Джийн Улф
Мечът на Ликтора (16)

16.
Алзабото

Опитах се да помогна на Каздое и, ща не ща, обърнах гръб на Аджиа и кинжала й. Беше грешка, която едва не ми струва живота, защото тя ме нападна в мига, в който понечих да вдигна първия капак. Според поговорката, жените и шивачите държат ножа с острието надолу, но Аджиа замахна нагоре, целейки се в сърцето, като опитен убиец. Обърнах се в последния момент и блокирах острието с капака, върхът му мина през дървото и стоманата лъсна студена пред мен.

Провали я силата на удара й. Дръпнах капака настрани и го метнах в другия край на стаята, а ножът й замина с него. Двете с Каздое скочиха едновременно натам. Аз сграбчих Аджиа за ръката и я дръпнах назад, а Каздое тресна капака на мястото му с ножа навън, към сбиращата се буря.

— Глупачка — каза Аджиа. — Не виждаш ли, че така даваш оръжие на онзи, от когото те е страх, който и да е той? — Гласът й тежеше от поражението.

— На него не му трябват ножове — отвърна Каздое.

Сега в къщата беше тъмно, с изключение на червеникавата светлина от огъня. Огледах се за свещи или фенер, но не видях. По-късно разбрах, че малкото, които притежаваше семейството, са били занесени на тавана. Светкавица проблесна отвън, очертавайки ръбовете на капаците и изписвайки прекъсната линия от ярка светлина под вратата — едва секунда по-късно си дадох сметка, че линията не би трябвало да е прекъсната.

— Отвън има някой — казах аз. — На стъпалата.

Каздое кимна.

— Затворих прозореца точно навреме. Досега не беше излизало толкова рано. Може бурята да го е събудила.

— Не смяташ, че може да е съпругът ти?

Преди да е имала време да ми отговори, нечий глас, по-висок от гласа на момчето, извика:

— Пусни ме да вляза, майко.

Дори и аз, който не знаех какво е заговорило, усетих, че в тези обикновени думи има нещо дълбоко погрешно. Гласът беше детски, може би, но не и на човешко дете.

— Майко — извика отново гласът. — Започва да вали.

— По-добре да се качим горе — каза Каздое. — Ако издърпаме стълбата, няма как да ни стигне, дори да влезе в къщата.

Вече стоеше до вратата. Без проблясъка на светкавиците онова, което стоеше пред прага, беше невидимо, но през тропота на дъжда се чуваше хрипливо, бавно дишане, а веднъж долетя и стържещ звук, сякаш нещото, което чакаше в тъмното, бе помръднало.

— Това твое дело ли е? — попитах Аджиа. — Някое от съществата на Хетор?

Тя поклати глава — тесните й кафяви очи гледаха неспокойно.

— Те бродят диви из тази планина, както би трябвало да знаеш по-добре и от мен.

— Майко?

Последва провлачване на крака — след жалния си повик съществото се бе махнало от вратата. Един от капаците беше пропукан и аз се опитах да надникна през цепнатината. Не виждах нищо в мрака отвън, но чух звука на меки, тежки стъпки, съвсем същия звук, който понякога долиташе през зарешетените шахти на Мечата кула у дома.

— Преди три дни отнесе Севера — каза Каздое. Опитваше се да изправи стареца. Той стана бавно и неохотно, явно не му се искаше да се разделя с топлината на огъня. — Никога не позволявам на двамата със Севериън да отиват сред дърветата, но тогава то излезе на полянката отпред, а имаше поне час до свечеряване. Оттогава се връща всяка вечер. Кучето не може да му хване дирите, но днес Бекан отиде да го търси.

Вече се бях досетил за какъв звяр става въпрос, макар че никога не бях виждал представител на вида му. Казах:

— Алзабо е, нали? Съществото, от чиито жлези се приготвя аналептикът?

— Алзабо е, да — отговори Каздое. — За аналептик не знам.

Аджиа се засмя.

— Севериън обаче знае. Той е опитал от мъдростта на съществото и сега разнася любимата си в себе си. Разбрах, че можело да ги чуе човек как си шепнат нощем, в най-горещия и потен миг на любовта.

Замахнах да я ударя, но тя приклекна чевръсто и издърпа масата между двама ни.

— Не се ли радваш, Севериън, че когато животните дошли на Ърт, за да заменят всички онези, които предците ни били избили, и алзабото е било сред тях? Без алзабото щеше завинаги да загубиш безценната си Текла. Разкажи на Каздое колко щастлив те е направило алзабото.

На Каздое казах:

— Искрено съжалявам за смъртта на дъщеря ви. Ще защитя къщата от животното вън, ако това трябва да се направи.

Мечът ми стоеше подпрян на стената и за да покажа, че думите ми не са празни приказки, посегнах към него. И толкова по-добре, защото в същия миг откъм вратата долетя мъжки глас:

— Отвори, скъпа!

Двамата с Аджиа скочихме да спрем Каздое, но никой не се оказа достатъчно бърз. Преди да я стигнем, тя вече бе вдигнала резето. Вратата се отвори със замах.

Съществото на прага стоеше на четири крака и въпреки това изгърбените му плещи бяха на нивото на главата ми. Неговата глава стоеше ниско, така че върховете на ушите му бяха под най-високата точка на обраслия му с козина гръб. На светлината от огъня зъбите му лъщяха бели, а очите светеха в червено. Виждал съм очите на много от съществата, за които се смята, че са дошли от отвъд границите на света — привлечени, както твърдят някои филоноисти, от смъртта на онези, чийто произход е бил тук, така както местните племена навлизат с огньовете и каменните си ножове в обезлюден от война или болест район. Но техните очи са очи на животни. Червените очи на алзабото бяха нещо повече — не притежаваха нито разума на човечеството, нито невинността на животните. „Сигурно така изглеждат демоните — помислих си — когато най-сетне се измъкнат от ямата на някоя тъмна звезда.“ После си спомних за маймуночовеците, които наистина наричаха демони, но очите им бяха човешки.

За миг си помислих, че вратата отново ще се затвори. Каздое, която се бе дръпнала ужасено, направи опит да я затръшне. На пръв поглед алзабото се движеше бавно и дори лениво, но въпреки това я изпревари и краят на вратата се удари в ребрата му все едно се блъсна в камък.

— Нека остане отворена — извиках аз. — Трябва ми светлина.

Бях изтеглил Терминус Ест от ножницата, острието му улавяше светлика на огъня и приличаше на горчив пламък. Арбалет като онези, с които бяха въоръжени наемниците на Аджиа, чиито стрели се запалват от триенето с въздуха и се взривяват при удар като камъни, хвърлени в пещ, щеше да е по-подходящо оръжие. Нямаше обаче да го чувствам като продължение на ръката си, както чувствах Терминус Ест, а и в края на краищата един арбалет навярно би дал на алзабото възможност да ме нападне, докато го презареждам, в случай че не уцеля от първия път.

Дългото острие на меча ми не премахваше напълно тази опасност. Квадратният му незаточен връх нямаше да прониже звяра, решеше ли той да скочи към мен. Трябваше да го разсека във въздуха и макар да не се съмнявах, че ще мога да отделя главата от дебелия врат, докато лети към мен, знаех, че пропусна ли, ще е равносилно на смърт. Нещо повече, нужно ми беше пространство, за да замахна, каквото малката стая почти не предлагаше. Трябваше ми и светлина, а огънят загасваше.

Старецът, момчето Севериън и Каздое ги нямаше — не знаех дали са се качили по стълбата на тавана, докато вниманието ми беше съсредоточено върху очите на звяра, или са се измъкнали, някои от тях поне, през вратата покрай алзабото. Останала беше само Аджиа, свила се в един ъгъл и стиснала с две ръце тоягата с железен връх на Каздое, така както отчаян моряк би се опитал да отблъсне галера с дълга канджа. Знаех, че ако й заговоря, ще привлека вниманието към нея, но пък завъртеше ли звярът дори главата си само, щях да мога да разсека гръбнака му.

Казах:

— Аджиа, трябва ми светлина. Ще ме убие в тъмното. Веднъж ти каза на хората си, че ще се изправиш пред мен, стига те да ме убият изотзад. Сега аз ще се изправя вместо теб пред алзабото, стига само да ми донесеш някаква свещ.

Тя кимна да покаже, че е разбрала, и в същия миг звярът тръгна към мен. Само че не скочи, както бях очаквал, а се плъзна лениво, но и умело, вдясно, като скъси по този начин разстоянието помежду ни, без да навлиза в обсега на меча ми. След миг на объркване проумях, че позицията му близо до стената затруднява допълнително евентуалната ми атака и че ако успее да ме заобиколи (което алзабото почти беше направило) и да застане между мен и огнището, ще загубя голяма част от преимуществото, което ми даваше светлината на огъня.

И така се впуснахме в една предпазлива игра, в която алзабото целеше да се възползва максимално от столовете, масата и стените, а аз се опитвах да осигуря възможно най-голямо пространство за меча си.

После скочих напред. Алзабото избегна разсичащия ми удар само на косъм, както ми се стори, на свой ред се хвърли към мен и се дръпна миг преди да нанеса ответния си удар. Челюстите му, достатъчно големи да отхапят човешка глава така, както човек отхапва от ябълка, щракнаха току пред лицето ми и то ме обля със смрадта на гнусния си дъх.

Отново изтрещя гръмотевица, толкова близо, че се чу как се кършат клоните на дървото, което бе поразила. Светкавицата освети всичко с парализиращия си блясък и ме остави замаян и полусляп. Размахах Терминус Ест в последвалия мрак, усетих го да се впива в кост, отскочих встрани и докато гръмотевицата затихваше, замахнах отново, но този път успях само да потроша някаква мебел.

Сетне отново прогледнах. Докато двамата с алзабото бяхме маневрирали из стаята, Аджиа също не беше стояла на едно място. Сигурно се бе втурнала към стълбата, когато блесна светкавицата. Беше я изкачила наполовина и Каздое протягаше ръка да й помогне. Алзабото стоеше пред мен, както ми се стори — невредимо. Но до предните му крака се събираше локвичка кръв. Козината му изглеждаше червена и проскубана на светлината от огъня, а ноктите му, по-големи и грапави от мечешки, също изглеждаха тъмночервени и някак полупрозрачни. По-ужасяващо от говорещ труп, чух гласа, който бе извикал „Отвори, скъпа“, да казва:

— Да, ранен съм. Но не ме боли много и мога да стоя и да се движа като преди. Не можеш вечно да ми препречваш пътя към семейството ми. — Макар да излизаше от устата на звяр, гласът беше на сериозен, упорит, честен мъж.

Извадих Нокътя и го сложих на масата, но светлинката му беше само синкава искрица.

— Светлина! — извиках на Аджиа. Но никаква светлина не дойде, чух само тракането на стълбата по пода на таванското помещение, докато жените я изтегляха нагоре.

— Пътят ти за бягство е отрязан, както виждаш — каза звярът, все още с гласа на мъжа.

— Както и твоят напред. Можеш ли да скочиш толкова високо с ранен крак?

Внезапно гласът се превърна в жалното хленчене на малко момиче:

— Мога да се катеря. Мислиш ли, че няма да се сетя да преместя масата под отвора? Мога да говоря, та това ли?

— Значи осъзнаваш, че си звяр.

Мъжкият глас се върна:

— Знаем, че сме в звяра, така както преди бяхме в обвивките плът, които звярът изяде.

— И си съгласен звярът да изяде жена ти и сина ти, така ли, Бекан?

— Аз ще го насочвам. Аз го насочвам и сега. Искам Каздое и Севериън да дойдат при нас, така както аз се събрах днес със Севера. Когато огънят умре, с него ще умреш и ти — ще дойдеш при нас — а също и те.

Изсмях се.

— Забрави ли, че те раних, докато бях заслепен? — Като държах Терминус Ест в готовност, пресякох стаята до останките на стола, взех облегалката му и я хвърлих в огъня. Разлетяха се искри. — Мисля, че дървото е било добре изсушено и натрито с пчелен восък от нечия грижлива ръка. Светлината му ще е силна.

— Все едно, тъмнината ще дойде. — Звярът — Бекан — говореше безкрайно търпеливо. — Тъмнината ще дойде и ти ще дойдеш при нас.

— Не. Когато всички столове изгорят и светлината угасне, ще те нападна и ще те убия. Изчаквам само с една цел — да изгубиш повече кръв.

Последва мълчание, особено зловещо, понеже нищо в изражението на звяра не намекваше за мисловен процес. Знаех, че точно както останките от невронната химия на Текла са били фиксирани чрез дестилат от органите на също такова животно към ядрата на част от клетките в предния дял на мозъка ми, така мъжът и дъщеря му обитават здрачния шубрак на животинския мозък пред мен и вярват, че живеят. Но какъв можеше да е този призрак на живот, какви мечти и желания можеха да го владеят, нямах представа.

Най-накрая мъжкият глас рече:

— След час или два тогава аз ще те убия, или ти ще убиеш мен. Или ще се убием един друг. Ако сега се обърна и изляза в нощта и дъжда, ще тръгнеш ли след мен, когато Ърт се обърне към светлината? Или ще останеш тук, да ме държиш далеч от жената и детето, които са мои?

— Не — казах аз.

— В честта си, колкото и да е тя? Ще се закълнеш ли в меча си, макар да не можеш да го вдигнеш към слънцето?

Отстъпих крачка назад и обърнах Терминус Ест, като го хванах за острието така, че върхът му да сочи към сърцето ми.

— Кълна се в този меч, символа на моето изкуство, че ако не се върнеш повече тази нощ, утре не ще те преследвам. Нито ще остана в тази къща.

Бързо като змия съществото се обърна. Навярно имаше миг, в който можех да го посека в гръб. Но в следващия него вече го нямаше, нямаше и следа от присъствието му, освен отворената врата, строшения стол и локвата кръв (по-тъмна, струва ми се, от кръвта на животните от този свят), която бавно попиваше в дъските на пода.

Отидох до вратата и я залостих, прибрах Нокътя в торбичката на врата си, а после, както ми беше подсказал звярът, преместих масата под отвора, качих се отгоре й и без усилие се покатерих на тавана. Каздое и старецът чакаха в ъгъла заедно със Севериън, в чиито очи видях спомените, които биха му останали от тази нощ и след двайсет години. Групичката се къпеше в светлината на лампа, закачена за една от носещите греди.

— Оцелях, както виждате — казах им. — Чухте ли какво се каза долу?

Каздое мълчаливо кимна.

— Ако ми бяхте донесли светлината, за която помолих, нямаше да направя каквото направих. Но понеже не я донесохте, почувствах, че не ви дължа нищо. На ваше място бих напуснал къщата призори и бих тръгнал към равнините. Но това си е ваша работа.

— Беше ни страх — промълви Каздое.

— Мен също. Къде е Аджиа?

За моя изненада ми отговори не друг, а старецът. Вдигна пръст и когато погледнах в указаната посока, видях, че в дебелия слой тръстика е направен отвор, достатъчно голям за стройното тяло на Аджиа.

Нея нощ спах до огъня, след като предупредих Каздое, че ще убия всеки, който слезе от тавана. На сутринта обиколих къщата — както и бях очаквал, ножа на Аджиа го нямаше на капака.