Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (9)

9
Дейзи

Когато баба ми…

Пардон! Когато Глория каза: „Другите двама ще получат… нищо“, едва сдържах смеха си. Произнесе „нищо“ с такъв презрителен тон, че прозвуча комично — все едно гледаш как някой злодей в черно-бял филм засуква заплашително мустак.

Все пак успях да се овладея. Дори аз, госпожица „Изкуството е над всичко“, схващах, че смехът е неподходящ, когато става дума за бизнес с единайсет милиона печалба годишно. Ако бях избухнала, уикендът щеше да се превърне в пълен провал — поне за мен.

Изпитвах любопитство, но се владеех, за разлика от брат ми, който се намръщи и стисна устни в неприсъща за него гримаса. Мати беше безгрижен от дете. Невъзмутим. Нямаше значение дали осъзнава какво се случва в определена ситуация. Той винаги даваше вид, че е разбрал. Благодарение на това умение водеше спокоен живот, който му допадаше. Същевременно обаче оставаше сляп за грозните неща наоколо. Брат ми безпогрешно прозираше подлите постъпки на бейзболните агенти, но заговорехме ли за политика, семейство или секс, изглеждаше едва ли не наивен. Мати не вярваше, че съществуват зли хора. В неговия свят коварни бяха единствено нацистите и онези жестоки типове с руски акцент от филмите за Джеймс Бонд. Подобно отношение към живота се дължеше или на природна безчувственост (каквато брат ми не притежаваше), или на някакъв защитен вътрешен механизъм, който се задействаше пред приближаваща опасност.

Дали пък не го подценявах? Когато ме приеха в колеж, на Мати му оставаха още две години до завършване на гимназията. През този период вероятно бе станал по-чувствителен и вече виждаше реалността, а не само красивите неща в живота. Когато си израснал с брат или сестра, си мислиш, че ги познаваш до мозъка на костите им, сякаш с тях не се е случила никаква промяна, откакто пътищата ви са се разделили.

И така, Мати седеше намръщен, със стиснати устни. Сигурно и той осъзнаваше, че трябва да се отнесем сериозно към предложението, и мислеше трескаво: „Защо й е на алчна егоистка като Глория да прави такъв Великодушен жест? Е, великодушен само към един от тримата, но все пак по-приемлив от досегашната й «щедрост». А може би жестът изобщо не е великодушен. Дали зад него не се крие някоя коварна уловка?“.

Лицето му приличаше на свит юмрук. Личеше си, че търси отговор, но не го намира. Аз също не бях измислила друго след първоначалната си реакция: „Не бих докоснала Глори и с малкото си пръстче. Никога не бих живяла в Санта Фе!“. На тукашните височини кислородът не достигаше и човек дишаше на пресекулки, за да не се задуши. На идване от летището, минавайки през центъра, градът ми бе заприличал на кичозен декор от нискобюджетен филм. Брат ми заяви: „Красиво е“, а братовчедка ми възкликна: „Ооо!“. Вероятно Санта Фе имаше някакво очарование, което ми убягваше.

Как исках да се телепортирам с Мати и Ракел до някой бар, за да си поговорим насаме! Щяхме да си поръчаме маргарити в сянката на огромен бял чадър и да обсъдим неочакваното решение на жената, която винаги ни беше пренебрегвала.

— Е? — попита настойчиво Глория и се изправи сравнително бързо, макар че трябваше да се подпре на тапицираните подлакътници на креслото. — Никакви коментари или въпроси? — Тонът й беше любезен, но излъчваше вледеняващ сарказъм, от който ме сви стомахът. — Не знам какво да си мисля. — Говореше така, сякаш бе ходила на уроци по дикция, с едва доловим акцент на английска актриса, изпълняваща второстепенна роля във филм от четирийсетте. — Нямате особено бързи реакции.

Глория кръстоса тънките си ръце и ни изгледа присмехулно. Сигурна съм, че би вдигнала презрително едната си вежда, ако ботоксът не й пречеше. Поради същата причина майка ми не можеше да изрази нито изненада, нито радост. Не че й се налагаше да го прави често.

— Така ли е? — попита тя.

Въпреки че не давах пет пари за „Глори“, се изненадах на високомерието, което струеше от кафявите й очи. Странно. Кафявите очи обикновено са топли. Нейните бяха все още красиви — изключително големи, със закачлива извивка нагоре. Излъчването им обаче беше особено. Ирисите й сякаш бяха претърпели некачествена обработка с фотошоп за премахване на червения нюанс. Не изглеждаха мъртви, но и не кипяха от живот.

Нямаше никакъв признак, че Мати ще се развесели и отново ще заеме ролята на очарователен пиар, който осуетява словесните атаки на Глория. Надеждите ми се насочиха към Ракел — тя като че ли не се притесняваше от баба ми, а и се занимаваше с истински наказателни дела. Веднъж отидох да я слушам в съда. Беше два пъти по-добра от Кейси Новак в „Закон и ред“. Дори не трепна пред съдийката — същинска горгона Медуза в черна роба — и грачещия като лешояд защитник. Но щом беше толкова храбра, защо сега мълчеше като риба? Седеше и разглеждаше пръстите на лявата си ръка, сякаш се подготвяше да напише магнум опус със заглавие „Изкуството на маникюра“. Освен всичко друго Глория бе постъпила най-лошо с братовчедка ми. След смъртта на чичо Травис забрави напълно, че той има съпруга и дете.

С Мати също не бяхме получавали финансова помощ от нея, но ние не се нуждаехме от такава. Израснахме в заможно семейство и разполагахме с всичко. Когато все пак ни трябваше нещо, се обръщахме към родителите си, а те ни го подаряваха за рождения ден или Ханука.

Не че Адриана беше бедна и не можеше да се грижи сама за Ракел. Но вероятно й се е искало да я изпрати на летен лагер в планината, да я запише в частно училище или да замени миризливия жилищен блок с хубава къща в „Ривърдейл“. Това така и не стана. Глория не даде нищичко на внучката си, дори пакетче дъвки.

Преди години, когато все още идваше в Ню Йорк, тя ни посещаваше от време на време. В Бронкс обаче отиде само веднъж. Беше накарала шофьорът да се обади на Адриана от близката телефонна будка (тогава още нямаше мобилни телефони) и да я уведоми, че госпожа Гарисън е с мигрена и би искала да види Ракел пред блока. После Адриана бе казала на татко, че срещата продължила пет минути, през които Глория стискала очи от болка и разтривала слепоочията си.

И така, братовчедка ми вероятно нямаше нито един хубав спомен от Глория. Но и не се страхуваше от нея. Ракел не е от плашливите. А и да беше, какво можеше да й направи една стара, макар и много богата жена? Вече и бездруго я бе лишила от наследство. Да й се разкрещи? Братовчедка ми имаше тренинг от съдебните зали и гласът й би отнесъл Глория чак до Албакърки. Да й каже, че дългата коса не подхожда на малкото й сърцевидно личице? В случая щеше да бъде права, но Ракел не се поддаваше на подобна критика. Беше достатъчно самоуверена, за да не чете съветите за красота в женските списания.

Започваше да ми омръзва. Мати и Ракел — тези професионалисти в общуването — бяха потънали в мълчание и очакваха реакция именно от човека, който седеше по цели дни в кабинета си и изкарваше прехраната си с четене на книги.

— Разбирам, че след подобно предложение — подхванах най-после аз — очакваш поне едно „О!“ или „Благодаря!“. Не мога да говоря вместо Мати и Ракел, но на мен ще ми бъде необходимо време да помисля.

Глория отпусна скръстените си ръце и войнственият й вид омекна.

— Бързите реакции са изключително ценни в бизнеса — каза тя. — Понякога трябва да се действа светкавично. Бам, бам, бам! В противен случай рискуваш да загубиш.

— И във филмовия бизнес е така. Но светкавичните отговори не ти дават шанс да обмислиш различните аспекти на дадено предложение. А те изискват повишено внимание.

— Винаги се доверявам на инстинкта си — заяви предизвикателно Глория, сякаш за мен не можеше да се каже същото. Първата черна точка за моя милост. Кой знае колко черни точки ни бе разрешено да съберем, преди да се провалим в нейните очи. Едно беше ясно — не ставах за ръководител на мултимилионна компания.

— Аз също — отвърнах. — Понякога ми е нужно да прочета само четири страници от някой роман, за да разбера, че от него ще стане хубав филм. Обикновено знам и на коя продуцентска компания в „Парамаунт“ да го предложа. Но никога не забравям за конкуренцията, изготвям различни стратегии и водя преговори. Правя го вече седем години. Ако разчитахме единствено на инстинкта си, светът щеше да се управлява от прозорливи осемнайсетгодишни младежи.

— „Глори“ няма нищо общо с киното. При нас не става дума за пайети и конфети. — Тя вероятно ме обвиняваше в нещо, но не разбирах в какво. — Въпреки че се занимаваме с мода и красота, ние не сме част от вашия бляскав свят. Не е редно да сравняваш двете индустрии.

За малко да заявя: „Приличам ли ти на човек, който си пада по пайети и конфети?“, но Глория сигурно щеше да отвърне: „Не, естествено, че не.“ Още от самото начало усещах как ме стрелка с пронизващ поглед, после примигваше, очите й се насочваха към Мати и Ракел и сякаш се задържаха доста по-дълго върху тях.

— Предлагаш ни не само да поемем бизнес, който не познаваме, но и да започнем съвършено нов живот. Очакваш да се преместим в друг град, да имаме нови колеги и… — Трябваше да преглътна. Гърлото ми беше толкова сухо, че когато отново заговорих, гласът ми звучеше като пресипнал. — Един от нас ще бъде отговорен за бъдещето на бизнеса ти и сигурността на служителите. Никак не е лесно да се вземе подобно решение.

Изобщо не знаех защо го казвам. За мен решението беше повече от ясно. Вярно, че бях на двайсет и девет и си нямах гадже, но редовно пътувах по работа до Ел Ей. Кой млад човек не мечтае за това? Имах безброй приятели и просторен апартамент в Горен Уестсайд, мебелиран по дизайн на майка ми. Не желаех да управлявам бизнес, дори и такъв, който щеше да ми осигури безплатна прическа на всеки два дни.

Глория се обърна към брат ми и Ракел.

— А вие двамата? — Въпреки че носеше елегантно облекло и скъпа гривна от жълто, бяло и розово злато, Глория звучеше като сержант пред новобранци. — Защо оставихте само Дейзи да говори?

— „Вие двамата?“ — повтори с усмивка Ракел. — „Разделяй и владей“, а? Искаш да се конкурираме кой ще надприказва Дейзи ли?

— Съвсем не! Искам да знам какво мислите. — Глория закрачи напред-назад из залата. — Пиар и адвокат по наказателно право. И двамата сте професионалисти в общуването, но какво чух от вас? — Тя сниши глас и прошепна: — Тишина. — Драматичен ефект, няма що. Все едно беше Хамлет, който изрича последните си слова. — Намирам го за… интересно. Да не кажа нелюбезно.

— Но го каза — заяви Ракел без усмивка. — Дейзи вече ти обясни защо не можеш да очакваш светкавична реакция. Както спомена тя, всеки говори от свое име. Според мен никой от нас не е бил преднамерено нелюбезен. Аз съм научена да се държа възпитано, същото важи за Дейзи и Мат. Как да ти дадем отговор само миг след като чухме предложението ти?

Ракел стана от стола и се приближи до Глория, която спря да крачи. В сцената имаше нещо комично — братовчедка ми, чийто ръст едва надхвърляше метър и петдесет, бе накарала баба ми, около педя по-висока от нея, да застине на място. Въпреки всичко Глория скръсти ръце и я погледна наперено.

— Слушай — продължи Ракел. — Преди да пристигнем, се чудехме защо искаш да ни видиш и обмислихме няколко възможности. Но твоето предложение, или по-скоро ултиматум, дойде напълно изненадващо. Не вярвахме, че ще ни предложиш друго, освен безплатен транспорт и един уикенд в къщата ти. Тук е мястото да ти благодаря за самолетните билети. Седалките в бизнес класа са много удобни.

Братовчедка ми говореше делово — така както човек с добри обноски се обръща към робот. Човекът не се държеше учтиво, за да не засегне робота, а защото възпитанието му не допускаше друго отношение.

Изведнъж долових, че Мати иска да ми каже нещо. Връзката между брат и сестра не е телепатична като при близнаците, но дългите години съвместен живот пораждат способността да се разбираш с другия без думи. Усещаш погледа му и улавяш сигнала. Така стана и този път. А щом Мати повдигна леко глава, това означаваше: „Ще стана от стола, защото Ракел и Глория са прави. Последвай ме и ти, за да не се почувстваш неудобно.“ Изправихме се едновременно.

— Имам идея — обърна се Мати към Глория. — Ако, разбира се, си съгласна. Предлагам да не говорим повече за реакцията ни, а за самото предложение. — Той се усмихна и сви невинно рамене. Жестът имаше положителен ефект в ситуациите, когато брат ми се канеше да каже нещо не особено приятно. — Преди малко спомена за успешния подбор на служителите и квалификацията им. — По лицето на Глория премина сянка от усмивка. Не истинска усмивка, а нещо като вял израз на съгласие. Мати продължи: — Работата е там, че не ни познаваш. Защо мислиш, че сме компетентни да поемем бизнеса ти? Желанието ти е да вземеш решение до няколко дни. Как ще разбереш за толкова кратко време дали някой от нас не е… социопат или комарджия?

— Комарджия? — учуди се Глория, сякаш думата се отнасяше за жителите на друга планета.

— Или наркоман. А защо не алкохолик? Комарджийството е голям проблем в спорта. Затова ми дойде наум.

— Как смяташ, че осъществявам така наречения „успешен подбор“ на служителите си?

— Сигурно правиш проучване — отговори Мати.

Откакто бяхме станали, се чувствах неловко. Съжалих, че наоколо няма купа с чипс или сурови зеленчуци. Бях гладна, но не исках да си взема от онези малки сандвичи с влажен хляб. Мечтаех си за любимия ми чипс, стръкчета целина и гуакамоле. Така и тримата щяхме да се занимаваме с нещо. Може би Глория беше стисната. Може би не знаеше как да забавлява гостите си. Или пък просто й липсваше апетит — което не би ме учудило при нейната стройна фигура.

— Проверяваш дали въпросният човек има криминално досие — добави брат ми.

— И как се сдобивам с тази информация? Чрез „Гугъл“? По въздуха?

Тонът й звучеше все по-саркастично. Мати я погледна с най-милото си изражение.

— Защо просто не ни кажеш?

— Ползвам услугите на детективско бюро — заяви Глория без всякаква следа от усмивка. — Вечерята ще бъде в седем. Карлос ще ви заведе до стаите.