Джийн Улф
Мечът на Ликтора (36)

36.
Бягство в двора

— Предлагам ти истински враг — казах аз. — С истинско оръжие. — Навлязох в мъглата, като мушках пред мен с меча си.

— Тези, които виждаш в облачната ми камера, също са истински врагове — избоботи Баландерс с необичайно спокоен глас. — Само че те са отвън, на двора. Първият беше един от твоите приятели, вторият — един от моите врагове.

Докато говореше, мъглата се разпръсна и аз го видях в средата на стаята, седнал на масивен стол. Когато се обърнах към него, той стана, грабна стола за облегалката и го метна по мен със същата лекота, с каквато би метнал празна кошница. Столът мина само на педя от мен.

— Сега ти ще се опиташ да ме убиеш — каза той. — И всичко това заради един глупав талисман. Трябваше да те убия още онази нощ, когато спа в леглото ми.

Аз можех да кажа същото, но не си направих труда да му отвърна. Беше ясно, че като се преструва на безпомощен, той се надява да ме подлъже към необмислено нападение, и макар да изглеждаше невъоръжен, все пак беше два пъти по-висок от мен, а и, както имах причини да вярвам, поне четири пъти по-силен. Освен това съзнавах, докато пристъпвах бавно към него, че тук двамата пресъздаваме представлението на марионетките, което бях видял насън в нощта, за която той беше споменал, и в онзи сън дървеният великан беше въоръжен с тояга. Баландерс отстъпваше назад при всяка моя стъпка напред, но в същото време изглеждаше готов за началото на двубоя.

После внезапно — бяхме пресекли близо три четвърти от стаята — той се обърна и хукна. Беше направо невероятно — като да видиш дърво да се затича.

Освен това го направи удивително бързо. Макар и тромав, той взимаше с една крачка разстоянието на две мои и стигна до стената — където имаше същия тесен прозорец като онзи, през който беше гледал Осипаго — много преди мен.

За миг бях в пълно недоумение какво е намислил. Прозорецът беше прекалено тесен, за да се измъкне оттам. Той промуши и двете си огромни ръце през него и до ушите ми долетя стърженето на камък в камък.

Светна ми в последния момент и успях да отскоча няколко крачки назад. Само миг по-късно той вече държеше в ръцете си каменен блок, откъснат от стената. Вдигна го над главата си и го метна по мен.

Отскочих встрани, но той изкърти още един, после още един. При третия се наложи да се претърколя отчаяно, все така стиснал меча си, за да избегна четвъртия; камъните хвърчаха все по-бързо към мен, защото колкото повече блокове изтръгваше гигантът, толкова по-слаба ставаше конструкцията на стената. Беше си чиста проба късмет, че при въпросното претъркулване се озовах близо до някакво сандъче на пода, не по-голямо от онези, в които скромните домакини държат пръстените си.

Беше украсено с малки топчици и нещо във формата им ми напомни за онези, които беше нагласил учителят Гурлойс при мъченията на Текла. Преди Баландерс да е доизтръгнал следващия камък, аз грабнах сандъчето и завъртях една от топките. В същия миг изчезналата мъгла се закълби отново от пода и бързо стигна до височината на главата ми, така че се озовах сляп в морето й от белота.

— Намери го — рече Баландерс с дълбокия си, бавен глас. — Трябваше да го изключа. Сега не мога да те видя, но и ти не можеш да ме видиш.

Запазих мълчание, защото знаех, че стои с вдигнат над главата камък и само чака да чуе гласа ми. След като си поех дъх, запристъпвах към него колкото се може по-безшумно. Бях сигурен, че въпреки цялата си лукавост, не може да направи и крачка, без да го чуя. Когато бях направил четири крачки, камъкът се удари с трясък на пода зад мен и ако се съдеше по характерните звуци, Баландерс веднага се зад да кърти следващия от стената.

Този камък обаче се оказа в повече — чу се оглушителен трясък и аз разбрах, че цял участък от стената над прозореца се е сгромолясал. За миг ме обзе надеждата, че гигантът е загинал под камъните, но мъглата започна да изтънява, изливайки се през отвора в стената към дъждовната нощ вън, и аз го видях да си стои все така до зейналата дупка.

Сигурно беше изпуснал изтръгнатия камък, когато стената се бе срутила, защото ръцете му бяха празни. Хукнах към него с надеждата да го нападна, преди да е осъзнал какво става. Но бързината му ме изненада. Видях го да се хваща за остатъка от стената и да се прехвърля навън, и докато да стигна до отвора, той вече се беше спуснал доста надолу. Онова, което беше направил, изглеждаше невъзможно, но когато огледах по-внимателно осветената от изливащата се през отвора светлина част от кулата, видях, че каменните блокове са грубо издялани и не са споени с хоросан, така че помежду им оставаха удобни цепнатини.

Помислих да прибера Терминус Ест в ножницата и да го последвам, но така щях да бъда съвсем уязвим, защото Баландерс несъмнено щеше да стигне до земята преди мен. Метнах сандъчето по него, но не видях дали го улучих — дъждът го скри от погледа ми. Нямах друг избор, така че се върнах опипом до стълбището и слязох на нивото, което бях видял най-напред на влизане в замъка.

Тогава помещението беше тихо и населено само с древните си механизми. Сега беше истински ад. Под, над и между машините гъмжеше от десетки отвратителни същества, подобни на онова, чийто фантом бях видял в стаята, която Баландерс наричаше своята облачна камера. Също като Тифон, някои от тях бяха с по две глави, други имаха по четири ръце, а мнозина бяха прокълнати с непропорционално дълги крайници — крака два пъти по-дълги от телата им, ръце по-дебели от бедрата им. Всички бяха въоръжени и доколкото можех да преценя, луди, защото се нараняваха един друг не по-малко, отколкото нараняваха и островитяните, които се биеха с тях. Тогава си спомних какво ми беше казал Баландерс — че дворът долу е пълен с моите приятели и неговите врагове. Определено не беше грешал — тези същества биха го нападнали веднага, така както се нападаха едно друго.

Посякох три, преди да стигна до вратата, и успях пътьом да прегрупирам езерняците в помещението, като им казах, че врагът, който търсим, е навън. Като видях с какъв ужас ги изпълват безумните чудовища, които продължаваха да изскачат от тъмния отвор в пода (и в които те така и не познаха онова, което те без съмнение бяха — останките от собствените им братя и деца), бях изненадан, че въобще са се осмелили да влязат в замъка. Чудесно беше обаче да видя как присъствието ми им вдъхва кураж — оставиха ме да ги поведа, но по очите им разбрах, че където и да ги поведа, ще ме последват. Тогава за пръв път, струва ми се, наистина проумях насладата, която трябва да е изпитвал учителят Гурлойс от високия си пост и която дотогава не ми се беше струвала нищо повече от елементарното удовлетворение, че е способен да наложи волята си над другите. Разбрах и защо толкова много от младите мъже в двора зарязваха годениците си, моите приятелки в живота, който бях живял като Текла, за да приемат назначение в някой полк на края на света.

Дъждът беше поотслабнал, но все още се изливаше като сребърна пелена. Мъртви мъже и два пъти по толкова от съществата на гиганта лежаха по стъпалата на стръмната стълба — принудих се да изритам няколко от тях долу, от страх, че ще се подхлъзна, ако се опитам да мина по тях. В двора все още се водеше бой, но никое от съществата там не дойде към нас, а езерняците задържаха стълбата от натиска на онези, които бяха останали в кулата. Не видях и помен от Баландерс.

Открил съм, че сражението, макар и да е вълнуващо, в смисъл че замъглява сладко съзнанието, е трудно да се опише. А когато свърши, онова, което си спомняш най-добре — защото умът е твърде заангажиран по време на битката и му остава малко капацитет за запаметяване — не са ударите и контраударите, а паузите между отделните счепквания. В двора на Баландерсовия замък аз си размених трескави удари с четири от чудовищата, които той беше създал, но сега не мога да кажа кога съм се бил добре, и кога — зле.

Тъмнината и дъждът благоприятстваха стила на дива сеч, натрапен ми от формата на Терминус Ест. Не само официалната фехтовка, но и всеки двубой с меч или копие, които я наподобяват, изискват достатъчно светлина, тъй като всеки трябва да вижда оръжието на противника си. А тук светлина почти нямаше. Нещо повече, съществата на Баландерс се отличаваха със самоубийствена смелост, която им правеше лоша услуга. Опитваха се да прескочат или да се наведат под страничните, сечащи удари, с които ги засипвах, и в повечето случаи се нанизваха на противоположния замах, който следваше първия. При всеки един от тези последователни двубои взимаха участие и бойците от островите, а в един от случаите направо убиха противника ми вместо мен. В другите му отвличаха вниманието — или вече го бяха ранили преди аз да се заема с него. Нито един от тези двубои не беше задоволителен в смисъла, в който е задоволителна една добре извършена екзекуция.

Четвъртият ми противник се оказа и последен, макар мъртви и умиращи уроди да лежаха навсякъде. Събрах островитяните около себе си. Всички бяхме обхванати от онова еуфорично настроение, което съпровожда победата, и те с охота биха нападнали всеки великан, без значение колко е огромен, но дори и онези, били в двора при срутването на стената, се кълняха, че не били видели никакви великани. И тъкмо когато започвах да си мисля, че те са слепи, а те — че аз съм луд, на помощ ни се притече луната.

Колко е странно само. Всички ние търсим знание от небето, било като изучаваме влиянието на съзвездията върху човешките съдбини, било, като Баландерс, с надеждата да изтръгнем знанието от онези, които неуките наричат „какогени“, или просто, в случая с фермерите, рибарите и другите такива, в търсене на знаци, предсказващи времето. Никой обаче не търси оттам непосредствена помощ, макар че често я получаваме, както се случи и с мен през онази нощ.

Беше само нищо и никаква цепнатина в облаците. Дъждът, който вече се сипеше на прибежки, не спря наистина, но за един съвсем кратък миг светлината на бледата луна (високо над главите ни и макар само полумесец, необичайно ярка) се сипна върху двора на великана така, както снопът на някое от най-големите светила в концертната зала на сънния етаж в Двореца на Самодържеца пада върху сцената. Под него гладките, мокри каменни плочи заблестяха като локви неподвижна, тъмна вода. И в тях видях отразена гледка, която беше толкова немислима, че и сега се чудя как съм могъл да направя нещо друго, освен да се взирам в нея, докато умра — което нямаше да е след дълго.

Защото Баландерс падаше отгоре ни. Но падаше бавно.