Джийн Улф
Мечът на Ликтора (25)

25.
Тифон и Пиатон

Скочих и изтеглих меча си — и чаках в сенките, както ми се стори, поне час, макар да е било без съмнение много по-малко. Още два пъти ги чух — бързи и тихи, и все пак звучаха като стъпки на едър и силен мъж, който бърза за някъде, почти тича, с лекотата на атлет.

Тук звездите грееха в целия си блясък, толкова ярки, колкото ги виждат навярно моряците, чиито пристанища са те, когато се издигат високо да проснат златния воал, обвиващ континентите. Неподвижните стражи се виждаха почти като през деня, както и сградите около мен, окъпани в разноцветния светлик на десет хиляди слънца. Свикнали сме да потръпваме от ужас, помислим ли за вледенените равнини на Дис — най-отдалеченият спътник на нашето слънце. Но за колко ли много слънца и ние сме най-отдалеченият спътник? За хората на Дис (ако има такива) съществува само една безкрайна, звездна нощ.

На няколко пъти, докато стоях така под звездите, сънят почти успяваше да ме обори, но току на границите му ме връхлиташе тревога за момчето и се стрясках от мисълта дали не съм го събудил и къде да му намеря храна, когато слънцето изгрее отново. После споменът за смъртта му ме застигаше, както нощта бе застигнала планините, като вълна от отчаяние и непрогледен мрак. Сега знаех какво е чувствала Доркас, когато Йолента умря. Между мен и момчето не беше имало сексуални забежки, каквито вярвах, че са съществували между двете жени, но пък не плътската им любов бе събуждала ревността ми. Чувствата ми към момчето бяха толкова дълбоки, колкото тези на Доркас към Йолента, без съмнение (и без съмнение много по-дълбоки от тези на Йолента към Доркас). Ако Доркас го беше знаела, щеше да ревнува така, както аз ревнувах понякога, стига да ме беше обичала така, както аз обичах нея.

 

 

Накрая, като не чух повече стъпките, се скрих колкото можах, легнах и заспах. Наполовина очаквах, че не ще се събудя от този сън или че ще се събудя с нож, опрян в гърлото, но нищо такова не се случи. Сънувах вода и се събудих доста след зазоряване, измръзнал и схванат.

Не ме беше грижа нито за тайнствените стъпки, нито за стражите, пръстена или каквото и да било друго на това прокълнато място. Единственото ми желание беше да се махна оттам и то колкото се може по-скоро. Зарадвах се — макар че не бих могъл да обясня защо — когато открих, че не се налага да минавам покрай кръглата сграда на път за северозападния склон на планината.

Много пъти съм имал чувството, че полудявам, защото съм преживял много приключения, а най-великите приключения са онези, които най-силно въздействат на ума ни. Така стана и сега. Мъж, по-висок от мен и значително по-широк в раменете, пристъпи измежду краката на един катафракт и аз се почувствах така, сякаш някое от чудовищните съзвездия на нощното небе е паднало на Ърт и е надянало човешка плът. Защото мъжът имаше две глави като човекоядец от някоя забравена приказка в „Чудесата на земята и небето“.

Ръката ми литна инстинктивно към дръжката на меча, преметнат през рамото ми. Една от главите се засмя. Мисля, че тогава за пръв и последен път чух някой да се смее на страховития ми меч.

— От какво се страхуваш? — извика той. — Виждам, че и двамата сме еднакво снаряжени. Как е името на приятеля ти?

Въпреки изненадата ми храбростта му ме изпълни с възхищение.

— Терминус Ест — казах и обърнах меча, така че да види впечатания в стоманата надпис.

— „Тук е мястото на раздялата.“ Добре звучи. Наистина добре и още повече тук и сега, защото тук и сега ще се тегли чертата между старото и новото, межда, каквато светът не помни. Моят приятел се казва Пиатон, което, боя се, не означава много. Като слуга не може да се сравнява с твоя, макар че навярно е по-добър кон.

Като чу името си, другата глава отвори широко полупритворените си дотогава очи и ги завъртя. Устата помръдна сякаш да заговори, но звук не последва. Реших, че страда от някаква форма на малоумие.

— Можеш да свалиш оръжието си. Както виждаш, не съм въоръжен с друго, освен с втора глава, а и не ти мисля злото.

Вдигна ръце и се завъртя първо на едната, после на другата страна, давайки ми възможност да се уверя, че е гол, което и без това беше повече от очевидно.

Попитах:

— Да не би случайно да си син на мъртвеца, когото видях в кръглата сграда отзад?

Бях прибрал Терминус Ест и сега той пристъпи към мен с думите:

— Ни най-малко. Аз съм онзи, когото си видял.

Доркас се надигна в мислите ми като през кафявите води на Езерото на птиците и аз отново усетих как мъртвата й ръка сграбчва моята. Изтърсих, преди да се усетя:

— Аз ли те съживих?

— Да кажем, че идването ти ме събуди. Ти ме помисли за мъртъв, а аз бях просто сух. Пих и както виждаш, отново живея. Да пиеш значи да живееш, а да се окъпеш във вода е като да се родиш отново.

— Ако ми казваш истината, добре, дори чудесно. Но самият аз съм твърде жаден, за да размишлявам над думите ти. Казваш, че си пил, и начинът, по който го каза, ме кара да мисля, че ако не друго, поне си приятелски настроен към мен. Докажи го, моля те. От дълго време нито съм пил, нито съм ял.

Говорещата глава се усмихна.

— Притежаваш прекрасната способност да се вписваш във всичките ми планове — има някаква уместност в теб, дори и в дрехите ти, която искрено ме радва. Тъкмо щях да ти предложа да идем на място, където има вода и храна в изобилие. Последвай ме.

Струва ми се, че в онзи момент бих последвал всеки, който ми обещае вода. Оттогава често съм се опитвал да убедя сам себе си, че съм го последвал от любопитство или с надеждата да науча тайната на катафрактите, но когато си припомням онези мигове и претърсвам мислите си каквито бяха тогава, не намирам друго, освен отчаяние и жажда. Водопадът над къщата на Каздое тъчеше сребърните си сплитове пред очите ми, спомнях си фонтана Ватик в Двореца на Самодържеца и яростния плисък на водата от скалния хребет в Тракс, когато отворих шлюза, за да наводня Винкулата.

Двуглавият мъж тръгна пред мен, сякаш беше сигурен, че ще го последвам, и също толкова сигурен, че няма да го нападна. Завихме зад един ъгъл и едва тогава разбрах, че не съм прекарал нощта на някоя от улиците, водещи радиално към кръглата сграда, както бях смятал, защото сградата се появи току пред нас. Една от вратите — макар и не същата, през която влязохме с малкия Севериън — стоеше отворена като преди и ние прекрачихме прага й.

— Тук — каза говорещата глава. — Качи се.

Нещото, което ми посочи, приличаше на лодка с тапицирана вътрешност, също като лодката в градината на Самодържеца, само че тази не плаваше по вода, а във въздуха. Когато докоснах планшира, лодката се разлюля под ръката ми, макар че движението беше толкова леко, че убягваше от погледа. Казах:

— Това трябва да е летателен скутер. Досега не бях виждал скутер толкова отблизо.

— Ако скутерът е лястовица, това би било… и аз не знам… врабче може би. Или къртица, или играчката във форма на птиче, която децата удрят с пръчки, за да си я подмятат. Учтивостта изисква ти да влезеш пръв. Уверявам те, няма опасност.

Въпреки това се поколебах. Имаше нещо толкова мистериозно около това возило, че в първия момент ми се стори противоестествено да стъпя на борда му. Казах:

— Аз съм от Несус и източния бряг на Гиол, а там ни учат, че във всяко превозно средство почетното място се заема последно и се освобождава първо.

— Именно — отвърна говорещата глава и преди да разбера какво става, двуглавият мъж ме хвана през кръста и ме метна в лодката със същата лекота, с която аз бих могъл да метна момчето. Тя потъна и се разклати под тежестта ми, а миг по-късно се разлюля силно, когато двуглавият скочи до мен. — Надявам се не си си помислил, че почетното място се полага на теб в мое присъствие?

Прошепна нещо и возилото се раздвижи. Плъзна се напред, в началото бавно, но скоростта му постепенно се увеличи.

— Истинската учтивост — продължи той — заслужава името си. Тоест учтивостта е истината. Когато плебеят коленичи пред монарха, той всъщност оголва врата си пред него. А го прави, защото знае, че владетелят може да му вземе главата, стига да поиска. Простите хорица казват — или по-скоро, казваха, в едни по-стари и подобри времена — че не храня любов към истината. Но истината е, че именно истината обичам аз, откритото приемане на даден факт.

През цялото това време двамата лежахме в цял ръст, само на педя един от друг. Малоумната глава, която другият бе нарекъл Пиатон, ми се блещеше, мърдаше устни и мрънкаше нещо неразбрано.

Опитах се да седна. Двуглавият ме спря с желязна ръка и ме дръпна обратно с думите:

— Опасно е. Тези неща са направени да се лежи в тях. Не би искал да си изгубиш главата, нали? Почти толкова неприятно е, колкото да се сдобиеш с втора, уверявам те.

Носът на лодката се наклони рязко надолу и ние се стрелнахме в мрака. За миг си помислих, че ще умрем, но после ме завладя вълнуващото усещане за висока скорост — нещо подобно помнех от детските си години, когато през зимата се пързаляхме между мавзолеите. Когато се поокопитих, попитах:

— Така ли си се родил? Или Пиатон ти е бил прикачен по някакъв начин? — Изглежда, донякъде си бях дал вече сметка, че животът ми ще зависи от това да разбера колкото се може повече за странното същество.

Говорещата глава се засмя.

— Казвам се Тифон. Би могъл да ме наричаш по име. Чувал ли си за мен? Някога управлявах тази планета, както и много други.

Бях сигурен, че лъже, затова казах:

— Слуховете за теб може и още да не са заглъхнали… Тифон.

Той пак се засмя.

— За малко да се обърнеш към мен с „императоре“ или нещо такова, нали? Няма да ти е и за последно. Не, не съм се родил така, нито пък въобще съм се родил, поне в смисъла, който ти влагаш в тази дума. Нито пък Пиатон ми е бил присаден. Аз му бях присаден на него. Какво мислиш за това?

Лодката се движеше толкова бързо, че въздухът свистеше над главите ни, но наклонът на спускането вече не изглеждаше толкова стръмен. Когато заговорих, се движехме почти водоравно.

— По твое желание ли?

— По моя заповед.

— Тогава мисля, че е много странно. Защо би поискал да ти направят такова нещо?

— За да мога да живея, разбира се. — Вече беше толкова тъмно, че не виждах нито едно от двете лица, макар че от това на Тифон ме делеше не повече от аршин. — Действията на всяко живо същество са насочени към запазване на живота му — това ние наричаме Закона на съществуванието. Както виждаш, нашите тела умират много преди нас. Всъщност най-правилно би било да се каже, че умираме само защото те умират. Моите лекари, които естествено бяха подбрани сред най-добрите на много светове, ми казаха, че може би е възможно да приема ново тяло, като първоначалната им идея беше да затворят мозъка ми в череп, заеман преди това от друг. Съзираш недостатъка на едно такова решение, нали?

Като се чудех дали говори сериозно, казах:

— Не, боя се, че не.

— Лицето — лицето! Така щеше да се изгуби лицето, а именно на лицето са свикнали да се подчиняват хората! — Ръката му ме стисна над лакътя в тъмното. — Казах им, че тая няма да я бъде. Тогава се появи един, който предложи да се замени цялата глава. Така щяло дори да бъде по-лесно, защото невронните връзки, отговарящи за говора и зрението, щели да се запазят непокътнати. Обещах му царство, ако успее.

— Струва ми се, че… — започнах аз.

Тифон се изсмя отново.

— Че щеше да е по-добре, ако първо бяха отстранили глава? Да, и аз винаги съм смятал така. Но беше изключително трудно да се направят невронните връзки и лекарят стигна до заключението, че най-добрият начин — всичко това след многобройни опити с експериментални обекти, осигурени от мен — е да се прехвърлят хирургически само волевите функции. Когато това стане, рефлексните се прехвърляли сами с течение на времето. Тогава оригиналната глава можела да се отстрани. Щял да остане белег, разбира се, но нямало да се вижда под яката на ризата.

— Но нещо се е объркало? — Вече се бях отдръпнал възможно най-далеч от него, доколкото го позволяваше лодката.

— Беше въпрос преди всичко на време. — Ужасяващата и неотслабваща енергичност на гласа му сега като че ли повяхваше. — Пиатон беше един от робите ми — не най-едрият, но най-силният от всички. Подложихме ги на тест. Въобще не ми хрумна, че човек с неговата физическа сила може да бъде силен и в непреклонността си…

— Разбирам — казах аз, макар че не разбирах нищо.

— А и времето беше тежко. Моите астрономи ми бяха казали, че активността на тукашното слънце ще затихва бавно. Толкова бавно, че ефектът няма да се забележи в рамките на един човешки живот. Грешаха. Слънчевото греене намаля почти с две на хиляда само за няколко години, после се стабилизира. Посевите загинаха, имаше глад и бунтове. Трябваше да си тръгна още тогава.

— И защо не го направи? — попитах аз.

— Чувствах, че има нужда от силна ръка. Може да има само една силна ръка, била тя на владетеля, или на някой друг… Беше се появил поредният чудотворец. Не причиняваше кой знае какви неприятности, макар че някои от министрите ми казваха друго. Бях се оттеглил тук, докато приключи терапията ми, и понеже болестите и малформациите сякаш бягаха от него, наредих да го доведат при мен.

— Помирителят промълвих аз и миг по-късно ми се прииска да си бях отхапал езика.

— Да, това беше едно от имената му. Знаеш ли къде е той сега?

— Умрял е преди хиляди години.

— И все пак остава тук, мисля аз.

Тези му думи ме стреснаха толкова силно, че сведох поглед към торбичката на врата си да проверя дали сиянието не се процежда през нея.

В този миг возилото вдигна носа си и започнахме да се издигаме. Стоновете на въздуха около нас се превърнаха в рев на ураган.