Джийн Улф
Мечът на Ликтора (22)

22.
Полите на планината

Смехът ми беше нарушил концентрацията на Декуман, макар и само за миг. Писъкът отвън не успя. Мрежата му, сринала се почти напълно, когато стиснах Нокътя, сега се плетеше отново, по-бавно, но и по-здраво.

Винаги е изкушение да кажеш, че такива чувства не подлежат на описание, макар че това рядко е точно така. Имах чувството, че вися гол между две притежаващи разум слънца, като в същото време знаех, че те всъщност са не друго, а двете полукълба на мозъка на Декуман. Къпех се в светлина, но тя беше ослепителният блясък на пещи, гладни и вцепеняващи някак. В тази светлина всичко изглеждаше безсмислено, а самият аз — безкрайно малък и достоен за презрение.

В този смисъл и моята концентрация остана ненарушена. В същото време съзнавах, макар и смътно, че писъкът може би означава възможност за мен. С огромно закъснение, след като близо дузина вдишвания и издишвания бяха минали през ноздрите ми, се изправих със залитане на крака.

Нещо влизаше през вратата. Първата ми мисъл, колкото и абсурдно да звучи, беше, че е най-обикновена кал — че някаква конвулсия е разтърсила Ърт и залата всеки миг ще потъне към дъното на вонящо блато. Калта се вля бавно и слепешката през прага и в същия миг загасна още една от факлите. Всеки момент щеше да стигне до Декуман и аз извиках да го предупредя.

Не знам дали от допира на съществото, или от вика ми, но той се дръпна. И аз отново усетих как заклинанието му се разпада, как се разплита примката, която ме бе държала неподвижен между двете слънца близнаци. Те литнаха в противоположни посоки и избледняха, стапяйки се, а самият аз сякаш се разширих и се завъртях бавно в посока, която не беше нито горе, нито долу, нито ляво или дясно, докато не застанах изцяло в залата на изпитанието, с малкия Севериън, увиснал на плаща ми.

И ето че стоманени нокти грейнаха в ръката на Декуман. Дори не си бях дал сметка, че е въоръжен. Каквото и да представляваше черното и почти безформено същество, хълбокът му се разпра като срязана сланина. Кръвта му също беше черна, или тъмнозелена може би. Кръвта на Декуман беше червена — когато съществото се разля отгоре му, кожата му се стопи като восък.

Вдигнах момчето и го накарах да ме хване за врата и да обкрачи кръста ми, после скочих колкото сила имах. Но макар пръстите ми да докоснаха носещата греда на тавана, не успях да я сграбча. Съществото се обръщаше, слепешката, но целенасочено. Може би ловуваше, водено от миризмата, но някак винаги съм имал чувството, че надушва мисълта — това би обяснило защо му бе отнело толкова много време да ме открие в преддверието, където бях предал юздите на съзнанието си в ръцете на Текла, и толкова малко тук, в залата на изпитанието, където умът на Декуман беше изцяло съсредоточен върху мен.

Подскочих отново, но този път не ми достигна повече от педя да стигна гредата. За да взема някоя от двете горящи факли, трябваше да тръгна към съществото. Направих го и грабнах едната, но тя изгасна, докато я измъквах от скобата.

Хванах се с една ръка за скобата и отново подскочих, като помогнах така на краката си, и този път улових гладката тясна греда с лявата си ръка. Гредата увисна под тежестта ми, но аз успях да се издърпам нагоре, с детето на раменете си, и стъпих с единия си крак на скобата.

Под мен тъмното безформено същество се надигна, падна, после се надигна отново. Без да изпускам гредата, аз изтеглих Терминус Ест. Острието му разсече дълбоко плътта, но едва го бях издърпал от нея, когато раната се затвори сякаш от само себе си. Тогава обърнах меча си към тръстиковия покрив — път за бягство, който откраднах от Аджиа, признавам. Покривът беше плътен, от големите листа на джунглата, оплетени със здраво лико, и първите ми трескави удари почти не оставиха следа, но при третия един голям участък се срина на пода. Част от него удари последната горяща факла, бутна я на пода и огнен език плъзна към тавана. Изтеглих се през отвора и се озовах в нощта.

Слепият ми скок с голото острие можеше да убие и двама ни. Пуснах и меча, и детето, когато паднах на земята, и се надигнах на колене. Червеното зарево на покрива ставаше все по-ярко и по-ярко. Чух уплашените хлипове на момчето, после го вдигнах да стане с едната си ръка, с другата грабнах Терминус Ест и хукнах.

През остатъка от нощта бягахме слепешката през джунглата. Доколкото ми беше възможно, се опитвах да навявам стъпките ни нагоре — не само защото пътят ни на север би означавал да се катерим, а и защото знаех, че така е по-малко вероятно да паднем в някоя пропаст. Когато се зазори, все още бяхме в джунглата и все така нямахме представа къде се намираме. Взех момчето на ръце и то заспа на гърдите ми.

След още час вече нямаше съмнение, че теренът се издига рязко пред нас и най-накрая стигнахме до завеса от лиани като онази, която бях разсякъл предния ден. Тъкмо се канех да оставя момчето на земята, без да го будя, и да извадя меча си, когато видях ярка дневна светлина да струи през пролука вляво от мен. Тръгнах натам, като крачех възможно най-бързо, почти тичах. Озовах се на каменист склон, обрасъл с жилава трева и ниски храсти. Няколко стъпки ме деляха от бистро поточе, което пееше между камъните — без съмнение същият поток, край който бяхме спали по-предната нощ. Без да ме е грижа дали безформеното същество все още е по следите ни, или не, легнах на брега му и заспах.

Намирах се в лабиринт, подобен и в същото време различен от тъмния подземен лабиринт на магьосниците. Тук проходите бяха по-широки, а от време на време ми заприличваха на галерии, величествени като онези в Двореца на Самодържеца. И наистина, по стените на някои от тях висяха високи и тесни огледала, в които виждах себе си — с омачкан плащ и изтощено лице, и Текла — полупрозрачна, в прекрасна рокля с шлейф, на крачка зад мен. Планети свистяха по дълги, лъкатушещи пътеки, които само те можеха да видят. Синият Ърт носеше зелената луна като невръстно дете, но без да я докосва. Червената Вертанди се превърна в Декуман, с изядена кожа, обикалящ по орбита в собствената си кръв.

Избягах и паднах, болка прониза крайниците ми. За миг видях истински звезди в пропитото със слънчева светлина небе, но сънят ме привличаше неудържимо като гравитация. Вървях покрай стена от стъкло и през нея видях момчето, което бягаше уплашено, облечено със старата кърпена сива ризка, която носех като чирак, бягаше от четвъртото ниво, помислих си, на Атриума на времето. Доркас и Йолента се появиха ръка за ръка, усмихваха се една на друга и не ме видяха. Сетне кореняци с медна кожа и криви крака, окичени с пера и скъпоценни камъни, затанцуваха в дъжда зад своя шаман. Ундината плаваше във въздуха, огромна като облак, засенчила слънцето.

Събудих се. Лек дъжд мокреше лицето ми. Малкият Севериън още спеше до мен. Увих го колкото можах с плаща си и го отнесох до пролуката в завесата от лиани. От другата страна на завесата, под широките дървесни корони, дъждът почти не проникваше — легнахме там и заспахме отново. Този път сънищата ми бяха спестени и когато се събудих, разбрах, че съм спал един ден и една нощ и бледата светлина на зората е плъзнала навсякъде.

Момчето вече бе станало и се мотаеше сред стволовете на дърветата. Показа ми къде потокът навлиза в джунглата, аз се измих и се избръснах колкото можах без топла вода — не го бях правил от онзи първи следобед в къщата под скалната стена. После намерихме познатата пътечка и продължихме пътя си на север.

— Няма ли пак да срещнем трицветните мъже? — попита той и аз му казах да не се тревожи и да не бяга и че аз ще се оправям с трицветните. Истината беше, че много повече ме притесняваха Хетор и съществото, което беше пуснал по следите ми. Ако не беше загинало в пожара, може би сега се движеше към нас, защото, макар да приличаше на животно, което се страхува от слънцето, приглушената светлина на джунглата си беше чиста проба здрач.

Само един изрисуван мъж се появи на пътеката, и то не за да ни спре. Просна се пред мен, оставяйки се на милостта ми. Изкуших се да го убия и да приключа с цялата тази история. Учат ни да убиваме и изтезаваме само по съдийско разпореждане, но придобитите ми в Цитаделата навици отслабваха прогресивно, колкото повече се отдалечавах от Несус и се приближавах към войната и дивите планини. Някои мистици твърдят, че изпаренията от битките се отразяват на хорските умове дори в отдалечени райони, дотам, докъдето ги издуха вятърът, и може наистина да е така. Въпреки това аз го вдигнах и просто му казах да ми се махне от пътя.

— Велики магьоснико — рече той — какво направи с пълзящия мрак?

— Пратих го обратно в ямата, от която го призовах — отвърнах му, защото щом не бяхме срещнали отново съществото, то най-вероятно Хетор го беше отзовал, в случай че не беше умряло.

— Петима от нас трансмигрираха — рече изрисуваният.

— Значи силите ви са по-големи, отколкото бих предположил. То е убивало стотици за една нощ.

Никак не бях сигурен, че няма да ни нападне, обърнем ли му гръб, но той не го направи. Пътеката, по която бях крачил като затворник предния ден, сега изглеждаше пуста. Не се появиха пазачи, които да ни предизвикат, а част от ивиците червен плат бяха свалени и стъпкани, макар да нямах представа защо. Видях множество следи от стъпки по пътеката, която преди беше съвсем равна (може би заравнена с гребло).

— Какво търсиш? — попита момчето.

Отговорих му с тих глас, защото не бях сигурен дали някой не ни подслушва иззад дърветата:

— Лигавата следа на животното, от което избягахме снощи.

— Виждаш ли я?

Поклатих глава.

Детето помълча. После каза:

— Големи Севериън, откъде дойде то?

— Помниш ли приказката? От един от планинските върхове отвъд бреговете на Ърт.

— Където живял Пролетен вятър?

— Едва ли е същият.

— Как е дошло тук?

— Един лош човек го е довел — казах аз. — А сега пази тишина, малки Севериън.

Ако и да бях малко рязък с момчето, то бе, защото ме тревожеше същата мисъл. Хетор сигурно бе вкарал тайно животинките си на борда на кораба, където е служил, това едва ли подлежеше на съмнение. А после, когато ме бе проследил след Несус, лесно е можел да вземе нотюлите със себе си в някой малък запечатан контейнер — колкото и да бяха ужасни, не бяха по-дебели от обикновен плат, както знаеше и самият Йонас.

Но това не обясняваше откъде се е взело съществото, нападнало ни в залата на изпитанието снощи. Беше се появило и в преддверието в Двореца на Самодържеца след пристигането на Хетор, но как? Дали беше следвало Хетор и Аджиа като куче, докато са пътували на север към Тракс? Призовах спомена си за него, така както го бях видял, когато уби Декуман, и се опитах да преценя тежестта му — сигурно тежеше колкото няколко мъже, може би и колкото цял боен кон. Трябвала им е най-малкото голяма каруца, за да го превозят и скрият. Нима Хетор бе тръгнал с такава каруца през планината? Малко вероятно. Нима ужасяващото създание от снощи е деляло такава каруца със саламандъра, който бях унищожил в Тракс? Още по-малко вероятно.

Селото изглеждаше пусто. Части от залата на изпитанието все още пушеха, останалото се беше съборило. Напразно търсих останки от тялото на Декуман. Открих само полуизгорялата му тояга. Беше куха и ако се съдеше по гладките стени на вътрешността, най-вероятно бе можела да се използва и като сарбакан за издухване на отровни стрели. Без съмнение той щеше да я използва точно по този начин, в случай че се бях оказал твърде неподатлив на заклинанието.

Момчето, изглежда, бе проследило мислите ми по изражението ми и посоката на погледа ми. Каза:

— Този човек наистина беше магьосник, нали? Почти те омагьоса.

Кимнах.

— Ти каза, че магията им не била истинска.

— В някои отношения, малки Севериън, аз не съм много по-мъдър от теб. Наистина мислех така. А и вече бях видял не едно от мошеничествата им — тайната врата в подземната килия, където ме бяха затворили, и как те накараха да се появиш под робата на онзи мъж. И все пак тъмни неща има навсякъде и онези, които ги търсят упорито, накрая откриват някои от тях, така мисля. И тогава стават, както каза ти, истински магьосници.

— Могат да казват на всички какво да правят, ако знаят истински магии.

При тези му думи аз само поклатих глава, но оттогава много съм мислил по темата. Струва ми се, че има две солидни възражения срещу идеята на детето, макар че, ако се изрази по по-зрял начин, тя може и да прозвучи по-убедително.

Първото е, че магьосниците предават много малка част от знанията си на следващото поколение. Собственото ми обучение беше в, ако можем така да я наречем, най-фундаменталната от приложните науки, и от него съм научил, че напредъкът на една наука зависи много по-малко, отколкото се смята, от теоретичните разработки и систематичните изследвания, а е следствие от предаването на достоверна информация, придобита случайно или по силата на нечие вдъхновение, от една група хора на техните наследници. Природата на онези, които дирят тъмно познание, е такава, че ги кара да бранят ревниво знанията си даже и в смъртта, или да я предават дотолкова обвита в тайнственост и замъглена от самоцелни лъжи, че да не става за нищо. Понякога долитат слухове за такива, които предават знанията си на своите любими или на децата си, но в природата на тези хора е да нямат ни любими, ни деца, а ако имат, то възможно е това да отслабва силата на изкуството им.

Второто е, че самото съществуване на такива способности предполага наличието на противоположни сили. Способностите от първия вид наричаме „тъмни“, макар че те могат да използват смъртоносна светлина като онази, която използваше Декуман, а вторите наричаме „светли“, макар че, според мен, те могат понякога да прибягват до помощта на тъмнината, така както добрият човек спуска балдахина на леглото си, за да заспи. И все пак има нещо вярно в тези приказки за тъмнината и светлината, защото те ясно показват, че едното предполага другото. В приказката, която прочетох на малкия Севериън, се казваше, че вселената е не друго, а дълга дума, изречена от Неръкотворния. В такъв случай ние сме сричките на тази дума. Но изричането, на която и да е дума е безсмислено, освен ако няма други думи, думи, които са неизречени. Ако един звяр има само един вик, то този вик не казва нищо. Дори вятърът има много гласове, така че хората зад затворените си врати да чуят гласа му и да разберат дали времето е бурно, или спокойно. Силите, които наричаме „тъмни“, според мен са думите, които Неръкотворния не е изрекъл, в случай че Неръкотворния изобщо съществува, и тези думи трябва да бъдат поддържани в полусъществувание, ако искаме другата дума, изречената дума, да бъде членоразделна. Неизреченото може да бъде важно — но изреченото е по-важно. Така фактът, че знаех за съществуването на Нокътя, беше почти достатъчен да обезсили заклинанието на Декуман.

И щом търсачите на тъмните неща ги откриват, не може ли и търсачите на светлите неща да успяват? И не са ли те по-склонни да предават мъдростта си на идните поколения? Така и Пелерините бяха пазили Нокътя, поколение след поколение, и като мислех за това, решимостта ми да ги намеря и да им го върна се засили, защото, и да не го бях съзнавал преди, нощният ми двубой с алзабото ми беше дал да разбера, че съм смъртен, че след време със сигурност ще умра и че е твърде вероятно да умра скоро.

Понеже планината, която наближавахме, беше на север и хвърляше сянка върху седловината с джунглата, от тази страна не растеше завеса от лиани. Бледозеленото на листата само избледня с още един нюанс, а броят на мъртвите дървета нарасна. Тук всички дървета бяха по-дребни. Балдахинът от листа, под който се бяхме движили цял ден, се прокъса, после пак след още стотина крачки, докато накрая не изчезна изцяло.

Тогава планината надвисна пред нас, твърде близо, за да обхванем с поглед човешките й черти. Величествени нагънати склонове се спускаха плавно от масата кълбести облаци — знаех, че това са изваяните гънки на дрехата му. Колко ли често е ставал от сън и я е обличал, навярно без да се замисля, че ще остане запазена тук за вековете, толкова гигантска, че почти да избяга от взора на човечеството.