Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (21)

21
Дейзи

Събудих се на следващата сутрин и с облекчение установих, че е само осем без десет. Бях доволна от закуската с Глория предишния ден. Баба ми като че ли бе по-омекнала, ако това изобщо беше възможно за желязна лейди като нея.

Тръгнах към банята и зърнах красивата синя рокля, преметната върху облегалката на фотьойла. Приличаше на актриса, излегнала се небрежно по време на фотосесия за „Венити Феър“. Наложих си да не поглеждам в огромното огледало над тоалетката, тъй като се страхувах, че от вчерашния ми блясък не е останал и помен.

Не че не можех да поддържам красив външен вид. Козметичката Лизи ме увери, че това е напълно постижимо в домашни условия. Според нея успехът на бизнеса се дължеше именно на този факт. Дадоха ми персонализирана папка, озаглавена „Напътствията на Глори“, която съдържаше различни съвети за грим и прическа, както и диаграма на веждите ми и снимка преди и след промяната. Вътре бяха изброени и няколко „страхотни стилови варианти за обличане“, подходящи за мен. Дрехите в куфара ми очевидно не попадаха в тази категория.

Най-сетне вдигнах очи от бежовите мраморни плочки в банята и се погледнах в огледалото. Като изключим липсата на грим и оставените от възглавницата гънки по бузата, видът ми беше доста привлекателен. Дори несресана, косата ми блестеше така, сякаш бе осветена отзад. Под новите вежди очите ми изглеждаха огромни, като на героиня от анимационен филм. Приличах на Джесика Рабит.

За пръв път изпитвах удоволствие, докато наблюдавах образа си в огледалото. По принцип не смятах, че съм грозна, но не се възприемах и като красива. Все още не бях. Но новата Дейзи ми харесваше. Показваше ми какво мога да направя с външността си. Изведнъж бях станала привлекателна, и то без да създавам впечатлението, че над мен се е трудил цял екип специалисти. В професията си бях виждала снимки на немалко актриси, чиято кожа изглежда ужасно без грим. За съжаление много често след разкрасяването те приличаха на намазани от бояджия, а не на изрисувани от гримьор.

Застанах колкото се може по-встрани от душа, за да не си намокря косата. Изведнъж си спомних за случайната среща предишната вечер. На излизане от тоалетната в ресторанта зърнах отражението си в огледалото и на лицето ми изгря усмивка — изглеждах толкова добре! Все още усмихната, в коридорчето отвън се сблъсках с един мъж, който тъкмо затваряше вратата на мъжката тоалетна.

Всичко се случи в един кратък миг. Кой знае, ако живеех в Санта Фе, срещата ни можеше да бъде началото на нов сериал, „Как се запознах с баща ви“. Двамата се извинихме почти едновременно и отстъпихме смутено встрани. Той беше едър, със загоряло лице, къса русолява коса и светлосини очи — същински Стив Маккуин в „Пеперудата“, но не с толкова издадена брадичка. Обикновено си падах по учените типове с очила. Този беше атлетичен, но имаше интелигентно излъчване. Или поне така ми се стори.

След кратко мълчание той заяви:

— Знам, че не се познаваме. Предполагам, че не бихте ми дали телефонния си номер…

— Правилно предположение.

— Да се видим тук другия петък или събота? В седем?

Поклатих глава.

— Тогава в осем? Ще донеса препоръчителни писма. Повярвайте ми, никога не заговарям жени по този начин. — Той извади портфейла си и ми подаде визитка. — Работя за „Елдорадо Байофюълс“. Проверете в интернет.

Не взех картичката.

— Вярвам ви, но съм тук само за уикенда.

Непознатият може и да беше мошеник, който не пропуска да атакува непознати жени, изпаднали в неловка ситуация, и раздава визитки на всяка срещната с по-голям бюст, но аз се върнах на масата с убеждението, че наистина ме е харесал.

За някои жени подобни запознанства бяха ежедневие. На мен обаче такова нещо ми случваше за пръв път от половин година. Успехът ми сигурно се дължеше на новата ми външност или на усмивката ми, тъй като в Ню Йорк едва ли бих се усмихнала на излизане от тоалетната.

Облякох се и слязох на долния етаж с мисълта за непознатия обожател. Дано името му да не беше Чък или нещо също толкова абсурдно.

Отново се озовах с Глория в кухнята.

— Да нямаш махмурлук? — попита тя.

— Не. Обикновено пия само по едно мартини, но и от две не ми стана лошо. А и не опитах виното. Ти как си?

— Никога не съм страдала от махмурлук. На другите, изглежда, им прилошава само защото пият в моя компания.

— Интересно — заявих аз, тъй като не ми хрумна друго.

Двете стояхме пред хладилника. Баба ми си взе парче сирене, а аз — купичка овче кисело мляко. След малко дойде и Ракел, задъхана и потна от сутрешното тичане. Братовчедка ми беше от онези дребнички самоуверени жени, на които дори еластичните фланелки без ръкави изглеждаха широки.

— Добро утро — поздрави Ракел.

— Имаш ли махмурлук? — попита Глория. Явно това беше репликата й за започване на разговор, но Ракел поклати глава и тя продължи: — Може би Матю ще се чувства зле. Знам един страхотен лек против махмурлук. Правех го на момичетата в „Соланж дьо Пари“, модната къща, където работех. Три от нас бяха на постоянна работа, а другите идваха само за ревютата. Напиваха се всяка вечер и аз им приготвях моето вълшебно питие: прясно изцеден сок с две кубчета лед, няколко капки табаско и малко лимон.

— „Соланж дьо Пари“ звучи толкова елегантно — отбеляза Ракел.

— Не знам дали кривите шевове и грубите материи могат да се нарекат елегантни. Но името наистина звучеше добре. Беше ми приятно да казвам, че работя в „Соланж дьо Пари“. Искаше ми се да го изговоря с френско „р“, но за съжаление произношението не ми се удаваше. Разбира се, дори френският акцент не беше в състояние да подобри имиджа на модната къща. Между другото, искате ли да ви направя палачинки?

Глория посегна към бутилката прясно мляко, но се спря.

— Когато бях на седемдесет и пет — продължи тя, — реших да си купя уред за приготвяне на гофрети. После обаче си дадох сметка, че няма за кога. Мисълта, че скоро ще умреш, е доста коварна. Рискуваш да заприличаш на един от онези старци с мазни лекета, които не виждат смисъл да харчат пари за химическо чистене.

Двете е Ракел я погледнахме недоумяващо и тя поясни:

— За какво ти е химическо чистене, след като на другия ден можеш да получиш удар? Глупаво, нали? Погребват те, а ти дължиш седемдесет и осем долара за дрехи, които никога повече няма да облечеш.

— Защо аз да не приготвя нещо? — предложи братовчедка ми. — Правя хубави омлети. С какво ги предпочитате?

Глория й подаде парче козе сирене, което беше и по мой вкус, и Ракел се залови за работа. С баба ми седнахме на голямата кръгла маса, на която бяха сервирани четири чинии с карирани памучни салфетки.

— Не си падаш по готвенето, но имаш много хубава кухня — отбелязах аз.

Всичко наоколо беше блестящо и безупречно. В шкафовете със стъклени вратички бяха наредени сервизи в толкова различни цветове и форми, че на човек му се искаше да покани на гости всичките си приятели. Майка ми би казала, че цялата тази наредба е прекалено съвършена. Вероятно щеше да бъде права, но атмосферата беше изключително приятна.

— Каня често гости. Е, напоследък не чак толкова. Хората от кетъринг фирмите ме изнервят. Но пък се стараят повече, когато проявяват уважение към оборудването. Докато строях къщата, казах на архитекта, че искам модерна кухня. Ужасявах се от мисълта да поднеса говежди пържоли, които са толкова препечени, че приличат на филе от плъх. Веднъж ми се случи подобно нещо в старата ми къща. Но и тази печка тук е доста силна. Един път, в отсъствието на Паула, реших да изпека пиле. Изгорих си едната вежда, тоест опърлих я до неузнаваемост.

— Когато се храниш сама, Паула и Карлос винаги ли ти готвят и сервират?

— Да. Обичам да ми сервират. Чувствам се… приятно. Преди години имаше някаква реклама за цигари с мотото: „Скъпа, ти постигна много!“. Гордея се със себе си и смятам, че заслужавам такова отношение. Вие не бихте ли се чувствали добре, ако ви сервират? Казваш, че искаш скариди на грил за вечеря, и ги получаваш.

— Ами… Звучи чудесно — заявих аз. — Но не ям скариди.

— По стар еврейски обичай.

— Да. Не ям скариди и свинско.

— И вашите ли?

— А, не. Само аз. От уважение към традицията.

— Каква традиция? Да избягваме вкусната храна ли? — попита баба ми.

— Нещо такова. Човек трябва да приеме, че не може да има всичко, което пожелае.

— Малко крайно ми се вижда.

— Защо? Аз избягвам два вида храни. Това не означава, че съм ултраортодоксална еврейка. Дори не държа храната да е кашер. Правя го, защото така си припомням, че съм част от един народ с дългогодишна история. Странно, но единствените хора, които се тревожат защо не ям свинско, са евреи.

— Аз не се тревожа.

— Не съм казала, че си една от тях.

— Просто не разбирам. Религията е виновна за толкова много несправедливости в целия свят.

— Хората я използват, за да избиват други, като твърдят, че те са нищожества и заслужават да умрат. Но на мен не ми допада този най-атеистки аргумент. Защото причината за подобно поведение често се крие в национализма, етническите и политическите различия. Например в Камбоджа религията не е в основата на геноцида.

Разговорът бе поел в толкова мрачна насока в слънчевото утро, че когато Ракел застана пред нас с огромния омлет, подскочих от изненада.

— Заповядайте!

Омлетът беше нарязан на четири парчета и украсен с пресни подправки. Отстрани имаше няколко триъгълни препечени филийки. Овалната чиния приличаше на елегантен ресторантски поднос. Не бях предполагала, че Ракел притежава такъв усет към детайлите.

— Много красиво — отбеляза Глория.

— Благодаря — заяви Ракел и седна. — Дано не подушвате колко съм се изпотила. Тичах цял час. Беше чудесно. Небето е невероятно синьо. Спънах се няколко пъти, защото не можех да откъсна очи от него.

— Ако миришеш, ще отидем в трапезарията — каза баба ми и подуши въздуха около Ракел. — Не. Оставаме тук.

— Тъкмо обсъждахме религията — обясних аз.

— Коя от всички?

— Никоя конкретно. Глория не е привърженик на нито една.

Омлетът на Ракел беше страхотен. Преди да го опитам, се опасявах, че тя се е повлияла от здравословните рецепти на Хейдън и ще ни поднесе порция безвкусни пържени белтъци.

— Не вярваш ли в Господ? — обърна се Ракел към баба ми.

— Всъщност не. Не мисля по този въпрос, както и не се тревожа за глобалния недостиг на вода и анорексията.

— Значи друг живот не съществува?

— Както казва прасето в края на анимационното филмче, „Това е всичко, приятели“. Е, понякога нощите ми са тежки. Но на моята възраст тези неща са нормални. Към три сутринта започвам да се страхувам, че ще отида в ада. Не във вашия християнски ад с кръговете, огньовете и писъците. Представям си, че ще се озова сред вечна самота. Незнайно защо, въздухът е много влажен и топъл, истински кошмар за оредяващата ми коса… — Глория поклати глава сякаш за да се отърве от кошмарното видение и остави вилицата си. — Като си тръгнете, тук отново ще бъде тихо и спокойно.

Усмихнах се. Така говореха възрастните на палавите си деца.

— Ще ти се обаждам от време на време, за да спорим — заяви Ракел. — Аз ще ти представям железни аргументи, а ти ще ми възразяваш и двете ще развихряме страхотни семейни свади.

Братовчедка ми се шегуваше и Глория кимна с усмивка. По всичко личеше, че се наслаждава на компанията ни. Ето защо не можех да си обясня защо живее по този начин. Тримата бяхме дошли чак от Ню Йорк, а тя ни бе запознала само със служителите си. На нейно място всеки друг би организирал грандиозно парти. Ей, хора, това са моите внуци! Дори не й се налагаше да приготвя всичко сама.

От друга страна, Глория не ни познаваше добре и навярно заради това се бе въздържала да организира подобно събиране. Но какво й пречеше да покани на вечеря най-близките си приятели? Дори да направехме ужасно впечатление, щяхме да им предоставим достатъчно материал за клюки. Всъщност Глория не бе споменала никакви приятели, като изключим моделите от далечното й минало и съседите й в Грейт Нек. Замислих се над описанието й на ада — вечна самота. Струваше ми се странно, че изобщо е разсъждавала по този въпрос, тъй като Господ, Доброто и Злото не бяха част от емоционалния й речник.

След разговора си с хората от пиар отдела Мат спомена, че Кийт е бил много обиден на Глория. Двамата били не само колеги, но и близки приятели. Напускането му вероятно я бе засегнало ужасно. Сега тя си нямаше никого, освен домашните помощници.

С Мат разбирахме защо Кийт си беше тръгнал. Ракел обаче смяташе, че той е трябвало да преглътне обидата и да поработи още няколко години с омразната Глория, преди сам да поеме ръководството на „Глори“.

След като пихме кафе и си поговорихме още малко, Ракел се качи горе, за да си вземе душ.

— Ще измия чиниите — предложих аз.

— Друг ще се погрижи за това — спря ме тя.

Надигнах се, но Глория ми даде знак да седна. Вероятно искаше да ми каже нещо. Скоро обаче разбрах, че просто търси компания.

— Радвам се, че ни покани — заявих аз.

— Не беше жест на алтруизъм. Имах цел.

— Да избереш един от нас.

Тя кимна царствено.

— Очакваше ли, че някой от нас ще прояви желание?

— Как да го обясня… Не допусках, че ще откажете така прибързано. Смятах, че най-малко един от вас ще оцени предимството да притежаваш собствена компания.

Глория въздъхна.

— Поне се свърза с нас и ни покани — отбелязах аз. — А очакваше ли, че ще дойдем?

— Бях почти сигурна за Матю. Мислех, че той се интересува най-много от възможността да започне бизнес. И че ще настои да го придружиш, за да не се озове сам в бърлогата на звяра. За Ракел имах известни съмнения, но от редките разговори, проведени с баща ти, разбрах, че тримата държите един на друг.

— Обичаме се.

— Чудесно. Е, това явно свърши работа и Ракел дойде.

— Може би е искала да те опознае.

— Кой знае… По-скоро света Адриана я е накарала да тръгне. Дори и не се опитвай да ме обориш. Познавам си добре хората. Така или иначе, бях разочарована, че никой от трима ви не прояви интерес към щедрото ми предложение: интересна работа и охолен живот. Трябва обаче да призная, че ми беше приятно да прекараме малко време заедно. Тази сутрин се запитах кой от вас ми е любимец, но не можах да си отговоря.

— Защо е нужно да определяш любимец? Знам, че си имала любим син, но в тези работи няма правила.

Баба ми бутна стола си назад. Малко се понамръщи, но поне не се ядоса. Преди да стане, аз добавих:

— Искам да поговорим за нещо друго.

— Нека позная. Смяташ да правиш независим филм и ти трябват…

— Глория, забрави за парите. Нямам нужда от твоето богатство.

— Наистина ли? Ако ти предложа един милион, няма ли да го вземеш?

— Един милион ли? Без никакви уговорки? Ще го взема на мига. Но тук не става дума за пари.

— А за какво? За Господ ли? Днес е събота. Да не ми предлагаш да отидем в синагогата?

— Защо не? Ще ми бъде приятно.

Глория поклати глава. Не можеше да реши дали е приятно заинтригувана или потресена от идеята ми.

— Искам да обсъдим едно еврейско схващане — продължих аз. — Не се тревожи, няма да ти надувам главата с Господ. Е, само малко.

— Много малко, надявам се.

— Не знам дали си била набожна като малка…

— Не. Но ходех в синагогата с дядо ми. Той ме хващаше за ръка и казваше: „Хайде да се поразходим до шула.“ Никога не караше кола на Шабат. Всички седяхме заедно в синагогата, говореше се и на английски. После дядо ми умря и с това приключи „вярата на моите предци“. Май това бе заглавието на книгата на Джон Маккейн. Звучи доста еврейско, нали?

— Сигурно знаеш, че на Рош Ашана и Йом Кипур трябва да се покаем…

— Чувала съм. — Глория се покашля. — Но не ми се слушат лекции за угризения и помирение. Не бих искала да си разваляме приятното прекарване. Не ме предизвиквай, Дейзи.

— Това не е лекция. Просто споделям размишленията си. Идеята на тези празници е да постигнем разбирателство с Бог. Обръщаш се към живота си през изминалата година, към делата и мислите си, и преразглеждаш всичко заедно с Него. Но има една уловка.

Баба ми премигна и стисна нетърпеливо устни.

— В Талмуда се казва…

— Знаеш ли какво означават тези думи за мен? „Внимание! Ще те отегча до смърт!“.

— Обещавам да бъда кратка. Покаянието, за което говоря, се случва между човека и Бог. Грехът или обидата към друго човешко същество е нещо различно.

— Чудесна малка притча — заяви Глория. — Колко трогателно! Благодаря, че си толкова морално извисена и ми даваш напътствия как да живея. Оценявам твоята мъдрост.

— Мъдростта не е моя — възразих аз. — Но нека приемем, че не си постъпила правилно с някого. Тогава трябва…

— Да се извиниш — довърши Глория.

— Да се помириш — поправих я аз. — Това е част от религиозното еврейско схващане тшува. В буквален превод означава „завръщане“, но смисълът е на „завръщане заедно“. Ако искаш, можеш да кажеш, че съжаляваш. Идеята е да изгладиш напълно отношенията си с онзи, когото си наранила.

— А ако другият не го желае?

— Тогава е редно да опиташ още два пъти. После, ако не си го обидила непоправимо, той трябва да ти прости.

— Мило момиче — избухна Глория, — току-що премина всякакви граници. — Тя стана и ме посочи с пръст. — Къде пише, че човек е длъжен да се грижи за внуците си и да ги моли за прошка, защото не е бил част от живота им? Какво искаш, Дейзи? Да се извиня и да ви изпратя картички за всички пропуснати рождени дни?

— Когато споменах за помирението, нямах предвид теб и нас. Нещата помежду ни са наред. Или поне аз мисля така. Ти ни покани тук този уикенд и ние сме ти благодарни за това. Колкото до грижите, не се притеснявай за тях. Нашите родители са ни отгледали достатъчно добре. Не исках да кажа, че трябва да се помириш с нас.

— А с кого тогава? Може би си направила списък? Кой е първият? Изгарям от нетърпение да чуя.

— Нямам списък.

Последното не отговаряше докрай на истината.

— Брадли ли е пръв? Или Адриана?

За малко да кажа „Кийт“, но се сдържах.

— Значи е редно да отида при тях с думите: „Разкайвам се. Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Ето, изрекох го три пъти! Сега очаквам да ми простите. Чудесно! Довиждане и всичко хубаво!“.

Толкова се смутих, че не можах да си спомня какво точно й бях казала — вероятно не беше разбрала, че човек трябва да бъде искрен, когато се разкайва… Дали думите ми не бяха прозвучали като досадна проповед, засилила презрението й към религията и мен самата? Усетих как в очите ми напират сълзи. По принцип се разплаквах доста лесно. Сълзи напираха в очите ми дори на банковите реклами, в които щастливи родители прегръщаха сина си, успял да се дипломира благодарение на дългогодишните им спестявания.

Глория допринесе за сълзите ми, като подхвърли:

— Много си мекушава.

— Просто не мога да спра сълзите си.

— Опитай се поне. Чувствата ти са изписани на челото. Липсата на воля е проява на слабост.

— Звучи лесно на теория.

— Усетиш ли, че ще заплачеш, кажи си, че трябва да се стегнеш. На мен ми помага.

— Толкова ли е лошо да те мислят за мекушава?

— Да. Ти работиш в труден бранш. Не те съветвам да бъдеш безсърдечна, а просто да се владееш.

— Благодаря, но аз умея да се контролирам. Да не мислиш, че плача на събрания или по време на конферентни разговори?

— Добре, ти си истинска спартанка. Запазваш самообладание дори когато кръвта ти изтича.

— Стига, Глория. Просто ми стана мъчно, че те засегнах.

Глория отиде до другия край на кухнята с грациозната стъпка на модел. Направи си още едно кафе, облегна се на плота и заяви:

— Арогантно е да поучаваш хората за състоянието на душата им.

— Не съм искала да говоря за душата ти. Имах предвид отношенията ти с другите хора. Близостта ти с тях.

— Тогава защо намеси Бог?

— Религията засяга живота ни тук и сега, дава ни напътствия как да се държим с околните. Вероятно целта е да станем по-добри и така да се приближим до първообраза си, създаден от Бог. Но както и да е. Тя ни показва кое е несправедливо и нечестно, как да го коригираме и как да живеем със себе си и с останалите. Забрави за Господ, щом искаш. Аз лично прекарвам половината от времето си в съмнения относно съществуването Му, но дори тогава се опитвам да не губя вярата си.

— Можеш да загърбиш юдаизма и все пак да бъдеш достоен човек.

— Така е. Но аз се нуждая от една по-дълбока, интелектуална духовност. Затова обичам да следвам правилата. Не спазвам всичките, но ги възприемам като пътеводител. Те не са някакви безумни команди. Били са оспорвани и преобразявани хилядолетия наред.

— Значи винаги можеш да се измъкнеш.

— По-скоро се стремя да се придържам към тях, за да гледам на живота като на предизвикателство, изпълнено със смисъл.

— Добре казано — съгласи се баба ми.

— Извинявай, не исках да прозвучи нравоучително.

— Знаеш ли, сетих се за още един филм, в който става дума за пълна промяна — смени темата Глория. — „Сабрина“. Сцената, в която Одри Хепбърн се връща от Париж. Чудесна история!