Джийн Улф
Мечът на Ликтора (1)

1.
Господарят на къщата на оковите

Беше в косата ми, Севериън — каза Доркас. — Така че стоях под струите в горещата каменна стая — не знам дали и мъжкото отделение е подредено по същия начин. Всеки път, щом излезех изпод водата, ги чувах да говорят за мен. Теб те наричаха „Черния касапин“ и други неща, за които не искам да ти казвам.

— Нищо чудно — отвърнах аз. — Сигурно от цял месец си първата непозната, която влиза в банята, така че е нормално да приказват за теб, а малкото жени, които са знаели коя си, навярно са се почувствали горди от тази си осведоменост и са поукрасили чутото. Колкото до мен — аз съм свикнал, а няма начин и ти да не си чувала вече такива думи по пътя ни. Аз поне чух доста.

— Така е — призна тя и седна на перваза на амбразурата. В града долу рояците лампи на многобройните магазинчета вече изпълваха долината на Асис с жълтеникаво сияние като венчелистчетата на кичест нарцис, но Доркас, изглежда, не ги забелязваше.

— Сега разбираш защо правилата на гилдията ми забраняват да си взема съпруга — макар че ще ги наруша заради теб, както съм ти казвал нееднократно, веднага щом поискаш.

— Искаш да кажеш, че за мен ще е по-добре да живея някъде другаде и да идвам да те виждам само веднъж или два пъти седмично, или да чакам ти да дойдеш при мен.

— Обикновено се прави точно така. А жените, които са ни одумвали днес, ще се усетят, че някой ден самите те, синовете или съпрузите им може да попаднат в ръцете ми.

— Не за това става въпрос, не разбираш ли? Работата е там, че… — Доркас замълча, а после, когато мълчанието се проточи, стана и закрачи из стаята, като стискаше лакътя на едната си ръка с другата. Не я бях виждал да го прави и ми се стори смущаващо.

— А за какво става въпрос? — попитах я.

— Че тогава не беше вярно. А сега е.

— Упражнявах Изкуството винаги когато имаше работа за вършене. Наемах се при градски и селски съдилища. На няколко пъти и ти ме гледа през прозореца как работя, макар никога да не си се смесвала с тълпата — за което едва ли мога да те виня.

— Не съм те гледала — каза тя.

— Виждал съм те.

— Не съм. Не и в кулминационния момент. Ти беше съсредоточен върху работата си и затова не си ме видял как се дръпвах от прозореца или затварях очи. Гледах те и ти махах, когато се качваше на ешафода. Изглеждаше толкова горд, изправен като меча си, прекрасен. И честен. Помня, че веднъж заедно с теб се качиха и други хора — някакво официално лице, осъденият и един йеромонах. Само от твоето лице лъхаше честност.

— Няма как да си го видяла. Със сигурност съм бил с маската си.

— Севериън, нямаше нужда да го виждам. Знам как изглеждаш.

— Сега не ти ли изглеждам по същия начин?

— Не — с неохота рече тя. — Но бях долу. Видях хората, оковани в тунелите. Като си легнем довечера в мекото си легло, двамата с теб ще спим над тях. Колко души каза, че имало долу, когато ме заведе там?

— Около хиляда и шестстотин. Наистина ли вярваш, че тези хиляда и шестстотин души биха били свободни, ако ме нямаше мен да ги охранявам? Те вече бяха там, когато дойдохме, помниш ли?

Доркас все така не ме поглеждаше в очите.

— Като масов гроб е — каза тя. Видях тръпката, която плъзна по раменете й.

— Така и трябва да бъде — казах й аз. — Архонтът би могъл да ги освободи, но кой ще възкреси хората, които те са убили? Ти не си губила близък човек, нали?

Тя не отговори.

— Попитай съпругите, майките и сестрите на мъжете, които нашите затворници са оставили да гният в планините, попитай ги дали Абдиесус трябва да ги пусне.

— Само себе си — каза Доркас и духна свещта.

Тракс е като извит кинжал, впит в сърцето на планината. Лежи в тясно дефиле на долината на Асис и се простира нагоре по течението й до замъка Асиез. Харената, пантеонът и другите обществени сгради заемат цялата равна земя между замъка и стената (наричат я Капулус), която затваря долния край на стесняващата се долина. Частните сгради в града се катерят по канарите от двете страни, а голяма част са на практика вкопани в самата скала — обичай, на който Тракс дължи едно от прозвищата си — Градът на стаите без прозорци.

Благосъстоянието си дължи на местоположението си в началото на плавателната част на реката. При Тракс всички стоки, превозвани на север по Асис (много от които са преплавали девет десети от дължината на Гиол, преди да навлязат в устието на по-малката река, която може би наистина е изворът на далеч по-голямата Гиол), трябва да бъдат разтоварени и превозени на гърба на товарни животни, за да продължат. И обратно, хетманите на планинските племена и земевладелците от района, които искат да превозят вълната и царевицата си до южните градове, ги стоварват на брега, под водопада, който бучи през дъгообразния преливник на замъка Асиез, и оттам стоката потегля по реката.

Както се случва винаги, когато една крепост налага закона върху врящ и кипящ от вътрешно напрежение район, прилагането на правосъдието е основната грижа на градския архонт. За да наложи волята си на хората извън стените, които в противен случай навярно биха я отхвърлили, в случая архонтът разчиташе на седем ескадрона димарчии. Съдът заседаваше всеки месец, от новолуние до пълнолуние, като започваше призори и продължаваше до изчерпване на делата, предвидени за деня. Като главен изпълнител на присъдите, издадени от архонта, от мен се очакваше да присъствам на тези заседания, така че архонтът да е сигурен, че наказанията, които постановява, не ще бъдат нито смекчени, нито утежнени от онези, които в противен случай биха били натоварени да ми предават волята му. Друго мое задължение бе да наглеждам отблизо управлението на Винкулата, където държаха затворниците. Тези ми задължения бяха същите, макар и в по-малък мащаб, като онези на учителя Гурлойс в нашата Цитадела, и през първите няколко седмици след пристигането ми в Тракс ми тежаха доста.

Учителят Гурлойс често повтаряше, че никой затвор не може да се похвали със съвършено разположение. И тази максима, като повечето мъдрости, предназначени да наставляват младите мъже, беше колкото неоспорима, толкова и безполезна. Бягствата попадат без изключение в три категории, означени в архивите като бягство с хитрост, с насилие или с помощта на пазачите. Отдалечеността на затвора от населени места е най-добрият начин за справяне с хитроумните бягства и по тази причина го предпочитат повечето от онези, които са разсъждавали задълбочено по въпроса.

За жалост пустините, планинските върхове и усамотените острови осигуряват най-плодородната почва за бягства с насилие — ако затворът бъде обсаден от приятелчетата на затворниците, този факт обикновено става известен на управата твърде късно, когато вече е почти невъзможно да се подсили гарнизонът. По същия начин, ако затворниците вдигнат бунт, е крайно невероятно подкрепленията да пристигнат преди въпросът да се е решил от само себе си.

Затвор в гъсто населен и добре охраняван район рядко се сблъсква с тези проблеми, затова пък задължително си навлича по-сериозни неприятности. В такива места на затворника не му трябват хиляда приятелчета, а само един или двама, при това не е задължително да са майстори на меча — някоя чистачка или уличен продавач могат да свършат същата работа, стига да притежават достатъчно интелигентност и решителност. Нещо повече — веднъж прехвърлил стените, затворникът се смесва с безликата тълпа, така че повторното му залавяне не е въпрос на ловци и кучета, а на агенти и информатори.

В нашия случай за усамотен затвор на отдалечено място не можеше да става и дума. Дори да беше подсигурен с достатъчно на брой редовни войници в добавка към собствените му ключарани, които да отблъскват атаките на кореняците, животняците и култоваците, които бродеха из околността, да не говорим за въоръжените свити на дребните благородници (на които никога не може да се разчита), поддръжката му пак щеше да е невъзможна без услугите на цяла армия, която да ескортира керваните с храна и други запаси. Така че по необходимост Винкулата в Тракс е разположена в рамките на града, и по-точно — на половината път нагоре по скалната стена край западния бряг на реката и на около половин левга от Капулус.

Архитектурата му е древна и лично аз винаги съм смятал, че поначало е строен за затвор, макар да има легенда, която твърди, че първоначално е бил гробница и едва преди неколкостотин години е бил разширен и преустроен за новото си предназначение. Ако го погледнеш от по-просторния източен бряг, прилича на квадратна надвиснала кула, която се издува от самата скална стена, кула на четири етажа, чийто плосък покрив с назъбени бойници свършва при скалата. Тази видима част от сградата — която много от гостите на града вероятно взимат за цялата й площ — всъщност е най-малката и най-маловажната й част. По времето, когато бях ликтор, там се помещаваха само административните ни канцеларии, една казарма за ключараните и собствената ми квартира.

Затворниците бяха настанени в наклонена шахта, издълбана в скалата. Вътрешното разпределение не беше решено нито по примера на единичните килии, като онези, в които настанявахме клиентите си в подземието у дома, нито като общото помещение, където сам се бях озовал затворник в Двореца на Самодържеца. Вместо това затворниците бяха оковани към стените на шахтата, всеки с железен нашийник около врата, а по средата оставаше проход, широк колкото двама ключарани да вървят рамо до рамо, без риск някой да им отмъкне ключовете.

Шахтата беше дълга около петстотин стъпки и имаше повече от хиляда халки за затворници. Водоснабдяването й се осигуряваше от една цистерна, вкопана в камъка на върха на скалната стена, а отпадъците се изхвърляха от време на време, когато цистерната се напълнеше до ръба и част от съдържанието й се изливаше в шахтата. Отточен канал, прокопан в долния край на шахтата, отвеждаше отпадната вода до тръбопровод в основата на скалата, който минаваше през стената Капулус и се изливаше в Асис.

Залепената за скалната стена квадратна кула и самата шахта навярно са съставлявали цялата Винкула преди време. По-късно затворът е бил допълнително усложнен чрез лабиринт от разклоняващи се галерии и паралелни шахти, появили се в резултат на предишни опити за освобождаване на затворници, чрез прокопаване на тунели от едно или друго частно жилище в скалната стена, и от контратунелите, прокопани, за да пресекат въпросните опити — понастоящем бяхме принудени да ги използваме всичките.

Съществуването на тези непланирани или зле планирани допълнения усложняваше доста задачата ми, която и без тях не би била лека, и едно от първите неща, които направих, бе да заповядам да се затворят нежеланите и излишни проходи, които трябваше да бъдат запълнени със смес от речни камъни, пясък, вода, негасена вар и чакъл, а проходите, които щяхме да запазим, следваше да бъдат разширени и обединени по такъв начин, че да се получи някаква смислена структура. Колкото и да беше необходимо това начинание, то вървеше много бавно, защото не можехме да освобождаваме за работа повече от неколкостотин затворници наведнъж, а повечето от тях не бяха в най-добрата си форма.

През онези първи няколко седмици, след като с Доркас пристигнахме в града, задълженията не ми оставяха време за нищо друго. Тя се зае да разгледа града вместо мен, а аз изрично й заръчах да разпита за Пелерините. По дългия път от Несус мисълта, че нося у себе си Нокътя на Помирителя, не ми даваше мира. Сега, когато бях вече пристигнал и нямаше как да попадна на Пелерините по пътя или дори да се успокоявам с мисълта, че се движа в посока, която рано или късно ще ме заведе при тях, товарът беше станал почти непосилен. Докато пътувахме, спях под звездите, скрил скъпоценния камък в ботуша високо на прасеца си, или натикал го дълбоко при пръстите на краката, в редките случаи, когато се случеше да замръкнем под покрив. Сега се оказваше, че въобще не мога да спя, освен ако не е у мен, така че, събудя ли се по някое време през нощта, да съм сигурен, че не се е изгубил. Доркас ми уши малка торбичка от еленова кожа, в която да го държа, и аз я носех на врата си денем и нощем. Поне сто пъти през първите седмици сънувах, че виждам сияещия камък да виси във въздуха над мен, събуждах се и той наистина светеше, толкова ярко, че бледо сияние проникваше през тънката кожа. По веднъж-дваж на нощ се събуждах, легнал по гръб, а торбичката на гърдите си усещах толкова тежка (макар че можех да я вдигна с ръка без никакво усилие), че сякаш смазваше живота в жилите ми.

Доркас направи всичко по силите си да ми помогне, било с утеха, било със съдействие, но аз все пак виждах, че усеща рязката промяна в отношенията ни и че това я тревожи дори повече от мен. Опитът ме е научил, че такива промени винаги са неприятни — дори само заради това, че вещаят нови промени. Докато пътешествахме заедно (а ние пътувахме, с по-голяма или по-малка компания, още от онзи момент в Градината на вечния сън, когато Доркас ми помогна да се изкатеря, полуудавен, върху плаващата пътека от острица), двамата бяхме равни, обикновени спътници, и всяка левга, която изминахме, било пеша, било на кон, я изминавахме всеки за себе си. Аз може и да осигурявах на Доркас някаква физическа закрила, но тя пък ми осигуряваше не по-малко ценното морално убежище — такова, че малцина можеха да демонстрират за дълго презрение към невинната й красота или да се преструват на ужасени от занаята ми, щом като, след като погледнеха към мен, виждаха и нея. Тя ми беше съветник в объркването и другар на стотици пустинни места.

Когато най-накрая се озовахме в Тракс и аз представих на архонта писмото на учителя Палемон, всичко това по необходимост свърши. В опушено черната си одежда аз вече нямах причина да се страхувам от тълпата — по-скоро тя се страхуваше от мен, като от най-високопоставения служител на най-страховитата ръка в страната. Сега Доркас не ми беше равна, а ми беше любовница, както я беше нарекла веднъж кюмианката, и живееше в квартирата ми. Съветите й бяха станали безполезни или почти безполезни, защото трудностите, с които се сблъсквах, бяха от законово и административно естество, пречки, с които аз бях обучен да се справям и за които тя не знаеше нищо. И още повече, защото рядко намирах време или сили да й ги обясня, така че да можем да ги обсъдим.

Така, докато аз стоях час след час в съда на архонта, Доркас свикна да обикаля из града, и ние, които бяхме прекарали късната пролет заедно, се озовахме в едно самотно лято, лято, през което почти не се виждахме, само се хранехме заедно вечер и си лягахме изтощени в леглото, където рядко правехме нещо друго, освен да заспим в прегръдките си.

Най-сетне изгря пълната луна. С каква радост я гледах от покрива на квадратната кула, зелена като смарагд в горската си мантия и кръгла като отвора на чаша! Още не бях свободен, защото всички подробности по изтезанията и администрацията, които се бяха натрупали, докато си губех времето в съда на архонта, чакаха да се заема с тях, но сега поне можех да им посветя цялото си внимание, а това ми се струваше почти толкова хубаво, колкото и свободата. Бях поканил Доркас да ме придружи на следващия ден, когато щях да инспектирам подземните части на Винкулата.

Това се оказа грешка. Стана й лошо от тежкия въздух и клетите затворници. Същата вечер, както вече ви разказах, сподели, че е ходила в градската баня (нещо твърде необичайно за нея — страхът й от водата беше толкова голям, че се къпеше педя по педя и топеше гъбата в леген не по-дълбок от паница за супа), за да измие от косата и кожата си миризмата на шахтата, и как чула жените да я обсъждат.