците не биха могли да излязат без страх на вода, защото Оанес ще се появи от дълбините, с очи големи като луни, и ще обърне лодката им.

Аз нито вярвах в Оанес, нито се страхувах от него. Но мислех, че зная откъде е дошъл — знаех, че съществува всепроникваща сила във вселената, на която всички други са сянка. Знаех, че в крайна сметка концепцията ми за тази сила е също толкова нелепа (и толкова сериозна) като Оанес. Знаех, че Нокътя е негов, и чувствах, че това го знам само за Нокътя, само за Нокътя от всички олтари и църковни одежди на света. Много пъти го бях държал в ръка, бях го вдигал над главата си във Винкулата, бях докоснал с него улана на Самодържеца и болното момиче в кошарата в Тракс. Бях притежавал вечността и си бях служил със силата й. Вече не бях сигурен дали ще мога да го предам покорно на Пелерините, в случай че въобще ги открия, но знаех със сигурност, че не бих го оставил покорно на никого другиго.

Нещо повече, струваше ми се, че съм бил някак избран да пазя — пък макар и за кратко — тази сила. Пелерините го бяха изгубили заради моето лекомислие, когато бях позволил на Аджиа да прилъже файтонджията ни да се надбягва с другите карети по улиците на Несус, така че беше мой дълг да се погрижа за него, да го използвам и може би да го върна, и определено беше мой дълг да го спася от ръцете — злодейски ръце според всичко, което бях чул — в които беше попаднал заради небрежността ми.

Не бях възнамерявал, когато започнах този разказ за живота си, да разкрия дори малка част от тайните на нашата гилдия, които ми бяха разкрити от учителя Палемон и учителя Гурлойс малко преди да ме издигнат, на банкета по случай деня на Света Катерина, в пътуващ брат. Сега обаче ще ви разкажа за една от тях, защото стореното от мен през онази нощ на езерото Дютурна не би могло да се разбере, без да се разбере тайната. А тайната е, че ние, инквизиторите, се подчиняваме. В целия висш ред на световната йерархия пирамидата от животи, която е несравнимо по-висока и от най-високата построена от човешки ръце кула, по-висока от Кулата с камбаните, по-висока от Стената на Несус, по-висока от планината Тифон, пирамидата, която се простира от Самодържеца на Фениксовия трон до най-скромния чиновник, потящ се над далаверите на най-нечестния търговец — същество по-презряно и от най-презрения просяк — ние сме единственият здрав камък. Никой не е способен на пълно подчинение, освен ако не е готов да извърши и немислимото, за да се подчини, а никой не е готов да извърши немислимото, освен нас.

Как бих могъл да откажа на Неръкотворния онова, което охотно бях дал на Самодържеца, когато отсякох главата на Катерина?