Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (4)

4
Ракел

— Ракел, Матю, предлагам да хапнем… — започна баба ми, но замълча нарочно като прокурор, който се кани да забоде кинжал в сърцето на клиента ти. — В консерваторията.

В същия момент сякаш проблесна ослепителен неонов надпис: ПАРИ!!! Глория всъщност искаше да каже: „Толкова съм богата, че в палата ми има мистериозна зала, за чието предназначение дори не можете да се досетите.“ Сигурно консервираше нещо? Или ставаше дума за музикална консерватория, където ще слушаме „Италиански концерт“ на Бах?

— Оставете куфарите тук — нареди баба ми. — Домашният помощник Карлос ще се погрижи за тях.

Заклевам се, моето презрение към нея нямаше нищо общо с констатацията, че тя се втренчи точно в мен, докато изричаше името Карлос. Вероятно се чудите кой е този човек. Е, беше се появил във фоайето преди минута в бежов панталон, бяла риза, чисто нови на вид спортни обувки и сияйна мургава кожа, за да попита с едва доловим мексикански акцент:

— Мога ли да помогна с нещо, госпожо Гарисън?

Тя, разбира се, не ни го представи, но ние веднага се досетихме, че спретнатият латиноамериканец е именно Карлос, домашният помощник. Глория очевидно смяташе, че при споменаването на името му трябва да погледне право към мен — нали и аз бях с такъв произход. Може би очакваше да извикам въодушевено: „Ей, слушайте, всички латиноси по света! Глория Гарисън заслужава crédito adicional за огромното си великодушие към хората от други раси!“.

Последното май прозвуча доста злобно, което ме кара да приличам повече на баба Голдбърг, отколкото на майка ми. Ако мама можеше да долови омразата ми към Глория, очите й сигурно щяха да загубят обичайното си топло излъчване. Едва ли би притиснала ръка до гърдите си, но съм сигурна, че сърцето щеше да я заболи от цялата тази ненавист. Само да не си помислите, че е достойна за канонизиране. Съвсем не.

Адриана Калдерон Голдбърг, моята майка, е най-уравновесеният човек на света. Тя е шеф на „Социални грижи“ в болницата „Монтефиори“ в Бронкс — идеалната длъжност за нея, тъй като изисква съчетание от трите й най-хубави качества: здрав разум, загриженост и вяра в собствените възможности. Отделът й съдейства на семейства, които трябва да се нагърбят с грижата за страдащите си близки, когато болницата вече не е в състояние да им предложи адекватно лечение.

В работата си с онези, които помагат на пациенти с физически и умствени увреждания, майка ми се докосва до най-благородните и най-отблъскващите черти на човешкия характер. По принцип е склонна да вижда доброто в хората, но не е сляпа за илюзиите и заблудите им, както и за обладаващите ги демони. Целта й е да напътства внимателно клиентите, за да могат да се справят успешно с действителността, като запазят разумни и пристойни взаимоотношения.

Ето защо не се учудих, когато тя настоя да отида в Санта Фе.

— Няма да стане — протестирах аз. — Първо, мразя Глория. И второ, трябва да се подготвя за важно дело.

Заподозрях, че е замислила нещо още сутринта, когато се обади и ми предложи да вечеряме заедно. В обичайно напевния й глас нямаше и следа от мелодичност. Попитах я какво се е случило, но тя ме увери, че просто иска да ме види. И въпреки обещанията на приятеля ми Хейдън, с когото живея, да се върне по-рано от работа и да сготви някаква италианска вкуснотия като особуко или фарсумагру, аз не можах да й откажа.

Не приех поканата радушно. Зададох въпрос, който би ме вбесил, ако бе отправен към мен самата: „Толкова ли е важно?“. Очевидно беше, тъй като майка ми отказа да го обсъждаме по телефона. Цял ден имах топка в стомаха. Какво ли не ми мина през главата — болна съм от рак; останах без работа; ще имам нужда от финансова помощ; не можеш да си представиш колко ми е неудобно, че се налага да се обърна към теб.

Вместо да се срещнем на обичайното място — в един ресторант между Бронкс и Трайбека, където беше жилището на Хейдън, — аз й се обадих късно следобед и попитах:

— Какво ще кажеш да ти дойда на гости? Липсват ми домашно сготвените ти ястия.

И така, след едночасово пътуване пристигнах в апартамента й.

Скоро стана ясно, че причината за срещата не е някакво злощастие, а поканата на баба Голдбърг, която бях получила преди два дни. Майка ми изтъкна как нямало да настоява, но силно се надявала, че ще отида. Заслепи ме с типичната си усмивка и добави, че въпреки магистърската си степен по „Социални грижи“ и трийсет години стаж по специалността, все още не може да преодолее пасивната агресия, характерна за всяка майка.

После спря да разопакова китайската храна, която току-що бе пристигнала — в делничен ден явно нямаше как да получа домашно приготвено ястие, — и сложи ръце на кръста си. Майка ми беше миньонче. Около метър и петдесет, деликатна като кукла. Аз също бях дребничка, но тя приличаше на пуерториканска Барби — разбира се, без изкуствените гърди и големите обици.

— Ракел, знам, че се подготвяш за дело. Но това достатъчна причина ли е да не заминеш за Санта Фе?

Майка ми продължи да разтваря кутиите и да подрежда китайското в чиниите и купичките на масата. Според нея храната винаги трябваше да изглежда така, сякаш си я приготвял сам с часове, и то не за да се изтъкнеш като готвач, а за да уважиш семейството си.

Чувала съм, че татко се възхищавал на бързината, с която тя вършела всичко. Описвал я като наполовина човек, наполовина колибри, тъй като нейната енергичност му напомняла за миниатюрните жужащи същества. Според него сърцето й биело с повече от хиляда удара в минута. Песента на Кейти Пери за сърцето на птичето стана популярна години след това. Нека добавя, че баща ми цял живот бе фотографирал животни, тъй че сравнението не беше случайно.

— А и ти все имаш дело, за което да се готвиш — добави майка ми.

Беше права. Работех като адвокат в сдружението „Правна помощ“ в Манхатън. Занимавах се най-вече със случаи, изпратени от Отдела за злоупотреби с държавни помощи към областната прокуратура. Представлявах граждани, обвинени в незаконното използване на социални и медицински помощи или купони за храна. Клиентите ми не бяха особено изискани, но всеки има право на адвокат. Както гласи мотото на сдружението, „Защита в името на хуманността“.

Беше ми доста трудно да убеждавам съдебните заседатели, че въпреки окаяния им вид повечето ми клиенти не са извършили престъпленията, в които ги обвиняваха. На всичкото отгоре икономиката се срина осемнайсет месеца след като заех длъжността. Изведнъж мошеничествата и измамите придобиха нечувани размери.

Броят на делата нарасна и работата ми се превърна в истинско наказание.

— Може би Глория иска да се помирите — продължи мама. — И моля те, Ракел, не извъртай подигравателно очи. — Бях почти сигурна, че не съм го направила, но реших да замълча. Тя добави: — Споменава ли в поканата защо държи да ви види?

— Поканата дори не е от нея! Получих имейл от секретарката й. Беше толкова лаконичен, че чак звучеше обидно. „Престой от четвъртък до неделя следобед. Платени двупосочни билети в бизнес класа.“ Не бих се учудила, ако съобщението се окаже компютърно генерирано, а секретарката — някоя маркова конзола.

— Е, признавам, че Глория Гарисън не е особено изискана.

— Глория Голдбърг Голдбърг.

— Не ме прекъсвай, Ракел — предупреди ме майка ми с напълно неутрален тон, сякаш казваше „Отивам за кафе“.

Това беше единствената странност в характера й. Тя никога не даваше израз на гнева си, макар че прямотата й го издаваше. Когато й писнеше, можеше да ти изреди поне петдесет причини за яда си. Но щеше да го направи, без изобщо да се развълнува.

И още нещо. Майка ми излъчваше честност. Например никога не бе споменала, че не харесва приятеля ми, но аз бях наясно. Само веднъж отбеляза, че името Хейдън Рамос-Круз звучи нелепо. Чудеше се защо родителите му не са избрали някакво по-нормално английско име, например Джон. Аз пък харесвах как звучи „Хейдън“. Ако я попитах директно защо не одобрява приятеля ми, тя щеше да отговори: „Просто не разбирам поведението му. Имам известни резерви по отношение на характера му.“ Но аз изобщо не исках да чувам подобни неща. Досещах се, че не е очарована от Хейдън, тъй като все още не ми бе предложил брак. Той беше на трийсет и една, шест години по-голям от мен, и според нея достатъчно възрастен, за да предприеме решителната стъпка.

— Както вече казах, Глория Гарисън не е особено изискана — продължи тя. — И все пак е била добра майка на баща ти.

Последва онова дълбоко преглъщане, което съпътстваше всяко споменаване на „баща ти“, „мъжа ми“ или „Травис“. И сто години да минеха от смъртта му, щеше да реагира по същия начин. Мъката от загубата му не отслабваше. Мама превключи на испански, езика на интимното споделяне. Или по-скоро „езика на сърцето“, но май това звучи прекалено сладникаво.

— Той обичаше Глория — добави тя. — Наистина. Намираше нейното маниерничене и… как да се изразя… самовлюбеност за трогателни.

— Как мислиш, дали е обичала татко, защото е бил част от нея? Нещо като продължение на нарцисизма й?

Мама отново обърна на английски.

— Не. Определено не. Чичо ти Брадли също е част от нея, а ти знаеш колко зле се отнася с него. Напълно го е изолирала от живота си.

— Изолирала е съпруга си, защо да не постъпи така и със сина си?

— Ако трябва да бъдем честни…

— Искаш да сме честни към нея?!

— Защо не? Нека погледнем трезво на нещата. Може би се е държала така, за да се предпази след загубата на баща ти. Вместо да рискува да изпита подобна болка отново, нарочно е скъсала всякакви връзки…

— Ако нещо се случи на чичо Брадли, тя едва ли ще изпадне в неутешима скръб.

— Тогава как си обясняваш нейната дистанцираност?

— Ти си социалният работник.

— Нямам представа.

Нито пък аз. Задавах си същия въпрос, докато Глория водеше мен и Матю по безкрайните коридори. Накрая стените вляво преминаха в прозорци. Оказа се, че къщата е в испански стил, с атриум в средата. Баба ми мина набързо през него, сякаш си мислеше: „Какво толкова има да му гледаме? Всички притежават атриуми!“. Интериорният дизайнер Синтия, майката на Дейзи и Мат, би отбелязала: „Толкова е претенциозно, че чак е лишено от живот.“ Леля Синтия е изключително многословна, когато става дума за липса на вкус. Намира недостатъци на всичко, което не е проектирано от нея. Но в случая с атриума щеше да бъде напълно права.

Навсякъде изобилстваше от кактуси, алое и други пустинни растения с дебели листа, камъни с различни размери и… О, имаше и една ниска плоска скала, вероятно предназначена за пейка. Въпреки забързаната ни крачка се зачудих дали хората в Сайта Фе не наричат атриумите консерватории. В такъв случай скоро щяхме да спрем. Да не би от нас тримата (когато Дейзи се върнеше от тоалетната) да се очакваше да седнем на скалата пейка в йогийска поза? А ако Карлос донесеше възглавници, пейката можеше да се превърне в маса, на която някоя свенлива слугиня с бяла престилка щеше да ни поднесе следобедния чай.

Продължавахме да вървим. Погледнах през прозорците — прекрасно синьо небе и облаци от захарен памук. Бях загубила всякаква ориентация. Доколкото познавах Дейзи, на нея щяха да й трябват компас и няколко водачи, за да ни намери. Най-сетне стигнахме до зала, която би побрала и двете камари на Конгреса. Баба ми отвори една врата и тримата се озовахме в друго, шестоъгълно помещение със стъклени стени. Вътре имаше дълъг бар от бамбук и повече кресла и саксии, отколкото във фоайето на голям хотел.

— Ето я и консерваторията — обяви тя.