Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of the Lictor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Мечът на Ликтора

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2002

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-362-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/966

История

  1. — Добавяне

29.
Лодката на хетмана

След това бях затворен в тъмното за — както по-късно научих — една нощ и по-голямата част от следващия преди обед. И макар да беше тъмно, отначало не беше тъмно за мен, защото халюцинациите ми нямаха нужда от свещ. Все още мога да си ги спомня, както мога да си спомня всичко, но няма да те отегчавам, последен мой читателю, с пълния каталог от фантоми, макар че не би ми било трудно да ги опиша. Трудно би ми било да опиша чувствата си във връзка с тях.

Би било огромно облекчение за мен, ако можех да повярвам, че всички те са се съдържали по някакъв начин в опиата, който бях погълнал (който, както предположих тогава и както се потвърди по-късно, когато можах да разпитам онези, които се грижеха за ранените от армията на Самодържеца, не беше нищо особено, а просто някакво вещество в гъбите от салатата ми), така както мислите и личността на Текла, които понякога ме утешаваха, а друг път ме притесняваха, се бяха съдържали в парченцето от плътта й, което бях погълнал на Водалусовия пир. Знаех обаче, че това не може да е така и че всички неща, които видях, някои забавни, други ужасни и ужасяващи, трети просто гротескни, са били продукт на собствения ми мозък. Или на Теклиния, който сега беше част от моя.

Или по-скоро, както започнах да си давам сметка там, в тъмното, докато наблюдавах парада на придворните дами — ликуващи с впечатляващ ръст и пропити с вдървената грация на скъп порцелан, лицата им напудрени с прах от перли или диаманти и очите им уголемени, като онези на Текла, под въздействието на много малки количества от определени отрови, приложени в детството — продукти на ума, който сега съществуваше като комбинация от умовете, които преди бяха неин и мой.

Севериън, чиракът, който бях преди, младият мъж, който бе плувал под Кулата с камбаните, който веднъж едва не се беше удавил в Гиол, който се бе размотавал сам през летните дни сред руините на некропола, който бе дал в отчаянието си откраднатия нож на Текла, вече го нямаше.

Не беше мъртъв. Защо си беше мислил, че всеки живот непременно трябва да завършва със смърт и никога с нещо друго? Не беше мъртъв, а беше изчезнал така, както изчезва отделната нота, за да не се появи никога повече, когато се превърне в неразличима и неотделима част от някаква импровизирана мелодия. Онзи млад Севериън беше мразил смъртта и, по милостта на Неръкотворния, чиято милост наистина (както мъдро се споменава на много места) ни осъжда и унищожава, той не умря.

Жените извиха дългите си вратове да погледнат надолу към мен. Овалните им лица бяха съвършени, симетрични, безизразни и в същото време разгулни, и аз внезапно разбрах, че те не са — или поне вече не са — придворни в Двореца на Самодържеца, а са се превърнали в куртизанките на Лазурния дворец.

За известно време, както ми се стори, парадът на тези изкусителни и нечовешки жени продължи, и с всеки удар на сърцето ми (което усещах както никога преди и което трещеше като барабан в гърдите ми) те променяха ролите си без и най-малкият детайл във външността им да се променя. Така както понякога съм знаел насън, че дадена фигура е всъщност човек, на когото не прилича ни най-малко, сега в един момент знаех, че тези жени са украсата на Самодържеца, а в следващия — че ще бъдат продадени за нощта срещу шепа оригоци.

През цялото това време, както и през много по-дългите периоди, които го предшестваха и следваха, се чувствах особено неудобно. Паяжините, в които постепенно разпознах обикновени рибарски мрежи, все още ме стягаха, а освен с тях ме бяха овързали и с въжета, така че едната ми ръка беше пристегната към тялото, а другата извита така, че пръстите й, които скоро престанах да чувствам, почти докосваха лицето ми. Под въздействието на опиата бях загубил способността да контролирам мехура си и сега панталоните ми бяха напоени с урина, студена и смрадлива. Колкото по-слаби и разредени ставаха халюцинациите ми, толкова по-силно усещах собственото си нещастие и започнах да се страхувам от съдбата, която ме чакаше, след като ме изведяха от склада без прозорци, където ме бяха хвърлили. Предполагах, че хетманът е научил от някой конен куриер, че не съм онзи, за когото се представям, както и че бягам от правосъдието на архонта, понеже реших, че в противен случай не би посмял да се отнесе към мен по този начин. При така стеклите се обстоятелства можех само да се чудя дали ще се отърве лично от мен (чрез удавяне, несъмнено, на място като това), дали ще ме предаде на някой дребен етнарх, или ще ме върне в Тракс. Реших сам да отнема живота си, ако ми предоставят такава възможност, но да я дадат изглеждаше толкова невероятно, че ми идеше да се самоубия от отчаяние.

 

 

Най-накрая вратата се отвори. Светлината, макар и да идваше от една мрачна стая в къщата с дебели стени, ми се стори ослепяваща. Двама мъже ме извлякоха от килера така, както биха извлекли чувал с брашно. Бяха с големи бради, затова предположих, че именно тях бях взел, когато се нахвърлиха върху двама ни с Пиа, за създания с лица от животинска козина. Изправиха ме, но краката не ме държаха, така че се принудиха да ме развържат и да махнат мрежите, които ме бяха надвили така, както мрежата на Тифон не беше успяла. Когато най-сетне застанах прав, ми дадоха чаша вода и парче осолена риба.

След малко се появи хетманът. Макар да се пъчеше толкова самоуверено, колкото несъмнено бе свикнал да се пъчи, когато направляваше делата на селото си, гласа си не можа да овладее напълно. По каква причина все още се страхуваше от мен нямах представа, но очевидно беше точно така. Понеже нямах какво да губя, а можех само да спечеля от опита, му наредих да ме освободи.

— Това не мога да направя, велики учителю — каза той. — Имам си указания.

— Мога ли да попитам кой се е осмелил да ти даде такива указания спрямо представителя на твоя Самодържец?

Той се изкашля да прочисти гърлото си.

— Указания от замъка. Снощи моята птица-куриер отнесе сапфира ти там, а тази сутрин долетя друга птица с указания да те отведем там.

Отначало помислих, че има предвид замъка Асиез, където беше щабът на един от ескадроните на димарчиите, но миг по-късно осъзнах, че тук, на повече от четиридесет левги от укрепленията на Тракс, това е малко вероятно. Казах:

— И кой е този замък? И забраняват ли инструкциите ти да се измия, преди да се представя там? И някой да ми изпере дрехите?

— Е, това може да се направи — неуверено рече той, после се обърна към един от хората си: — Накъде духа вятърът?

Мъжът сви леко рамене, което не значеше нищо за мен, макар че, изглежда, даде някаква информация на хетмана.

— Добре — каза ми той. — Не можем да те освободим, но ще ти изперем дрехите и ще ти дадем нещо за ядене, ако искаш. — На излизане се обърна към мен с изражение, което беше почти извинително. — Замъкът е наблизо, велики учителю, а Самодържеца е далеч. Сигурно ме разбираш. В миналото имахме големи проблеми, но сега цари мир.

Бих могъл да поспоря с него, но той не ми даде възможност. Вратата се хлопна зад гърба му.

Пиа, облечена в парцалива широка роба, дойде малко след това. Нямах друг избор, освен да се примиря с унижението да ме съблече и измие, но това поне ми даде възможност да й прошепна няколко думи. Помолих я да се погрижи мечът ми да отиде там, където отведат мен — защото се надявах да избягам, пък било и като призная греховете си пред господаря на замъка и му предложа услугите си. Точно както се беше направила на глуха, когато й подсказах, че би могла да използва парче дърво, което да поеме тежестта на веригата й, така и сега тя с нищо не показа, че е чула думите ми. Час по-късно обаче, когато, облечен в изпраните си дрехи, ме водеха към лодката, прекарвайки ме пред цялото село за назидание, тя изтича след процесията, гушнала Терминус Ест до гърдите си. Хетманът явно си беше харесал прекрасното ми оръжие и я наруга, но аз успях да го заплаша, докато ме завличаха на борда, че пристигна ли в замъка, ще съобщя на управниците там за присвояването на меча, и накрая той се отказа от мераците си.

Такава лодка не бях виждал. По форма приличаше на малък тримачтов кораб — заострена в двата края и широка в средата, с дълга надвиснала кърма и още по-дълъг нос. Плиткият корпус обаче беше направен от снопове плаваща тръстика, овързани в сложна плетка, и беше твърде крехък за нормална мачта, на чието място се издигаше нестабилна триъгълна конструкция от прътове. Тясната основа на триъгълника минаваше от единия до другия планшир, а дългите му равнобедрени страни крепяха блок, който послужи, веднага след като с хетмана се качихме на борда, да повдигне една рея, която повлече след себе си ленено платно на широки райета. Хетманът държеше меча ми. Щом отвързаха лодката, Пиа скочи в нея заедно с дрънчащата си верига.

Хетманът се ядоса и я удари, но да се свие платното на такъв кораб и да се завърти към брега с тежките гребла не беше лесна работа, така че накрая, макар и да я изпрати хлипаща на кърмата, той все пак й позволи да остане. Осмелих се да го запитам защо е поискала да дойде, макар да смятах, че знам.

— Жена ми я тормози, когато не съм си у дома — каза той. — Бие я и я кара по цял ден да търка пода. Това, разбира се, е добро за детето, а и ми се радва, като се прибера. Но би предпочела да дойде с мен, за което не я виня.

— Аз също — казах, като се опитвах да отвърна лице от смрадливия му дъх. — Пък и така ще види замъка, което едва ли й се е случвало преди.

— Стените ги е виждала стотици пъти. От безземния езерен народ е, а тях вятърът ги развява насам-натам, така че са виждали всичко.

Вятърът развя и нас. Въздух, чист като дух, изду раираното платно и ни понесе по водата. Селото скоро се скри зад хоризонта — но белите върхове на планината все още се виждаха, сякаш се издигаха от самото езеро.