Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of the Lictor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Мечът на Ликтора

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2002

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-362-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/966

История

  1. — Добавяне

14.
Къщата на вдовицата

В Салтус, където с Йонас останахме няколко дни и където бях извършил второто и третото обезглавяване в кариерата си, миньорите раздират земята за метали, камъни за строеж и дори за артефакти, останали там от цивилизации, забравени хилядолетия, преди да бъде издигната Стената на Несус. Правят това с помощта на тесни шахти, които прокопават в хълмовете, докато не попаднат на богат на руини слой или дори (ако наистина извадят късмет) на сграда, която е запазила някаква част от конструкцията си, така че да им послужи като готова галерия.

Онова, което те постигаха с толкова труд, можеше да бъде постигнато на скалата, по която се спусках, почти без усилие. Миналото стоеше на педя от носа ми, голо и беззащитно като всички мъртви неща, сякаш самото време е било разтворено при срива на планината. Фосили на кости стърчаха на места от повърхността, кости на силни животни и хора. Гората също бе положила там своите мъртъвци — стволове и клони, които времето беше превърнало в камък — така че се чудех, докато се спусках надолу, дали не е възможно Ърт да не е, както ние предполагаме, по-стар от своите дъщери, дърветата, и си ги представях как растат в празнотата пред лицето на слънцето, впили се едно в друго с преплетени коренища и вейки, докато накрая не са станали толкова много и толкова нагъсто, че от тях се е родил нашият Ърт, а самите те са се смалили до мъха по дрехата му.

По-дълбоко от тях лежаха сградите и механизмите на човечеството. (Възможно е там да лежаха и неща, създадени от други раси, защото в няколко от историите в кафявата книга, която носех, се намекваше, че някога тук е имало колонии на съществата, които днес наричаме какогени, макар в действителност да са от различни раси, които си приличат само по това, че са различни от нашата.) Видях метали, които са зелени и сини в смисъла, който влагаме, когато казваме, че медта е червена или среброто — бяло, оцветени метали, така странно изковани, че не можех да съм сигурен дали формата им е трябвало да представлява произведение на изкуството, или са части от някакви странни машини, а възможно е и за някои от онези непознати народи да е нямало разлика между двете.

На едно място, почти на половината на пътя, линията на разседа съвпадаше с облицованата с плочи стена на някаква огромна сграда, така че ветровитата пътечка, по която крачех, се врязваше през нея. Така и не разбрах какъв е рисунъкът върху плочите — докато се спусках, бях твърде близо, за да го обхвана с поглед, а когато най-после стигнах до дъното, беше твърде високо над мен, изгубен в неспокойните мъгли на падащата река. Все пак, докато ходех, го видях, така, както насекомо би видяло портрета, по чиято повърхност лази. Плочите бяха с различни форми, макар да си пасваха плътно, и отначало си помислих, че изобразяват птици, гущери, риби и подобни същества, всичките вплетени в хватката на живота. Сега чувствам, че не е било така, че всъщност са били геометрични форми, които не съм бил способен да проумея, диаграми толкова сложни, че живите форми се появяваха в тях, както формите на истински животни се появяват от странната геометрия на сложните молекули.

Каквато и да беше истината, тези форми като че ли нямаха голяма връзка с общата картина или дизайн. Пресичаха ги цветни линии и макар че навярно са били вградени в материята на плочите преди цели епохи, бяха толкова ярки и живи, сякаш само преди миг са били положени от гигантската четка на някой художник. Най-често използваните цветове бяха берилово зеленото и бялото, но макар да се спирах на няколко пъти и да се опитвах да разбера какво е изобразено (дали писмена, или лице, или може би обикновен декоративен десен от линии и ъгли, или мотиви с преплетени клонки), не успях, а може да е било всяко от споменатите неща, или никое, в зависимост откъде го гледаш и какво е настроението на наблюдателя.

След като преодолях мистериозната стена, пътят стана по-лек. Повече не ми се наложи да се спускам по отвесни участъци, и макар да се натъкнах на още няколко вкопани в скалата стълбища, те не бяха нито толкова стръмни, нито толкова тесни като предишните. Стигнах до дъното по-рано от очакваното и вдигнах поглед към пътеката, по която се бях спуснал, с такова учудване, сякаш никога не бях стъпвал на нея — и наистина, виждаха се няколко участъка, проядени до такава степен от ерозията, че изглеждаха непроходими.

Къщата, която бях видял така ясно отгоре, сега не се виждаше, скрита сред дърветата, но пушекът от комина й все още се открояваше на фона на небето. Тръгнах през гората, която не беше толкова стръмна като онази, през която течеше потокът. Тъмните дървета изглеждаха, ако не друго, поне по-стари. Огромната папрат на юга я нямаше тук, всъщност не я бях виждал никъде на север от Двореца на Самодържеца, освен онази, която отглеждаха специално в градините на Абдиесус. Затова пък между корените на дърветата растяха в изобилие диви теменужки с лъскави листа и със същия цвят като очите на бедната Текла, имаше и мъх като дебело зелено кадифе, така че земята изглеждаше като застлана с килим, а самите дървета — обвити в най-скъпо платно.

Малко преди да зърна къщата или някакъв знак за човешко присъствие, чух кучешки лай. При този звук тишината и магията на дърветата отслабнаха — все още ги имаше, но много по-далечни. Усещах, че някакъв тайнствен живот, стар и странен, но и доброжелателен, е бил на крачка да ми се разкрие, а после се е отдръпнал — като някакъв изключително знатен човек, прочут музикант например, когото с години съм се опитвал да доведа до прага си и който, почуквайки на вратата ми, е чул гласа на друг гост, глас неприятен, свалил е ръката си и си е заминал — завинаги.

Но и колко утешителен беше в същото време. В продължение на почти два дълги дни бях напълно сам, първо в каменистия район, сетне сред ледената красота на звездите, после сред приглушения дъх на древните дървета. Сега този груб, познат звук ме накара отново да се замисля за човешки уют — и не само да се замисля, а да си го представя толкова ясно, че да го почувствам. Знаех, че кучето ще прилича на Трискъл, и когато го видях, то наистина му приличаше — с четири крака, вместо с три, с малко по-дълъг и тесен череп и по-скоро кафяво, отколкото с цвета на лъвска козина, но със същите игриви очи, размахана опашка и изплезен език. Започна с обявяване на война, която анулира веднага щом му заговорих, и преди да съм направил и двайсет крачки, вече ми поднасяше ушетата си да ги почеша. Когато излязох на малката полянка с къщата, кучето подскачаше весело около мен.

Стените бяха от камък и съвсем малко по-високи от мен. Тръстиковият покрив беше необичайно стръмен, изпъстрен тук-там с плоски камъни, които да задържат тръстиката при по-силен вятър. Беше, накратко, дом на един от онези селяци пионери, които са гордостта и отчаянието на Общността и които за една година произвеждат излишък от храна, с която могат да хранят целокупното население на Несус, а през следващата се налага някой да ги храни, за да не измрат от глад.

Когато пред някоя врата няма павирана пътека, човек може да прецени колко често хора влизат и излизат от нея по това до каква степен тревата е възобновила правото си на собственост над утъпканата земя. Тук, пред каменното стъпало, имаше само малко прашно кръгче с размера на забрадка. От вида му прецених, че може да стресна обитателя на хижата (защото реших, че може да е само един), ако цъфна на прага му без предупреждение, и понеже кучето отдавна беше спряло да лае, спрях в началото на полянката и извиках за поздрав.

Дърветата и небето погълнаха вика ми и отново се възцари тишина.

Извиках още веднъж и тръгнах към вратата с петлеещото се в краката ми куче. Почти бях стигнал до нея, когато една жена се появи на прага. Имаше деликатно изваяно лице, което щеше да е красиво, ако не бяха населените й с призраци очи, и носеше опърпана рокля, която се различаваше от облеклото на просякините единствено с чистотата си. Миг по-късно момченце с кръгло лице и очи по-големи дори от тези на майка му надзърна иззад полата й.

Казах:

— Съжалявам, ако съм ви стреснал, но се изгубих в планината.

Жената кимна, поколеба се, после се дръпна от вратата и аз пристъпих вътре. Заради дебелите стени вътрешността на къщата беше дори по-малка, отколкото бях предположил, и бе изпълнена със силната миризма на някакъв зеленчук, който вреше в котле, закачено на кука над огъня. Прозорците бяха малко и малки и заради дебелината на стените, приличаха по-скоро на сенчести кутии, отколкото на отвори, предназначени да пропускат светлина. Един старец седеше на кожа от пантера с гръб към огъня. Очите му бяха до такава степен лишени от фокус и разсъдък, че в първия момент го помислих за сляп. В средата на стаята имаше маса с пет стола, три, от които изглеждаха направени за големи хора. Спомних си какво ми беше казала Доркас за мебелите от изоставените несуски къщи, които докарвали на север за еклектиците, възприели по-културни нрави, но всички неща в къщата определено бяха изработени тук.

Жената проследи погледа ми и каза:

— Съпругът ми ще се прибере всеки момент. Преди вечеря.

Обърнах се към нея:

— Няма причина да се тревожите — не ви мисля злото. Ако ми позволите да споделя трапезата ви, да преспя на топло в къщата ви и ме напътите утре, ще се радвам да помогна, с каквато работа има за вършене.

Жената кимна, а момченцето най-неочаквано изчурулика:

— Видя ли Севера? — Майка му се завъртя толкова бързо към него, че неволно се сетих как учителят Гурлойс ни демонстрираше хватките за контролиране на затворници. Не видях удара, затова пък го чух, и малкото момче изпищя. Майка му пристъпи да му отреже пътя към вратата и детето се скри зад една ракла в ъгъла, който беше най-далече от нея. Тогава разбрах, или си помислих, че съм разбрал, че Севера е момиче, което според жената е по-уязвимо от самата нея и на което е наредила да се скрие (навярно на тавана под плетения покрив) преди да ме пусне в дома си. Прецених обаче, че няма смисъл отново да я уверявам в добрите си намерения, защото колкото и неука да изглеждаше, жената определено не беше глупачка, и че най-добрият начин да спечеля доверието й е като го заслужа. Започнах с молба за малко вода, с която да се измия, като я уверих, че с готовност ще си я донеса сам, стига да ми каже откъде я черпят и да ми позволи да я стопля на огъня. Тя ми даде стомна и ми каза къде е изворът.

По едно или друго време съм се озовавал на повечето места, които обикновено се смятат за романтични — на върха на високи кули, дълбоко в недрата на света, в дворци, в джунгли и на борда на кораб — но никое от тях не ме е впечатлявало така, както онази бедна хижа. Тя ми се струваше идеален образец на онези пещери, в които, както твърдят учените, човечеството е долазвало в най-ниската точка на всеки цивилизационен цикъл. Всяко описание на идилична и усамотена селска къща, което бях чел или чувал в живота си (идея, която беше сред любимите на Текла), неизменно се отличаваше с чистота и ред. Под прозореца задължително има ухаещо на мента легло, дърва за огрев, подредени до най-студената стена, лъщящ от чистота каменен под и така нататък. Тук нямаше нищо от този род и нищо не беше идеално — и все пак къщата беше по-съвършена, въпреки всичките си несъвършенства, защото показваше, че хората могат да живеят и да обичат на такова отдалечено място дори без да имат способността да оформят обиталището си в поема.

— Винаги ли се бръснете с меча си? — попита жената. За пръв път ме заговаряше без подозрение.

— Това е обичай, традиция. Ако мечът ми не е достатъчно остър, за да се обръсна с него, ще ме е срам да го нося. А ако е достатъчно остър, защо ми е бръснач?

— И все пак сигурно е неудобно да боравите с толкова тежко острие, а трябва и много да внимавате да не се порежете.

— Усилието дава сила на ръцете ми. Освен това за мен е добре да си служа с меча си колкото се може по-често, така че да го чувствам като продължение на ръката си.

— Значи сте войник. Така си и помислих.

— Касапин на хора съм.

Думите ми, изглежда, я стъписаха и тя каза:

— Не исках да ви обидя.

— Не съм се обидил. Всеки убива нещо — вие сте убили онези корени в котлето, когато сте ги сложили във врящата вода. Когато аз убия човек, спасявам живота на всички живи неща, които той би унищожил, ако бе продължил да живее, включително, може би, на много други мъже, жени и деца. Вашият съпруг с какво се занимава?

Жената се поусмихна на последното. За пръв път я виждах да се усмихва и ми се стори много по-млада.

— С всичко. Един мъж трябва да разбира от всичко тук.

— Значи не сте родени тук.

— Да — каза тя. — Само Севериън… — Усмивката й се стопи.

— Севериън ли казахте?

— Така се казва синът ми. Видяхте го, когато влязохте, а в момента ни шпионира. Понякога не знам къде му е умът.

— И аз се казвам така. Учителят Севериън.

Тя извика на момчето:

— Чу ли? Този човек се казва като теб! — После се обърна към мен: — Мислите ли, че е хубаво име? На вас харесва ли ви?

— Не съм се замислял за това, но да, предполагам, че ми харесва. Изглежда, ми приляга. — Свърших с бръсненето и седнах на един от столовете да се погрижа за меча си.

— Родена съм в Тракс — каза жената. — Били ли сте някога там?

— Точно оттам идвам — казах й аз. Ако димарчиите я разпитаха след заминаването ми, описанието на дрехата ми и без това щеше да ме издаде.

— Случайно да познавате една жена на име Херайс? Тя ми е майка.

Поклатих глава.

— Е, градът е голям. Не сте останали дълго там?

— Бях съвсем за кратко. Откакто сте в планината, да сте чували нещо за Пелерините? Те са жречески орден и се обличат в червено.

— Не, съжалявам. Тук не стигат много новини.

— Опитвам се да разбера къде са, а ако не успея, ще се присъединя към армията, която Самодържеца води срещу асцианите.

Съпругът ми ще може да ви упъти по-добре от мен. Не е трябвало да се качвате толкова нависоко обаче. Бекан — това е съпругът ми, казва, че патрулите не закачат войниците, които се движат на север, дори ако вървят по старите пътища.

Докато тя говореше за войници, движещи се на север, някой друг, много по-близо, също се движеше. Движението беше толкова потайно, че почти не се чу сред пращенето на огъня и хрипливото дишане на стареца, но въпреки това не можеше да се сбърка. Боси крачета, неспособни да издържат повече на пълната неподвижност, която тишината изисква, се бяха размърдали почти недоловимо и дъските под тях изскърцаха от новото разпределение на тежестта.