Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (18)

18
Дейзи

Нещата не отиваха на добре. Мислех си, че просто ще ни разведе наоколо, и толкова. Но изведнъж Глория ни предложи грим и прическа; вероятно искаше да демонстрира безгрижие към ужасната ситуация — още цели два дни в компанията на внуците й. Докато вървяхме към залата за разкрасяване, Ракел ме погледна ужасено. Ами сега? Поклатих недоверчиво глава. Не вярвах, че баба ми ще ни принуди да го направим. Братовчедка ми вдигна многозначително вежди. Искаш ли да се обзаложим?

И сякаш за да докаже, че Ракел е права, Глория възкликна пред двойната врата на залата:

— Нека станем красиви! — Прозвуча прекалено въодушевено, все едно играеше главната роля в някоя комедия на нравите. — Без теб, Матю. Ти не се нуждаеш от корекции, освен ако не настояваш. — Тя го огледа от глава до пети; за щастие, в очите й нямаше и следа от кокетство. — Може би само от друг, не толкова силен гел за коса.

— Добре — съгласи се той.

Това беше едно от качествата на брат ми, на което се възхищавах. Повечето хетеросексуални мъже в женска компания не могат да устоят на изкушението да се държат като неандерталци, за да демонстрират мъжествеността си. Не и Мати. Вероятно той толерираше факта, че Глория е внимателна към нас или пък страда от раздвоение на личността и най-сетне е решила да покаже своята приятна страна. Така или иначе, не искаше да й развали настроението. И беше склонен да изпробва нов гел.

След разкоша на модната зала очаквах да видя стотина фризьорски стола, отразени до безкрайност в огледални стени, както и танцуващи фризьори в бели престилки. Вместо това заварих четири стола, множество колички с продукти за коса и една жена, която приличаше на Деми Мур в „Призрак“. Или по-скоро на Кери Мълиган в продължението на „Уолстрийт“.

Непрекъснато сравнявах хората с актьори в различни филмови роли. Обикновено това развеселяваше приятелите ми. С изключение на Карл Уайт момчето, с което излизах през 2009 година (майка ми, която живееше в заблудата, че е забавна и лишена от предразсъдъци, го наричаше Карл Блек заради цвета на кожата му). Към края на връзката ни всеки път, когато кажех: „Еди-кой си прилича на…“, Карл възразяваше: „Не, изобщо не прилича!“. А той определено разбираше от актьори — все пак беше кастинг директор в „Театрален клуб Манхатън“. Когато се разделяхме, Карл изтъкна, че не може да понася постоянните ми сравнения.

— О, стига, Карл — защитих се аз. — Правя го толкова рядко.

— Напротив! — отвърна той. — Благодарен съм единствено, че пощади мен.

Последните ми думи към него бяха:

— Знаеш ли, че ми напомняш на Били Ди Уилямс без мустак?

Когато сравнявах хората с измислени герои, си създавах своя собствена представа за характера им. Това си беше чиста загуба на време, тъй като първите впечатления обикновено се оказваха неточни. Като в сегашния случай. Жената в залата тръгна към нас с уверената стъпка на човек, който ще прави важно съобщение на пресконференция. Въпреки решителната й походка очаквах, че подобна красавица с гъста къса коса а ла Деми/Кери ще има глас, звънтящ като камбанка.

— Добре дошли, внуци! Радвам се да ви видя!

Говореше като Дядо Коледа на екстази. Дружелюбно, бързо и гръмогласно. Ръкостискането й беше още по-силно от гласа й.

— Казвам се Лизи О’Мелвъни — заяви тя.

Усмивката й беше широка и сърдечна. Странна работа. Глория беше толкова неприятна, а се беше заобиколила със симпатични служителки — Маргарит, Емили, Лизи. Може би те бяха назначени от онзи мъж, който бе напуснал компанията. Или пък баба ми искаше да заблуди хората, а и самата себе си, че в „Глори“ всички до един са прекрасни.

— Аз съм вицепрезидент на Отдела за козметика и фризьорство — обясни Лизи. — Работата ми е да тествам новите продукти, от химичния състав до мириса им.

— Разполагаме с отлични климатици и вентилация — намеси се Глория, — но тъй като обслужваме клиентите в гломобилите, понякога освежаваме въздуха с лек аромат. Тежките парфюми са абсолютно неприемливи.

— Затова — продължи Лизи, която очевидно бе свикнала да я прекъсват — аз изпробвам нови продукти и с най-подходящите замествам по-некачествените. Посрещам и изпращам всеки гломобил, за да се уверя, че всички продукти са на ниво.

— И че никой не краде — обади се баба ми.

— А и вътре трябва да блести от чистота. С хората от моя отдел обучаваме новите служители, провеждаме опреснителни курсове на всеки шест месеца и пътуваме, за да инспектираме работата им на място. Също така интервюираме клиентите. Нямате представа какви неща забелязват или… си въобразяват, че забелязват. — Лизи се усмихна на брат ми. — Ти си Матю, нали?

— Да — отговори той и включи чара си с пълна сила.

Веднага усетих, че я харесва. Двамата си размениха ослепителни усмивки.

— Трябва му по-лек гел, нали? — попита Глория.

— По принцип не одобрявам гела за мъже — отвърна Лизи, — но на теб ти стои добре. Продуктите на „Матрикс Флексибъл“ са качествени и на добра цена. Може да пробваш и гела на „Редкен“. И така, Матю, ако искаш, остани тук, за да видиш как ще разкрасим дамите.

Надявах се, че не изглеждам като Ракел, на чието лице бяха изписани паника и потрес.

— Ако ли пък не — добави Лизи. — Глория предлага да се срещнеш с хората от пиар отдела ни. Тара и Рик ще те разведат наоколо и ще ти разкажат някои интересни неща. Междувременно аз ще приготвя теловете, за да ги вземеш на тръгване.

— Предпочитам да се видя с Тара и Рик. Благодаря за теловете, но мога да си ги купя…

— И дума да не става.

— Ще те заведа в отдела — обърна се Глория към Матю. И добави с глас, който ми се стори почти зловещ: — Дейзи! Ракел! Идвам след малко.

Щом двамата излязоха, Ракел заяви:

— Лизи, много ти благодаря, но аз нямам желание да…

— Е, щом е така. Предполагам, че и братовчедка ти не иска да… Дейзи, нали така се казваше?

— Да — потвърди Ракел.

— Искате ли да чуете нещо интересно? Допреди няколко седмици никой от нас не предполагаше за съществуването ви. Знаехме само, че госпожа Гарисън е била омъжена и че има деца. Тя не обсъжда личния си живот. И аз напълно уважавам решението й.

Лизи се опитваше да ни предразположи към разговор, но Ракел само се усмихна.

— Съпругът й се е казвал Голдбърг, нали?

— Да — заяви Ракел.

Реших да сменя темата, за да не се впуснем в обяснения за фамилията Гарисън.

— Лизи, ти се занимаваш с козметика и външния вид на хората. Сигурна съм, че си много наблюдателна.

— Не съм се замисляла, но вероятно да.

— Откриваш ли прилика между трима ни? Или между нас и Глория?

— Ако не е налице някакъв доминантен признак, сходството обикновено се забелязва в очите или в челото. При вас не го забелязвам. Но всички имате плътни устни. Класическа купидонова извивка на горната устна, добре очертан филтрум… — Лизи посочи браздата между носа и средата на горната устна. — Това е общата ви черта. Тя обаче не е толкова очевидна. Друго? Кафявите очи. Но повечето хора тук са с такива очи, така че… Дейзи и Матю си приличат. Нормално е, нали са брат и сестра.

Ракел опипваше филтрума си и Лизи се обърна към мен.

— Ракел не иска да я разкрасяваме. А ти?

— Бих се съгласила, при условие че няма да ме превърнете в блондинка или да ми слагате блестящ руж. Не искам да блестя.

Очаквах Лизи да попита: „Какво му е лошото на блестящия руж?“, и да ми изнесе лекция за това как трябва да се харесвам повече, ако държа да изглеждам по-добре. Не че нямаше да бъде права. За да не засегна нито Лизи, нито баба ми, се оставих да ме преобразят. Надявах се, че няма да изляза отвътре с прилепени за лицето къдрици а ла Мерилин Монро в „Автобусна спирка“.

Лизи ни поведе към фризьорските столове, покани ни да седнем и се настани на един бежов стол на колелца между нас.

— Предлагам да си поговорим, преди да започнем. — След като кимнахме, тя продължи: — Според едно проучване на Нюйоркската академия на науките кандидатите за работа с привлекателна външност се възприемат като по-общителни и по-интелигентни от другите. В „Нюзуик“ четох за едно изследване сред желаещите да заемат мениджърски постове. От девет показателя най-важен е опитът, а след него идват самочувствието и външността. Външният вид превъзхожда дори образованието на кандидата.

— Значи красотата ще спаси света — подхвърли Ракел.

Познавах я достатъчно добре, за да усетя сарказма в думите й. Тя добави:

— Това не противоречи ли на всичко важно в живота — загриженост, съпричастност, всеотдайност към работата и семейството?

— Обясни ми едно нещо — каза Лизи и отметна глава. Косата й леко се повдигна, но след секунда отново зае перфектната си форма. — Да приемем, че всяка сутрин отделяш по пет минути, за да оправиш косата си, и че ходиш на фризьор веднъж на шест седмици. По какъв начин ще повлияе това на твоята всеотдайност? Аз лично помагам в кухня за социално слаби. Бих ли показала уважение към тези хора, ако им сервирах храната с повехнало бледо лице и чорлава коса? В „Глори“ не правим клонинги на Жизел Бюндхен. Просто предлагаме добри съвети и качествено обслужване. Клиентките ни живеят в малки градове. Средният доход на семействата им е между петдесет и сто хиляди долара на година. Затова цените ни не са високи.

Забелязахме Глория чак когато тя спря на крачка от стола на Лизи.

— Госпожо Гарисън! — възкликна Лизи. — Вие не ходите, а направо летите! — Каза го толкова възторжено, все едно току-що бе видяла баба ми да стъпва по вода. — Изобщо не сме ви усетили!

— Навик от времето, когато бях модел — обясни Глория. — Пристъпваш като в състояние на безтегловност, за да не пречиш на клиентите.

Лизи й предложи стола на колелца, но за мое учудване Глория реши да седне до нея. Място имаше, тъй като бедрата им бяха на половината на моите, но недоумението ми дойде от готовността, с която двете споделиха стола.

— Ракел.

Гласът на Глория ме стресна толкова, че и последната глътка кафе се върна в гърлото ми. Беше строг и вцепеняващ. Ето защо се изненадах, когато тя зададе на братовчедка ми два съвсем нормални въпроса.

— Какъв грим слагаш, когато излизаш вечер? Колко време се приготвяш?

Ракел също беше изненадана.

— Ами… Спирала за очи, дискретен гланц за устни. Гримирам се за около минута. Мия си косата на три дни и ако не я оставя да изсъхне от само себе си, я издухвам със сешоар за петнайсетина минути. Обикновено я завивам на кок, а ако случаят е по-специален, ми трябват още три-четири минути, за да й придам небрежно-елегантен вид.

— Лизи?

Глория искаше да чуе мнението й.

— Много добре, Ракел! И доказателството е пред нас, защото изглеждаш чудесно. Косата ти е наситено кестенява и затова веждите ти могат да бъдат по-тъмни и по-очертани. Като свършиш с миглите, избърши спиралата със салфетка и леко мини по веждите. После ги среши със стара четка за зъби.

Странно, но Ракел не беше нито незаинтересована, нито отегчена, а кимаше и слушаше с подчертано внимание.

— Косата ти се нуждае от леко подравняване — добави Лизи. — Сега ще доведа една от фризьорките.

— Малко руж няма да й навреди — обади се Глория.

Лизи се надигна бавно, защото рязкото ставане щеше да изпрати стола на колелца към другия край на стаята, а баба ми все още седеше на него. В този миг Ракел дойде на себе си и заяви:

— Няма нужда. Не искам да отнемам от времето на Дейзи…

— О, стига — каза Глория. — Да не си Самсон, че ще загубиш силата си, ако ти отрежат цъфналите краища? — Тя направи знак на Лизи да доведе фризьорката. — После ще разкрасим и Дейзи.

Братовчедка ми стана и я изгледа. Макар че беше запленена от козметичните съвети на Лизи, между нея и Глория все още тегнеше осезаемо напрежение. Страхувах се, че Ракел ще си тръгне с гръм и трясък, но не и преди да обвини баба ни в жестоки престъпления срещу семейството. Глория се обърна към нея и заяви:

— Ако една жена не се интересува от косата си, тя определено има нужда от антидепресанти.

— О, това ме кара да се замисля — подхвърлих с усмивка аз.

— Искаш да кажеш, че любовта към косата е равносилна на любовта към живота? — не се предаваше Ракел.

— Нека не преувеличаваме — отвърна Глория. — Но когато харесваш косата си, отношението ти към живота е положително.

Ракел пъхна ръце в джобовете на панталона си. Приличаше на Карол Ломбард и Даян Китън. Позата й изобщо не беше враждебна.

— Желанието да имаш хубава коса е желание да общуваш — продължи Глория. — Разбира се, човек не бива да се вманиачава. — Тя се завъртя на стола и ме погледна. — Хората винаги се стремят да бъдат по-красиви. Кажи на Ракел колко много филми засягат тази тема. Може би дори съществува отделен жанр, посветен на пълната промяна на външността.

— Така е — съгласих се аз. — Има безброй филми, в които героите решават да се променят. — Те често прибягват до метода „направи си сам“, за да преобразят същността си. — Улових неодобрителния поглед на Глория и добавих: — Или външния си вид. „Смешно лице“, „Нищо общо“, „Баровки“… Мога да изброя още, но ще ви отегча. Филмите, за които се сещам, са малко или повече комедийни. Класическата комедия е оптимистична. Винаги завършва със сватба или щастлива любов. Външната промяна наистина демонстрира желание за общуване, както и вяра в бъдещето.

— Вечният американски оптимизъм — обобщи Ракел. — Постоянен стремеж все по-нагоре и по-нагоре.

— Какво лошо има в това? — учуди се баба ми. — То е част от нас, американците. Да искаме промяна. И двете фамилии Голдбърг, моята и на Джо, са дошли в Америка за по-добър живот. Семейството на майка ти едва ли се е преместило от Пуерто Рико в Ню Йорк заради хубавото време.

Братовчедка ми наклони глава и сякаш се замисли как да възрази на Глория. Но нищо не й дойде наум.

— Вероятно си права — съгласи се тя.

— Разбира се, че съм права. Когато основах „Глори“, не се водех от оптимизъм или конкретна стратегия. Просто ми беше хрумнала добра идея, която щеше да ми донесе някой и друг долар. С времето бизнесът се разрасна и аз си казах, че съм дала своя принос към сбъдването на американската мечта. Може би тя не е чисто американска. Помислете си за Пепеляшка. Но ние сме ужасно добри в способността си да се преобразяваме. Много преди риалити програмите и телевизията изобщо в пресата излизаха статии за това как да разкрасим къщата, тялото и лицето си — съвети за всеки аспект от собствения ни стил и заобикалящата ни среда. Чували ли сте за каталога на „Сиърс“?

— Да! — отвърнах веднага аз.

— Аха — каза неуверено Ракел. — Те продаваха нещо.

— Точно така. Аз правя същото. Продавам продукти и услуги. А ти продаваш услуги.

— В известен смисъл, да.

— Във всякакъв смисъл! Обществото е решило, че и бедните хора имат право на защита. Ти вземаш заплата, за да ги представляваш в съда. Предполагам, че не е особено висока…

— Детективите ти не научиха ли точната сума?

— Всъщност, да. Знам, че не е много голяма. Ако обществото уважаваше повече бедните и правителството имаше повече средства, щяха да ти плащат по-добре. За съжаление обаче обществото се интересува най-вече от външния вид. Това е добре за мен, нали? Да се чуди човек защо толкова много жени не знаят какво да правят с външността си. Могат поне да си купят книга. Има доста добри издания със съвети за мода, грим и прически.

— Защо голяма част от жените не следват съветите за красота? — поинтересува се Ракел.

— Липсва им упорство и последователност. А и какво можеш да промениш, ако живееш в малък град и не разполагаш с достатъчно средства да поддържаш външността си?

— А дали въпросните жени държат да бъдат в крак с модата? — попитах аз.

— О, да, много повече от преди. Благодарение на интернет те получават достъп до всякаква информация и искат да подражават на известни личности. Дори и да не си мечтаят за последната прическа на Риана, определено очакват от фризьорките си да бъдат запознати с модните тенденции.

— И твоите хора им предлагат това?

— Да. Първата ни задача е да разкрасим всички нови стилисти и фризьори. По този начин им показваме, че не знаят всичко и че винаги има какво да научат. Тъй като съм завършила само гимназия, вярвам дълбоко в непрекъснатото обучение. Ние държим служителите ни да притежават необходимите качества и да преценяват индивидуалните нужди на всеки клиент. Може да ви звучи странно, но „Глори“ е една феминистка компания.

— Нали е собственост на жена — каза Ракел, която сякаш не беше напълно убедена в суфражистките идеи на Глория.

— Собствеността не е от значение — възрази Глория. Говореше с леко раздразнение, но не така враждебно както преди. — Важен е феминизмът: жените трябва да се приемат такива, каквито са, а не да боядисват косите си като Кери Ъндъруд. Трябва да се погледнат в огледалото и да възкликнат: „Каква хубава жена!“.

— Не смяташ ли, че има и жени, които не се интересуват от външността си? — попита Ракел.

— Истината е, че някои изобщо не знаят откъде да започнат. Те вдигат ръце и отказват да се поддържат под претекста, че грижите за външния вид са плод на някаква абсурдна мания. Пълни глупости! Затова ние в „Глори“ искаме клиентките ни да се чувстват добре в собствената си кожа.

— Но ако не си сексапилна и слаба като Кери и Риана, обществото ще бъде ли склонно да те приеме? — попитах аз.

— Посланието на „Глори“ е: „Не слушайте тези тъпотии.“ Комбинацията от сексапил и стройна фигура е недостижима за деветдесет процента от жените. Преди години, когато бях на двайсет, много жени бяха готови на всичко, за да притежават моята фигура. Някои можеха да го постигнат, но трябваше да водят живот, изпълнен с лишения. Искаше ми се да променя съществуващите ограничения. Не беше лесно. До края на шейсетте години съществуваше само един идеал за красота — стройните белокожи манекенки. Чак по-късно няколко по-известни списания се осмелиха да покажат афроамериканки и азиатки на своите страници. Мисля, че тогава още никой не говореше за латиноамериканки. Един ден „Гламър“ сложи чернокожо момиче на корицата си.

— И така се е зародило разнообразието? — попита Ракел.

Не можех да разбера дали братовчедка ми наистина проявява любопитство, или просто се опитва да заложи капан на Глория.

— Не, но това помогна. Когато едно известно списание за млади дами покаже на корицата си момиче с различен вид красота, много от читателките се обнадеждават. Винаги е имало жени като Кери; защо да няма и такива като Риана? Разнообразието възвръща самочувствието. Останалото идва от само себе си.

— Струва ми се, че говориш за жени, които са естествено красиви — отбелязах аз. — Повечето не биха станали хубавици, дори и с най-страхотните гримове и прически.

— Така е. Но биха изглеждали по-добре от преди. Да вземем за пример теб, Дейзи.

Изведнъж ме заля вълна от притеснение и гняв. Направо ми причерня. Не виждах нищо друго, освен съвършено гримираното лице на баба ми.

— Ти не си красавица — заяви тя.

— Известно ми е — отвърнах аз.

— И аз не съм… — намеси се Ракел.

— Точно това имам предвид — прекъсна я Глория. — Никоя от нас не е красива. Аз лично се старая да поддържам външния си вид. Ракел, ти изглеждаш чудесно без особени усилия. Дейзи е по средата. Тя не се нуждае от същите грижи като мен, защото е доста по-млада. Но някои промени са наложителни.

— Говориш така, сякаш съм се изпарила — обадих се аз.

— Много добре знам, че си тук. Положителното е, че имаш гладка кожа, красиви очи и фигура на модел от петдесетте, плюс седем-осем килограма отгоре. Преди братовчедка ти да скочи да те защитава, искам да подчертая, че теглото не е от толкова голямо значение. Първо трябва да оправим веждите ти, защото приличаш на квартален латернаджия. Освен това се обличаш като тийнейджърка, а не като трийсет годишна жена. Хрумват ми и някои други забележки, които можем да обсъдим допълнително.

— Ами ако отхвърля всякаква намеса?

— Ще знам, че ме лъжеш. Но бих разбрала, ако кажеш: „Глория, не те харесвам и не ми е приятно да обсъждаш външността ми.“

— След като си наясно, че се държиш отвратително — намеси се Ракел с кънтящия си адвокатски глас, сякаш се възмущаваше пред съдията от нечие безпрецедентно поведение, — защо, по дяволите, продължаваш?

— Сигурно ми липсва автоцензура — отвърна Глория.

— Несъмнено — заяви братовчедка ми.

Въпреки че беше права, искаше ми се да престане. За разлика от мен, Глория и Ракел бяха доста издръжливи в споровете.

— Случвало ли ти се е поне веднъж да преглътнеш поредната си жестока реплика? — добави Ракел.

— Това не те засяга. А и не всичко, което казвам, е жестоко.

— О, да, забелязах, че поддържаш прекрасни отношения със служителите си. Освен ако не си им платила да играят театър.

— Не е нужно. Отношенията ми с повечето от тях наистина са чудесни.

— Тогава защо…

— Кой знае? Любезността излиза по-евтино от назначаването на нови хора.

— Не ме прекъсвай. Исках да попитам защо не се отнасяш добре и с хората в семейството ти. Може би от позицията на шеф е по-лесно да проявяваш благосклонност?

— Едва ли това е причината.

— Тогава?

— Тогава какво?

— Виж, в момента се държиш унизително с братовчедка ми, а и изобщо си… Както и да е, въпросът ми е дали с поведението си не отблъскваш нарочно близките си.

— Кой твърди, че имам близки?

— „Близки“ в смисъл на семейна принадлежност — уточни Ракел.

— Случвало се е да бъда ужасна и към хора, с които нямам никаква кръвна връзка.

— А била ли си близка с тях?

Глория кимна царствено.

— Значи излиза, че при евентуална възможност за интимност ти неизменно държиш хората на разстояние.

— Мразя думата „интимност“. Звучи толкова остаряло. В момента я използват само някакви дърти психотерапевти с вмирисани жилетки.

— Добре, да забравим за интимността. Но можеш ли да отречеш, че се държиш наистина лошо с всеки, който се опита да се сближи с теб?

— Какво ще кажеш да приключим с този съдебен спор?

Ракел замълча и за миг се обнадеждих, че наистина ще спре, но тя продължи:

— Никога ли не ти е хрумвало да… Е, човек едва ли може да си купи автоцензура машина. Но все пак мислила ли си някога да се промениш?

— Не. Добре ми е известно, че не всичко трябва да се изрича на глас. И понякога успявам да замълча. Но само понякога. Не знам защо.

— Ще позволиш ли да ти дам едно-две предложения? — попита Ракел.

Чувствах, че трябва да сложа край на разговора им, преди баба ми да избухне. Ето защо заявих:

— Готова съм за разкрасяване. Няма да оставя Ракел да се мъчи сама. Ще страдаме заедно. Но те предупреждавам: не желая вежди а ла Грета Гарбо.