Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (17)

17
Глория

Ох, този уикенд ми съкрати живота с цяла година. Само Ракел ми беше достатъчна, за да получа пристъп на астма. Не извадих инхалатора от чантата си, тъй като не исках да вижда, че завися от този жалък уред. Грозна гледка — все едно духаш на някой ненадарен мъж. Най-лошото щеше да бъде да предизвикам у нея чувство на съжаление. Не бих понесла такова унижение.

Ето защо не обърнах внимание на стягането в гърдите ми. Не можех обаче да прикрия хриптенето. При всяко издишване се чуваше отвратителен стържещ звук, наподобяващ писукане на неврастенична мишка. Матю седеше до мен и сигурно го чуваше.

Диагнозата на доктор еди-кой си, очарователния пулмолог с брадата — вече изобщо не помнех имена, особено в състояние на стрес, — беше „лека астма, развиваща се с възрастта“. На последното си посещение при него му казах, че лекарството ми помага. Но това беше, преди Ракел да премине всякакви граници.

Човек, когото да обичам. Лесно им беше на децата да бърборят врели-некипели. А аз си мислех, че младите хора от новия век са престанали да следват съмнителните научни теории на доктор Фройд, небрежно представени от доктор Фил в едноименното му токшоу. Отгоре на всичко не можеха да се въздържат и открито споделяха възгледите си. Какво му ставаше на младото поколение? Защо всички държаха да споделят? Постоянно чувах изречението „Искам да споделя нещо с теб“. Още преди да чуех за какво става дума, ми идеше да кажа: „Моля те, не бъди толкова щедър. Запази го за себе си!“.

И кой от тримата стигна до знаменитото заключение, че съм ги поканила в Санта Фе, защото имам нужда да обичам някого? Матю. Всъщност той беше най-негъвкав в интелектуално отношение. Приличаше по-скоро на човек на действието, отколкото на разсъждението. Но що се отнася до състоянието на съвременния свят, ми се струваше най-осведомен от всички. И все пак се бе поддал на евтината, популярна психология, наричана от Джо „пълна глупотевина“. Точно с тези думи мъжът ми бе отвърнал на обвиненията ми, че е капитулирал пред мафията и трябва да посети психиатър.

Трима внуци, всеки от които беше досаден — не, по-скоро вбесяващ — по свой собствен начин. Беше петък сутрин и ми оставаха още четирийсет и осем часа с тях. Обмислях дали да не им дам по петстотин долара, да им взема кола под наем и да ги изпратя с думите: „Вървете, деца мои, лудувайте на воля, наслаждавайте се на всички възможни удоволствия, докато аз гледам записи с есенната колекция на Даян фон Фюр Стенберг и чета… нещо.“

Имах нужда от остроумно, но не и трудноразбираемо четиво. Мразех книгите, които хората четат само за да блеснат пред другите на следващото светско парти. Струваше ми се глупаво да обявиш на откриването на някоя галерия: „Току-що препрочетох Ана Каренина.“

Всъщност никога не я бях чела. Започнах я, но се оказа, че Левин, когото мислех за евреин, е доброжелателен руски християнин. Пълна досада. Освен това знаех, че Ана ще се самоубие накрая. Нима имаше смисъл да прочета толкова много страници, за да разбера, че главната героиня се превръща в жертва?

Но как човек на моите години можеше да заяви, че чете „Ана Каренина“, докато отпиваше от чашата с Мартини? Веднага щеше да се намери някой, който да възкликне: „Да не би да намеквате, че не сте я чели досега?!“. При това с толкова шокиран тон, сякаш току-що сте признали участието си в ужасно престъпление.

Може би „Крал Лир“… Веднъж гледах телевизионната пиеса с Орсън Уелс. Не бих казала, че това е най-голямото му актьорско постижение. Носеше ужасна перука. Все се канех да видя пиесата на живо в театъра или да я прочета. Но точно този уикенд не ми се четеше за неблагодарни деца. В „Крал Лир“ двете лоши дъщери поне искат кралството. В моя случай нито един от тримата ми внуци не пожела „Глори“. Един цитат от пиесата гласи: „По-добре е в пазвата да топлиш усойница, отколкото да имаш неблагодарно чедо!“. Те бяха моята неблагодарна плът и кръв. Но за щастие аз не бях тяхна майка и не се чувствах виновна за лошото им възпитание.

Матю много ме засегна. Уж беше сериозен и симпатичен млад мъж, а говореше такива глупости за нуждата ми от любов. Ако беше намекнал за нуждата ми от разнообразие, сигурно нямаше да се обидя. Особено след като Кийт напусна бизнеса, а после и живота ми…

Е, не бих казала, че Кийт ме забавляваше много след удара на Били, а и не съм го очаквала от него. И все пак никога не бях допускала, че ще се ядоса толкова, че да си тръгне завинаги. Разбирах, че отказът ми да посетя Били в интензивното го вбесява, но да реши да скъса всякакви отношения… На няколко пъти се канех да отида на свиждане — обличах се, гримирах се, дори си слагах златист фон дьо тен заради флуоресцентното осветление в болницата. Не забравях и високите токчета, тъй като Били рядко пропускаше да се възхити на стройните ми крака. Винаги избирах обувки с гумени подметки, за да не се подхлъзна в кошмарните болнични коридори. Но всеки път, когато тръгвах към вратата, някой се обаждаше и аз вдигах телефона, въпреки че можех да изпратя имейл по-късно. Или пък вземах пощата, сядах на кухненската маса и се зачитах. Докато сортирах и преглеждах писмата, желанието ми да изляза постепенно се изпаряваше.

От една страна, си казвах, че ще отида. Не днес, а утре. От друга, осъзнавах колко трудно ще ми бъде да го видя как лежи със затворени очи. Пък и той не би разбрал, че съм там, нали? Дълбоко в себе си изпитвах ужас. Дори едногодишното мълчание на Кийт не можеше да ме накара да седна до човек, запътил се към небитието. Смъртта щеше да присъства в стаята и да дърпа Били за пижамата. А щом тя решеше да вземе някого със себе си, нищо не бе в състояние да я спре — нито жаждата за живот, нито омега-3 таблетките, нито чувството за хумор.

Надявах се, че Кийт ще забрави за гнева си до една година. И че след още една ще проумее защо не превъзмогнах нежеланието си да посетя Били. Ледът помежду ни щеше постепенно да се пропука и той щеше да подхвърли някоя шега, която само аз можех да разбера. После щяхме да се разплачем от радост и всичко щеше да бъде отново постарому.

Когато Кийт съобщи, че напуска и вече не се интересува от „Глори“, не му повярвах. След време обаче се примирих с отсъствието му. Трябваше да го преживея. Подобно нещо не ми се случваше за пръв път. Много хора ме бяха изоставяли — родителите ми (след като плъзнаха онези слухове за мен), Джо (който отказа подкрепата ми и се превърна в страхливец), а после и Травис… Е, той не ме изостави, но аз така го почувствах. Кийт просто беше поредният в списъка.

Ето как се наложи да избера друг наследник на „Глори“. Все някак щях да забравя за Кийт. И да намеря човек, който да се заеме с бизнеса и да ми бъде приятел. Не беше нужно да е гей. Можеше да бъде и жена, макар че имах доста лоши — за да не употребя по-силно прилагателно — спомени от приятелките си. Когато бях млада, мислех, че просто ми завиждат. На тяхно място и аз щях да завиждам на някоя като мен. Можех ли да очаквам лоялност при подобна завист? В никакъв случай. Нито обич. С годините разбрах, че причината се крие и в мен: ставах за шеф и приятна компания, но не бях в състояние да поддържам близки приятелства с жени.

Докато се опитвах да изградя живота си без Кийт, осъзнах, че той е оказал огромно влияние върху приятелите ни. Изведнъж всички минаха на негова страна.

В пощата ми започнаха да пристигат само каталози, сметки и покани за бизнес събития. Когато посещавах сбирките на „Ленсик“, центъра за сценични изкуства, нямаше прегръдки, шеги или разговори за разкрасителни процедури. Жените ме поздравяваха с вялото „Здрасти, Глория!“, и толкова. Понякога получавах някоя и друга бърза целувка, и то без докосване по бузата. Скоро забелязах, че има известна тенденция на редуване — онези, които ме бяха целунали предишния път, не го правеха отново, а биваха замествани от други, само и само за да не спра даренията.

Започнах да приемам и по-маловажните покани, защото не исках Карлос и Паула да виждат как редовно вечерям сама. Налагаше се да каня гости, колкото и да ме дразнеха мърморещите им, недоволни от тежкото икономическо положение съпрузи. Социалните ми контакти се сведоха до компанията на расистки настроени кретени и фанатици, които отричаха правото на аборт. За тях беше съвсем нормално да обсъждат мъртви ембриони и политиката на Обама, докато дъвчат салатата. Равносметката? Животът без Кийт ми се струваше ужасно скучен.

Колко глупав беше този Матю! Дали пък Дейзи не намекна първа нещо за любовта? Не, аз не търсех човек, когото да обичам. Но ми се искаше понякога да се смея — за предпочитане на чужд гръб.

Не, не бях права. Всъщност търсех любов, но не от внуците си — не че те се избиваха да ми я предлагат. Мечтаех за любовта, която те кара да се чувстваш по-жив. Има разлика между това да се обличаш за работа — дори тя да е свързана с мода и красота — и да се издокарваш за някого, чиито очи те гледат с възхищение.

Джо и Кийт ме обичаха — всеки посвоему — не само заради външността и елегантния ми вкус. Те обожаваха чувството ми за хумор и начина, по който анализирах социалните и бизнес взаимоотношения. Кийт беше по-осведомен в областта на политиката, а Джо знаеше всичко за спорта и разговорите ни бяха много оживени. Цяла година след 11 септември с Кийт обсъждахме мъката, страха и отмъщението — сериозни, но доста увлекателни теми.

С Джо непрекъснато коментирахме груповата психология в спорта. Питахме се доколко успехите и провалите на един отбор се дължат на сходствата или различията в характерите на състезателите. Спортът не ми липсваше, след като напуснах Джо. Липсваха ми дискусиите. Колкото до децата… Травис не се интересуваше от спорт. Отивахме на мач и той правеше единствено снимки. Брадли обичаше да говори, но толкова често казваше „ъъъ“, че ми идеше да се плесна по челото, за да не заспя.

Когато наближих шейсетте, осъзнах, че няма да се омъжа отново. Винаги бях допускала възможността за втори брак, но след двайсет години ходене по срещи разбрах, че повечето мъже ме дразнят ужасно. Колкото по-стари бяха, толкова по-зле ставаше. Газове и мнения, изказани на висок глас. Косми в носа. Мизерни бакшиши в ресторанта. Шофиране с твърде бавна скорост. Не можех да ги търпя. Предпочитах да прекарам остатъка от живота си сама.

Подобно чувство е освобождаващо, но и малко плашещо. Страхуваш се, че ще се събудиш в пет сутринта с онази болка в гърдите, която пропълзява към ръката и лицето ти. Протягаш се към телефона, но не можеш да го стигнеш. Или пък го стигаш, но операторът от „Бърза помощ“ се е унесъл след предозиране с наркотици и ти просто умираш.

Понякога Джо ми липсваше толкова много, че усещах как държа слушалката и се каня да му звънна. Исках да го чуя как казва с нюйоркския си акцент: „Здрасти, Гло.“

Веднъж, преди години, бях изпаднала в подобни размишления, когато Брадли се обади и попита:

— Чу ли за татко?

— Какво?

Сърцето ми се обърна.

— Оженил се е за някаква вдовица във Форт Майърс. Шарън.

Не знаех, че Джо е във Форт Майърс, нито пък бях чувала за Шарън. Оказа се, че е наполовина италианка, наполовина ирландка. Съвсем не беше богата — караше лексус, а не мерцедес. Но имаше достатъчно пари, за да го задържи известно време. Когато Шарън го изхвърли, Джо се запозна с друга и живя с нея по-малко от година. Така или иначе, винаги щеше да се намери някоя, която да го грабне. Откакто се бяхме разделили, не му се бе налагало да плаща наем. Не знам с какви очи реши да доведе една от жените си на погребението на Травис.

Нямаше как да се върна при Джо. Не заради малодушието му пред мафията (кой би им се противопоставил?), а защото се предаде без каквато и да е съпротива. Бих понесла всичко, но не и страхливостта — за мен тя бе равносилна на смъртта, която трябваше да ни раздели според брачната клетва.

Когато Карлос и Паула не бяха наблизо, винаги можех да разчитам на Кийт. Двамата се бяхме разбрали какво да прави всеки от нас, ако нещо се случеше на другия. Кийт искаше да бъде погребан с бежовите си ботуши „Лукезе“, а аз го предупредих при спешни случаи да звъни само на доктор Фицпатрик. Сега той навярно имаше десетина приятели, готови да му се притекат на помощ, в случай че едната му страна започнеше да изтръпва. Аз си нямах никого.

До обяд оставаше цял час. Чудех се какво да правя с тези тримата. Едва ли можехме да се забавляваме заедно. Но колкото и да беше странно, осъзнавах, че един страничен наблюдател би бил възхитен от компанията им.

Матю беше истински чаровник, който привличаше жените с неподправения си интерес към тях. Усмивката му ги караше да се чувстват така, сякаш са благословени от папата и обожавани от най-красивото момче на света. И все пак не се съмнявах, че ако се оженеше за Ашли, бракът им щеше да продължи дълго.

От тримата Ракел веднага печелеше титлата „Мис Изобщо не съм забавна“. Изглеждаше по-сериозна от братовчедите си, но животът й беше доста по-тежък от техния. Всъщност дали наистина беше така? Допусках, че и тя като мен си мисли често за Травис. А Адриана? Несъмнено. Когато някой толкова енергичен и обичан човек като Травис си отиде млад, близките му страдат неутешимо. Иде им да плачат за всичко, което са пропуснали да изживеят с него. И все пак в Ракел се таеше енергия, неприсъща на другите двама. Тя искаше да бъде някой.

Ракел търсеше своето място в Америка. Не беше класически пример за имигрантка, тъй като баба й и дядо й бяха поели тази роля. Но в нея гореше огън, някакво непреодолимо желание да успее. Аз притежавах същия устрем, но го осъзнах чак когато Джо остави бизнеса и престана да се грижи за семейството си. Ракел живееше с неверния Хейдън, така че не ме превъзхождаше особено в избора си на мъже. И все пак не можех да не призная, че нейният партньор е преуспял служител на „Голдман и Сакс“, докато моят беше обикновен собственик на камиони.

Според проучването на детективите Ракел щеше да се сблъска с доста разочарования. Но духът й нямаше да се прекърши. Освен това тя беше красива — дребничка и мургава. Дори без грим кожата й сияеше. Косата й блестеше.

Дейзи беше мила — качество, което не се нареждаше сред най-важните в моя списък. Аз обаче знаех, че добротата й в комбинация с интелекта и любовта към киното ще й гарантират успех не само в този труден бизнес, но и в безмилостното манхатънско общество. Освен това и тя имаше очарователна усмивка. За разлика от тази на Матю нейната не омайваше околните. По-скоро изразяваше чувството й за хумор и самокритичност, без да създава впечатлението за уязвимост, което би било фатално в Ню Йорк или Ел Ей.

— Иска ми се да се позабавляваме — заявих аз.

Очаквах Матю да се почеше озадачено по главата, а Ракел да извика: „Лъжкиня!“. Дейзи пък сигурно щеше да предложи да гледаме „Магазинът зад ъгъла“. Ето защо веднага поясних:

— Грим и прическа за всички!