Джийн Улф
Мечът на Ликтора (3)

3.
При кошарата

Когато стигнах при Доркас, не успях да изтръгна и дума от нея. Не просто ми беше сърдита, макар тогава да смятах така. Мълчанието я беше покосило като болест, без да нарани езика и устните й, само бе обезсилило волята й да ги използва, а може би и желанието й да го прави, точно както някои инфекции унищожават желанието ни за наслада и дори усещането ни за радостта на другите. Ако не повдигнех лицето й към моето, тя просто се взираше в нищото, гледаше земята под краката си, без, струва ми се, да вижда дори нея, или покриваше с ръце лицето си, както когато я намерих.

Исках да говоря с нея, като вярвах — тогава — че мога да кажа нещо, макар да не бях сигурен какво, което ще й помогне да дойде на себе си. Но не можех да го направя на пристана, където докерите ни зяпаха любопитно, а в началото не можах да открия и място, където да я заведа. В една уличка наблизо, закатерила се по нанагорнището източно от реката, зърнах табелата на хан. В тясното му общо помещение се хранеха редовни клиенти, но срещу няколко аеси успях да наема стая на горния етаж — мебелировката се изчерпваше с едно легло поради очевидната липса на пространство за каквото и да било друго, а таванът бе толкова нисък, че в единия край не можех да застана прав. Ханджийката сметна, че наемаме стаята за любовна среща, което беше нормално предвид обстоятелствата — но също така си помисли, заради отчаяното изражение на Доркас, че имам някаква власт над нея или че съм я купил от сводник, така че й хвърли поглед, изпълнен с топло съчувствие, а мен изгледа обвинително.

Затворих и залостих вратата, после накарах Доркас да легне на постелята. Седнах до нея и се помъчих да я заприказвам, като я попитах какво не е наред и как мога да й помогна да се почувства по-добре и така нататък. След като разбрах, че не постигам нищо, започнах да й говоря за себе си, като предположих, че единствено потресът й от условията във Винкулата е причината да замлъкне.

— Нас всички ни презират — казах аз. — Така че няма причина и ти да не ме презираш. Учудва ме не това, че сега си ме намразила, а че мина толкова много време, преди да изпиташ онова, което изпитват всички останали. Но понеже те обичам, ще се опитам да защитя каузата на нашата гилдия, а следователно и моята, с надеждата, че след това няма да се чувстваш толкова зле, задето си обичала инквизитор, макар и вече да не го обичаш. Ние не сме жестоки. Работата не ни носи удоволствие, освен удовлетворението да я свършим добре, което означава да я свършим бързо и да направим онова, което изисква от нас законът, ни повече, ни по-малко. Подчиняваме се на съдиите, които пък изпълняват длъжността, поверена им от хората. Някои казват, че не бива да правим нещата, които правим, и че никой не бива да ги прави. Казват, че наказанието, наложено хладнокръвно, е по-тежко престъпление от всяко престъпление, което осъдените биха могли да извършат. В това може и да има известна справедливост, но справедливост, която би сринала устоите на цялото ни общество. Никой не би се чувствал в безопасност и никой не би бил в безопасност и накрая хората биха въстанали — първо срещу крадците и убийците, после срещу всеки, който престъпва общоприетите представи за благоприличие, а накрая срещу чужденците и бездомниците. След това ще се върнат към старите, жестоки прийоми, ще пребиват с камъни и ще изгарят, като всеки човек ще се стреми да надмине съседа си от страх, че утре ще го набедят в симпатия към нещастника, когото убиват днес. Има и други, които ни казват, че някои осъдени заслужават най-жестокото наказание, а други не, и че трябва да отказваме услугите си за тези други. Няма съмнение, че някои са по-виновни от останалите, а е възможно дори някои от онези, които се озовават при нас, да не са извършили нищо лошо, нито във връзка с обвинението срещу тях, нито в каквото и да било. Но хората, които излагат тези аргументи, просто се самоназначават за съдии над съдиите, назначени от Самодържеца, съдии с недостатъчно познания за закона и без властта да призовават свидетели. Те искат от нас да престъпим заповедите на истинските съдии и да слушаме тях, но с нищо не показват, че се по-достойни за нашето подчинение. Трети твърдят, че осъдените не бива да бъдат измъчвани и екзекутирани, а да бъдат заставяни да работят в полза на обществото, да копаят канали, да строят стражеви кули и така нататък. Но за цената на пазачите и оковите им могат да се наемат честни работници, които иначе биха останали без прехрана. Защо да гладуват тези почтени работници, само за да спасят убийците от смърт и крадците от болка? Нещо повече, въпросните убийци и крадци, които нямат уважение към закона и надежда за награда, биха работили само под ударите на камшик. А нима камшикът не е изтезание, само под различно име? Други пък казват, че всички осъдени трябва да бъдат затваряни, в условия на удобство и без болка, за много години, а понякога и до живот. Но онези, които живеят в удобство и без болка, живеят дълго и всеки оричок, изхарчен за издръжката им, ще е отклонен от някаква по-добра цел. За войната не знам много, но знам достатъчно, за да ми е ясно колко пари са необходими, за да се купува оръжие и да се плаща на войниците. Сега битките се водят в планините на север и ни се струват далеч, сякаш зад сто стени. Но ако стигнат до пампасите — тогава какво? Ще можем ли да удържим асцианите при толкова голямо пространство за маневриране? И как ще се изхранва Несус, ако стадата там паднат в техни ръце? И щом не можем да затворим виновните с удобства, нито да ги изтезаваме, какво остава? Ако убиваме всички и ги убиваме по еднакъв начин, то тогава бедната жена, която краде, ще е също толкова лоша като майката, отровила собственото си дете, като Морвена от Салтус. Това ли би искала ти? В мирно време бихме могли да прогоним мнозина. Но да ги прогоним сега, ще значи да подарим на асцианите цяла войска от шпиони, които да обучат, въоръжат и изпратят обратно сред нас. Скоро не ще можем да се доверим на никого, дори на онези, които говорят родния ни език. Това ли би искала ти?

Доркас лежеше съвсем неподвижно и за миг си помислих, че е заспала. Но очите й, огромните й, съвършено сини очи, бяха отворени, и когато се наведох над нея да я погледна, те помръднаха и за кратко ми се стори, че ме гледат така, както биха гледали концентрични вълнички в езеро.

— Добре де, дяволи сме — казах аз. — Щом така искаш. Но сме необходими. Дори и небесните сили са намерили за необходимо да ползват услугите на дяволи.

Сълзи се появиха в очите й, макар да не знаех дали плаче, защото ме е наранила, или защото е открила, че все още я обичам. С надеждата да я върна някак към предишната й обич към мен, започнах да й говоря за времето, когато още бяхме на път за Тракс, припомних й как се бяхме срещнали на горската поляна, след като избягахме от Двореца на Самодържеца, и как бяхме разговаряли във великолепните му градини преди пиесата на доктор Талос, как се бяхме разхождали из цъфналата овощна градина, а после бяхме седнали на една стара скамейка до един полуразрушен фонтан, припомних й всичко, което ми беше казала там, и всичко, което аз й бях казал.

И ми се стори, че вече не изглежда така унила, поне докато не споменах за фонтана, чиято вода се процеждаше през пропукания му басейн и се събираше в поточе, което някой градинар беше насочил сред дърветата да ги освежи и където то изчезваше, попивайки в земята. А после тъма, каквато нямаше нийде в стаята, освен по лицето на Доркас, се настани там като едно от онези странни неща, които ни бяха преследвали с Йонас през кедрите. Повече не ме погледна, а след известно време заспа, този път наистина.

Станах възможно най-тихо, отлостих вратата и слязох по напуканите стълби. Ханджийката още шеташе в общото помещение долу, но редовните клиенти си бяха отишли. Обясних й, че жената, която съм довел, е болна, платих стаята за няколко дни напред и като обещах да се върна и да се погрижа за другите евентуални разходи, я помолих да наглежда Доркас и да й носи храна, ако поиска да хапне.

— О, за нас е добре дошъл всеки клиент — рече ханджийката. — Но щом любимата ви е болна, дали „Патешкото гнездо“ е най-доброто място за нея? Не можете ли да я отведете у дома?

— Боя се, че точно животът в моята къща я разболя. Ако не друго, рискът да се влоши, ако я върна там, ми се струва неприемлив.

— Бедничката! — Ханджийката поклати глава. — Толкоз хубавичка, а и е почти дете. На колко години е?

Казах й, че не знам.

— Е, ще се кача при нея и ще й дам малко супичка, щом се почувства достатъчно добре да хапне. — Погледна ме, сякаш искаше да каже, че въпросният момент ще настъпи скоро, стига аз да се разкарам от хана й. — Но да знаете, че няма да ви я държа затворничка. Ако рече да си тръгне, хич няма да я спирам.

Когато излязох от малката странноприемница, ми се прииска да се прибера във Винкулата по възможно най-прекия път, но направих грешката да предположа, че щом тясната уличка от „Патешко гнездо“ върви почти право на юг, ще спестя време, ако продължа по нея и пресека Асис по-надолу по течението й, вместо да се върна по пътя, по който бяхме дошли с Доркас до подножието на задната стена на замъка Асиез.

Тясната уличка ме преметна, както трябваше да очаквам, ако познавах по-добре нравите на Тракс. Всичките му многобройни лъкатушни улички, които пролазваха като змийчета по релефа на височините и които понякога дори се пресичаха, като цяло вървяха нагоре и надолу, така че за да стигнеш от една прегърнала скалната стена къща до друга (освен ако не са съвсем наблизо или директно една над друга), трябва да се спуснеш до централната улица до реката и после да поемеш обратно нагоре. Така че не след дълго се озовах толкова високо по източната скална стена, колкото Винкула беше на западната, с по-малък шанс да стигна до нея, отколкото когато излязох от странноприемницата.

Ако трябва да бъда искрен, откритието не беше съвсем неприятно. В кулата ме чакаше работа, а нямах особено желание да я захвана, по причина, че мислите ми все още бяха обзети от Доркас. Чувствах, че ще е по-добре да уморя тревогите си с ходене, затова реших да продължа по скокливата уличка до върха, ако потрябва, и да огледам Винкулата и замъка Асиез от тази височина, а после да покажа служебната си значка на стражите при укрепленията горе, да се придвижа по тях до Капулус и така да пресека реката по най-ниския път.

След половин час на нелеки усилия обаче открих, че не мога да продължа. Улицата свършваше с урва, висока близо двеста и петдесет стъпки, а може да беше свършила и по-рано, защото последните петдесетина крачки бях вървял по нещо, което приличаше повече на пътечка към мизерната кошара от пръчки и кал, пред която стоях.

След като се убедих, че няма как да я заобиколя и че наблизо няма друга уличка, която да води към върха на скалната стена, обърнах с отврата гръб и понечих да тръгна обратно, но изведнъж едно дете излезе от кошарата и се запримъква странишком към мен, хем храбро, хем поуплашено, като ме наблюдаваше само с дясното си око, а ръката му, малка и изключително мръсна, бе протегната в универсалния жест на всички просяци. Сигурно бих се засмял при вида на това бедно малко същество, толкова плашливо и нахално едновременно, стига да бях в по-добро разположение на духа. Сега само пуснах няколко аеса в изцапаната му шепа.

Събрало смелост, детето ми рече:

— Сестра ми е болна. Много болна, сир. — По гласа заключих, че е момче, а понеже обърна глава към мен, като ме заговори, видях, че лявото му око е подуто и затворено от някаква инфекция. Гной се беше стекла на капки и съхнеше на бузата му. — Много, много болна.

— Виждам — казах му.

— О, не, сир. Не можете да я видите оттук. Но ако искате, може да надникнете през вратата — няма да й пречите.

В този момент един мъж с протрита кожена престилка на зидар извика към нас:

— Какво има, Джейдър? Какво иска тоя? — Катереше се по пътеката към нас.

Както можеше и да се предположи, въпросът само уплаши момчето и то млъкна. Казах:

— Питах го как най-лесно да стигна до ниското.

Зидарят не ми отговори, а спря на три-четири крачки от мен и скръсти ръце — изглеждаха по-твърди от камъните, с които работеше. Стори ми се сърдит и изпълнен с недоверие, макар да нямах представа защо. Може би акцентът ме бе издал, че идвам от юга, или пък се дължеше само на облеклото ми, което, макар да не беше нито богато, нито натруфено, ме издаваше като човек от класа по-горна от неговата.

— Да не съм навлязъл в чужда собственост? — попитах аз. — Ваше ли е това място?

Отговор не последва. Каквото и да мислеше за мен, то очевидно не включваше какъвто и да било вид общуване помежду ни. Заговорех ли му аз, можеше да е само така, както човек говори на животно, при това не от интелигентните видове, а като говедар, подвикващ на крава. А от негова гледна точка, заговорех ли му, беше като животно, което се обръща към човек, просто гърлен звук и нищо повече.

Забелязал съм, че в книгите никога не се описват такива патови ситуации. Писателите са толкова нетърпеливи да придвижат напред сюжета си (колкото и дървеняшки да е той и да напредва като пазарска талига със скърцащи колела, които не спират и за миг, макар движението им да ги отвежда единствено в прашни села, където липсва чарът на провинцията, а градските наслади са изначално непознати), че недоразумения и отказ от комуникация като горните липсват нацяло. Убиецът, притиснал кинжал в гърлото на жертвата си, изгаря от желание да обсъжда мотивите си, при това толкова подробно и продължително, колкото пожелаят жертвата или писателят. Обладаната от страст двойка застива в любовната си прегръдка и отлага пронизването със същата охота, ако не и с по-голяма.

В живота не е така. Гледах зидаря и той ме гледаше. Струваше ми се, че бих могъл да го убия, макар да не бях съвсем сигурен, защото човекът изглеждаше необичайно силен, а и не можех да знам със сигурност дали няма някое скрито оръжие или пък услужливи приятели в мизерните обиталища наоколо. Имах чувството, че всеки момент ще се изплюе на пътеката помежду ни — ако го направеше, щях да метна робата си на главата му и да го притисна в земята. Но той не го направи и след като се гледахме още няколко секунди, момчето, което, изглежда, не беше усетило напрежението, се обади отново:

— Може да надникнете през вратата, сир. Няма да попречите на сестра ми.

Дори събра смелост да ме подръпне за ръкава в желанието си да ми докаже, че не ме е излъгало, като явно не съзнаваше, че собственият му вид оправдава изцяло просията.

— Вярвам ти — казах аз. А после си дадох сметка, че думите ми сигурно са го обидили, защото означаваха, че не вярвам достатъчно на казаното от него, за да го подложа на изпитание. Наведох се и надникнах, макар че отначало не видях почти нищо, толкова рязък беше преходът от ярката дневна светлина към сенчестата вътрешност на колибата.

Светлината бе зад мен. Усещах натиска й върху тила си и съзнавах, че зидарят може да ме нападне безнаказано сега, когато бях с гръб към него.

Колкото и малка да беше, стаичката определено не беше претъпкана. Край отсрещната стена беше натрупана малко слама и момичето лежеше отгоре й. Беше в онзи стадий на боледуване, който вече не извиква у околните жал към болника, а им внушава непреодолим ужас. Лицето й беше смъртна маска, върху която е опъната кожа толкова тънка и прозрачна като тази на тъпан. Устните й вече не можеха да покрият зъбите дори в съня, а треската беше окосила косата й, с изключение на няколко тънки, забравени кичура.

Опрях ръце на стената от тръстика и кал до вратата и се изправих. Момчето каза:

— Видяхте, че е много болна, сир. Сестра ми. — И отново протегна ръка.

Видях я — и сега я виждам — но тогава сякаш убягна от вътрешния ми взор. Можех да мисля единствено за Нокътя, а и той сякаш притискаше гръдната ми кост, не толкова като тежест, а като кокалчетата на невидим юмрук. Спомних си за улана, който беше изглеждал съвсем мъртъв, докато не допрях Нокътя до устните му, и който сега ми се струваше само спомен от далечното минало. Спомних си и за маймуночовека с отрязаната ръка, и за изгарянията на Йонас, които изчезнаха, щом прокарах Нокътя по тях. Не го бях използвал, не бях се дори замислял да го използвам, откакто не успях да спася Йолента.

Изглежда, бях пазил тайната му прекалено дълго, защото сега ме беше страх да изпитам силата му отново. Може би щях да докосна с него умиращото момиче, ако брат й не ме гледаше, може би щях да докосна болното око на брата, ако го нямаше намръщения зидар. Вместо това само се насилих да дишам напук на тежестта, стегнала гърдите ми, и не направих нищо, а тръгнах надолу, без да ме е грижа за посоката. Чух плюнката на зидаря да излита от устата му и да пльоква на каменистата пътека зад мен, но осъзнах от какво е звукът чак когато наближих Винкулата и повече или по-малко бях дошъл на себе си.