Джийн Улф
Мечът на Ликтора (28)

28.
Вечерята на хетмана

Почти се беше стъмнило, когато стигнах до първата къща. Слънцето прокара пътека от червеникаво злато през езерото, пътека, която бе сякаш продължение на селската уличка до границата на света, така че човек да тръгне по нея и да стигне до по-голямата вселена. Но самото село, малко и бедно, както се уверих при пристигането си, бе достатъчно добро за мен — нали толкова дълго се бях скитал по високи и далечни места.

Нямаше странноприемница и понеже никой от хората, които надничаха към мен през прозорците си, не изглеждаше склонен да ме пусне в дома си, попитах коя е къщата на хетмана, избутах дебелата жена, която ми отвори вратата, и се настаних удобно. Когато хетманът пристигна да види кой се е провъзгласил за негов гост, аз вече бях извадил счупения си брус и маслото и точех Терминус Ест до огъня. Хетманът започна с неколкократни поклони, но го мъчеше такова неустоимо любопитство, че току поглеждаше нагоре, докато се кланяше усърдно, и аз едва се удържах да не се разсмея, което би било пагубно за плановете ми.

— Оптиматът е добре дошъл — каза той и изду набръчканите си бузи. — Добре дошъл. Бедният ми дом — и цялото ни бедно малко селце — е на негово разположение.

— Не съм оптимат — казах му аз. — Аз съм Великият учител Севериън, от ордена на Търсещите истина и покаяние, по-широко познати като инквизиторите. Ти, хетмане, ще се обръщащ към мен с „учителю“. Пътуването ми беше тежко и ако ми осигуриш свястна вечеря и поносимо легло, може и да не притесня теб или хората ти с други изисквания до утре сутринта.

— Можете да използвате собственото ми легло — побърза да ме увери той. — И най-добрата храна, която може да се намери тук.

— Сигурно имате достатъчно прясна риба, както и месо от водни птици. Ще хапна и от двете. Също и див ориз. — Спомних си нещо, което учителят Гурлойс беше казал, докато обсъждахме отношенията на гилдията ни с обикновените хора — че най-лесният начин да се наложиш над някой човек е да му поискаш нещо, което не е в състояние да ти осигури. — Мед, пресен хляб и масло ще ми дойдат добре, както и зеленчукова салата, но понеже не съм придирчив, ще ти дам възможност да ме изненадаш с нещо, което не съм опитвал преди, така че да има какво да разказвам за селото ти в Двореца на Самодържеца.

Хетманът се кокореше все повече при всяка моя дума, а когато споменах за Двореца на Самодържеца, за който без съмнение селцето бе чувало само неясни слухове, очите му за малко да изхвръкнат от черепа. Опита се да измрънка нещо за някакви крави (вероятно, че не могат да ги развъждат и да бият масло от млякото им на тези височини), но аз му махнах да се разкара, а после го хванах за врата, задето не беше затворил вратата след себе си.

Когато най-после излезе, поех риска да събуя ботушите си. Не е добре да изглеждаш разпуснат пред затворниците (а той и селото му бяха мои затворници сега, макар и да не бяха затворени), но бях сигурен, че никой не ще се осмели да влезе в стаята, докато не ми спретнат нещо за ядене. Изчистих и смазах Терминус Ест и прокарах десетина пъти бруса по ръбовете му, докато не възстанових предишната им острота.

След като приключих с това, извадих и другото си съкровище (макар да не беше всъщност мое) от торбичката му и го огледах на светлината от смрадливия огън на хетмана. Откакто напуснах Тракс, той вече не притискаше гърдите ми като пръст от желязо — даже се бе случвало, докато вървях през планината, да забравям за часове, че е у мен, а веднъж-дваж, спомнил си най-после за него, сграбчвах паникьосан торбичката от страх, че съм го загубил. В тази квадратна стая с нисък таван, където заоблените камъни на стените грееха тумбаците си като градски големци, той не грейна, както бе грейнал в покритата кошара на едноокото момче, но не беше и така безжизнен, както когато го бях показал на Тифон. Сега по-скоро светеше слабо и — с известно усилие на въображението — можех да си представя как енергията му хвърля игриви отблясъци по лицето ми. Белегът с форма на месечина в центъра му никога не беше прозирал по-отчетливо и макар да бе тъмен, излъчваше насочена светлина.

Накрая прибрах камъка, донякъде засрамен, че съм си играл с нещо толкова важно, сякаш е дреболия. Извадих кафявата книга и сигурно бих почел от нея, ако можех, но макар треската ми да беше преминала, все още се чувствах много уморен, а игривата светлина на огъня караше нагъчканите старовремски букви да танцуват по страницата. Всичко това скоро надви очите ми и приказката, която четях, ту ми изглеждаше пълна безсмислица, ту сякаш описваше собствените ми тревоги — безкрайни пътешествия, жестокостта на тълпата, потоци, в които тече кръв. Веднъж ми се стори, че съм видял името на Аджиа, но когато погледнах още веднъж, думата се превърна в „ладията“: „Аджиа подскочи, извъртя се и се понесе между колоните на гигантската костенурска черупка…“

Страницата изглеждаше огряна от силна светлина и в същото време неразчитаема, като отражението на огледало в тиха вода. Затворих книгата и я прибрах в чантата си, без да съм сигурен дали наистина съм видял някоя от думите, които преди миг ми се бе сторило, че съм прочел. Аджиа наистина трябва да бе скочила от тръстиковия покрив на къщата на Каздое. И определено извърташе, както бе извъртяла екзекуцията на Аджилус в убийство. Колкото до огромната костенурка, която според легендата крепи света на гърба си и в този смисъл е символ на галактиката, без чийто вихрещ се ред бихме били самотен скитник сред космоса, за нея казват, че в древни времена е разкрила Универсалното правило, изгубено по-късно, с чиято помощ човек винаги можел да е сигурен, че постъпва правилно. Черупката й символизира небесния купол, коремният й щит — равнините на всички светове. Колоните на черупката би следвало да са армиите на Теологуменона, страховити и блестящи…

Никак не бях сигурен обаче, че съм прочел всички тези неща, и когато отново се опитах да намеря страницата, не успях. Макар да знаех, че объркването ми се дължи на умората, глада и треперливата светлина, ме споходи страхът, който ме спохожда винаги, когато някой дребен инцидент ме доведе до мисълта за зараждаща се лудост. Докато се взирах в огъня, ми се стори по-възможно, отколкото би ми било приятно да вярвам, че някой ден, може би след удар в главата, а може би и без видима причина, въображението и разумът ми ще си сменят местата — точно като двама приятели, които всеки ден сядат на едни и същи места в някоя обществена градина, може накрая да се разменят за разнообразие. Тогава бих виждал плътни и триизмерни всички призраци, населяващи ума ми, а хората и нещата от истинския свят бих възприемал по онзи трудно уловим начин, по който съзираме страховете и въжделенията си. Тези мисли, появяващи се именно тук в разказа ми, сигурно изглеждат далновидни — мога да ги извиня само като кажа, че моят мъчител, паметта ми, пази многобройни спомени за подобни размишления.

Леко почукване на вратата сложи край на мрачната ми унесеност. Нахлузих си ботушите и извиках:

— Влез!

Някой, който се постара да остане извън полезрението ми, макар да съм почти сигурен, че беше хетанът, отвори вратата. Влезе млада жена, понесла медна табла, отрупана с ястия. Чак когато я остави на масата, осъзнах, че е чисто гола, като се изключат дрънкулките, които отначало взех за грубовати бижута, и чак когато се поклони, вдигайки ръце към главата си според северняшкия обичай, видях, че мътнолъскавите неща на китките й, които бях взел за гривни, са всъщност стоманени окови, свързани с дълга верига.

— Вечерята ви, велики учителю — каза тя и запристъпва заднешком към вратата, докато заобленото й дупе не се сплеска в нея. Опита се с една ръка да вдигне резето и въпреки че чух тихото му изтракване, вратата не поддаде. Без съмнение човекът, който я беше накарал да влезе, сега затискаше вратата от външната страна.

— Мирише апетитно — казах й. — Ти ли го сготви?

— Някои от нещата. Рибата и пърженките.

Станах и като подпрях Терминус Ест на грубо измазаната стена, за да не я изплаша, отидох да огледам храната — млада патица, опечена на шиш и разделена на четири, рибата, която беше споменала, пърженките (които по-късно се оказаха замесени от тръстиково брашно и смлени миди), печени на жар картофи и салата от гъби и маруля.

— Няма хляб — казах аз. — Няма масло и няма мед. Ще чуят за това, където трябва.

— Надявахме се, велики учителю, че пърженките ще ви се сторят приемливи.

— Ясно ми е, че вината не е твоя.

Беше минало доста време, откакто бях легнал със Сириака, и до този момент се бях старал да не поглеждам към робинята, но сега го направих. Дългата й черна коса се спускаше до кръста, а кожата й беше почти с цвета на таблата, която държеше; талията й обаче беше тънка, нещо, което се срещаше рядко при коренячките, а лицето й беше интересно и леко издължено. Аджиа, въпреки светлата си кожа и луничките си, имаше доста по-широки скули.

— Благодаря ви, велики учителю. Той каза да остана тук да ви обслужвам, докато се храните. Ако не искате да остана, трябва да му кажете да отвори вратата и да ме пусне да изляза.

— Ще му кажа — повиших глас — да се махне от вратата и да престане да подслушва разговора ми. Ти говориш за собственика си, предполагам? За хетмана на това място?

— Да, за Замбдас.

— А твоето име как е?

— Пиа, велики учителю.

— На колко години си, Пиа?

Каза ми и аз се усмихнах, разбрал, че сме кажи-речи на еднаква възраст.

— А сега трябва да ме обслужиш, Пиа. Аз ще седна ей там при огъня, където седях, преди да дойдеш, а ти можеш да ми донесеш храната. Сервирала ли си досега на трапеза?

— О, да, велики учителю. Сервирам при всяко ядене.

— Тогава би трябвало да знаеш какво да правиш. С какво предлагаш да започна — с рибата?

Тя кимна.

— Тогава ми я донеси тук, заедно с виното и няколко от твоите пърженки. Яла ли си?

Тя разклати глава и черната й коса затанцува.

— Не, но не е редно да се храня с вас.

— Не мога да не забележа обаче, че ребрата ти се броят.

— Ще ме набият, ако го направя, велики учителю.

— Докато съм тук, никой няма да те бие. Но няма да те насилвам. Само че искам да съм сигурен, че не са сложили в храната нещо, което не бих дал и на кучето си, ако все още беше живо. Виното би било най-вероятното място, струва ми се. Сигурно е тръпчиво и леко сладни, ако е като повечето домашни вина. — Напълних каменната чаша до половина и й я подадох. — Изпий го и ако не се строполиш на пода, ще го опитам и аз.

Тя срещна известни затруднения да изпие чашата до дъно, но накрая се справи някак и, с насълзени очи, ми я върна. Сипах си малко вино и отпих — оказа се точно толкова лошо, колкото очаквах.

Накарах я да седне до мен и я нахраних с една от рибите, които сама беше изпържила. След като я изяде, аз изядох другите две. Бяха толкова по-добри от виното, колкото собственото й изящно лице беше по-приятно за гледане от мутрата на стария хетман — уловени същия ден, без съмнение, и живели във вода много по-студена и чиста от онази по разкаляното долно течение на Гиол, откъдето идваше рибата, с която бях свикнал в Цитаделата.

— Тук винаги ли оковават робите? — попитах я, докато хапвахме от пърженките. — Или ти си се показала особено непокорна, Пиа?

— Аз съм от езерния народ — каза тя, сякаш това отговаряше на въпроса ми, което несъмнено би било така, стига да бях запознат с местните порядки.

— Човек би си помислил, че това село е езерният народ — казах аз.

— О, не. Те са крайбрежният народ. Нашият народ живее в езерото, на островите. Но понякога вятърът довява островите ни тук и Замбдас го е страх, че ще видя дома си и ще преплувам до него. Веригата е тежка — нали виждате колко е дълга — и не мога да я сваля. Опитам ли се да избягам, тежестта й ще ме удави.

— Освен ако не намериш някое по-голямо парче дърво, което да поеме тежестта ти, докато ти се изтласкваш с крака.

Тя се престори, че не ме е чула.

— Искате ли от патицата, велики учителю?

— Да, но едва след като ти я опиташ, а преди да го направиш, искам да ми разкажеш за тези твои острови. Добре ли разбрах, че вятърът ги довява тук? Признавам, че никога не съм чувал за острови, движени от вятъра.

Пиа гледаше с копнеж патицата, която сигурно минаваше за деликатес.

— Чувала съм, че имало острови, които не се движат. Това трябва да е много неудобно, струва ми се, макар че никога не съм виждала такъв остров. Нашите пътуват от едно място на друго и понякога закачаме платна на дърветата, за да се движат по-бързо. Но не плават много добре срещу вятъра, защото нямат умни дъна като лодките, а глупави дъна като на каците и понякога се преобръщат.

— Ще ми се да видя някой ден твоите острови, Пиа — казах й аз. — Ще ми се и да те върна на тях, защото именно там ми се струва, че искаш да отидеш. В дълг съм към един човек, чието име много прилича на твоето, затова ще се опитам да го направя, преди да си тръгна оттук. Междувременно най-добре ще е да възстановиш силите си с една порция от патицата.

Тя си взе едно парче и след като сдъвка няколко хапки, се зае да отделя ивици от месото и да ме храни с пръсти. Беше много вкусно, все още достатъчно горещо да вдига пара и пропито с деликатен аромат, който напомняше на магданоз и който навярно се дължеше на някакво водно растение, с което се хранеха патиците, но също така беше тежко и доста мазно, така че след като изядох едното бутче, хапнах малко от салатата да освежа небцето си.

Мисля, че след това съм хапнал още малко от патицата, а после някакво движение в огъня привлече вниманието ми. Парче почти напълно изгоряла и нажежена до бледожълто дървесина се беше отчупило от една цепеница и беше паднало в пепелта под скарата, но вместо да си остане там, да потъмнее и накрая да стане на черен въглен, сякаш се изправи и изправяйки се, се превърна в Рош, Рош с огненочервената си коса, превърнала се в истински пламъци, Рош — стиснал факла, както когато бяхме момчета и отивахме да поплуваме в цистерната под Кулата с камбаните.

Стори ми се толкова чудновато да го видя тук, смален до нажежен микроморф, че се обърнах да го посоча на Пиа. Тя, изглежда, не беше видяла нищо, но Дрот, не по-висок от палеца ми, стоеше на рамото й, наполовина скрит в черната й коса. Когато се опитах да й кажа за него, се чух да говоря на нов език, състоящ си от съскане, грухтене и цъкане. Не изпитах страх от всичко това, само разсеяна почуда. Знаех, че от устата ми не излиза човешка реч, и виждах ужасеното изражение на Пиа, но всичко това го възприемах някак отдалеч, сякаш разглеждах стара картина в галерията на Рудезинд в Цитаделата. Не можех обаче да обърна звуците, които издавах, в думи, нито да ги спра. Пиа изкрещя.

Вратата се отвори с трясък. Беше затворена толкова отдавна, та почти бях забравил, че не може да се заключва. Но сега беше отворена и две фигури стояха на прага й. Когато врата се отвори, те бяха хора, хора, чиито лица са били заменени от гладки парчета козина като гърбовете на две видри, но все пак хора. Миг по-късно вече бяха растения — високи стъбла на виридиан, от които се протягаха острите като бръснач, странно закривени листа на аверна. Паяци, черни, меки и с много крака, се бяха крили в тях. Понечих да се надигна от стола си и те скочиха към мен, провлачили след себе си влакна паяжина, които проблясваха на светлината на огъня. Остана ми време само колкото да запомня лицето на Пиа, с широко отворени очи и зейнала в застинал ужас уста преди един сокол със стоманен клюн да се спусне и да откъсне Нокътя от врата ми.