Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (8)

8
Глория

Не се дължеше на възрастта, а на факта, че живеех сама. Ето как стигнах до това заключение. Както приказвах, и то съвсем ясно и отчетливо, изведнъж усетих, че разговорът е само в главата ми. Тримата срещу мен не чуваха нито дума от него. И вместо да се възхищават на ума ми, си мислеха, че съм получила удар. Но ако беше така, поне щяха да попитат „Добре ли си?“ или да ме побутнат, за да проверят дали няма да се катурна настрани. Най-вероятно изключваха удар и се колебаеха между деменция и кататония.

Тази мисъл ми напомни за Били, партньора на Кийт. Той бе умрял в интензивното, а аз така и не бях пожелала да го посетя. Представях си го съвсем ясно — бледите му ръце, надупчени от системите и отпуснати върху белия чаршаф.

Отказът ми да се отбия в болницата бе унищожил дългосрочната ми стратегия. Ако бях предвидила неразумната реакция на Кийт, която съвсем не беше в негов интерес, а и осуети плана ми за приемственост на компанията, сигурно щях да се насиля да отида.

— В момента разсъждавам — казах аз на глас, за да ги уверя, че съм compos mentis. Вече бях споменала, че ще им съобщя причината за посещението им в Санта Фе. Можех и да я премълча. Бях свободна да правя каквото си искам. Но имаше ли смисъл? — Положението е следното.

Матю спря да чете етикета на бирената бутилка. Разсеяният поглед на Дейзи, който допреди секунди сякаш следеше някакъв филм, прожектиран в главата й, се съсредоточи. Само Ракел седеше все така втренчена в стъклената стена, през която се виждаше високият кактус сагуаро в природния резерват отвъд оградата на къщата. Когато най-сетне се обърна неохотно към мен, все едно видях Травис. Само дето беше по-дребничка от него. И мургава.

— Както споменах, смятам да ви обясня защо ви извиках тук. Самото обяснение е доста елементарно, но очаквам да… — По дяволите, как беше думата? Всеки миг тримата щяха да забележат, че съм си загубила мисълта. Предизвика? Започне? Задвижи? Не, не звучи добре. А, сетих се! — Очаквам да стимулира разговорите ни през уикенда. Може би и по-късно. Но взема ли веднъж решение, то ще бъде окончателно. Никога не се обръщам назад. Освен това смея да твърдя, че решавам доста бързо. Трябва да приключим съвсем скоро — само до няколко дни.

— Да приключим какво? — попита Ракел.

Изражението й не беше нито объркано, нито пренебрежително. Очаквах по-остра реакция от нейна страна, а не толкова равнодушен въпрос. „Да приключим какво?“ са думи на отегчен адвокат, който няма търпение да уточни списъка със задачи и да изчезне. Тя седеше на най-отдалечения стол. Беше се облегнала плътно назад и краката й дори не опираха в пода.

Не че съм предубедена, но ниските жени никога не са ми харесвали. Винаги се измъкват със сладурски номера. Казват Ооо!, след като О! е напълно достатъчно, забучват си миниатюрни пластмасови шнолки в косата, сякаш не са чували колко дразнещи са кичозните аксесоари, стоят на педя от теб с килната назад глава, като че ли си президентска скулптура в планината Ръшмор. Е, съществуват и миньончета, които не са само сладурани. Те са опасни и трябва винаги да ги държиш под око. Малки акули, които ти откъсват ръката, преди да се усетиш. В момента Ракел беше застинала акула.

— Имай търпение — отвърнах аз. — Нали знаеш поговорката: „С търпение всичко се постига.“ — Нито Ракел, нито другите двама псевдоинтелектуалци разбраха какво искам да кажа, но аз продължих. — Помните ли писмото, което получихте от адвоката ми, когато станахте пълнолетни? В него ви уведомих, че след смъртта си няма да ви оставя никакво наследство.

Само Дейзи промълви „да“. Не очаквах, че точно тя ще реагира в подобна неловка ситуация. Нейното „да“ прозвуча съвсем делово. Въпреки че ставаше дума за лишаване от наследство, в тона й не пролича и най-малката нотка на враждебност, а аз бях истински Шерлок Холмс в долавянето на чуждата неприязън. Матю и Ракел само кимнаха.

— Няма да ви държа в напрежение. Ако мислите, че съм променила решението си, лъжете се. Смятам да даря всичките си пари и имоти за благотворителни цели.

Ако трябваше да бъда честна, изобщо не ми пукаше за благотворителността. Но моят адвокат ме принуди едва ли не с пистолет, опрян в главата, да направя списък и аз избрах няколко организации, от които поне не ми се повръщаше: „Планирано родителство“, „Опазване на природата“ и „Американско дружество за защита на животните“. Имаше и още, но не ги помня. Идеше ми да пратя всички по дяволите и да оставя цялото си състояние на Червения кръст, но бях чула, че през Първата или Втората световна война те отказвали да дадат кафе и понички на еврейските войници.

— Така че, ако смятате да си купувате огромни мезонети в „Уилямсбърг“ или други модерни райони, няма да получите никакви средства от мен. Нито сега, нито посмъртно.

Интересно, но момичетата успяха да запазят ледени изражения. Матю обаче изглеждаше… изумен. Дори отметна изненадано глава. Вероятно не беше толкова учуден от липсата на наследство, колкото от моята безцеремонност. Не че имах нещо против момчето. Бях решила да подходя напълно непредубедено към всеки един от тях още когато Емили, секретарката ми, изпрати поканите за това тяхно посещение. Изумен или не, нямаше никакво значение. Каменното лице по време на бизнес срещи не е чак толкова важно. Човекът срещу теб може да не издаде никаква емоция. Може и да засияе, възхитен от твоето очарование. Или пък да се намръщи, сякаш си мишена, която с удоволствие би улучил. Едно обаче е сигурно. Щом започнат самите преговори, той ще иска да те унищожи и да спечели сделката по възможно най-изгоден начин.

— Има един аспект от моето… богатство, който засяга вас тримата. Става дума за компанията ми „Глори“. Започнах от нищото. Притежавах само два стари счупени камиона и създадох успешен бизнес. Миналата година печалбата ни беше единайсет милиона долара. Ето за какво ще говорим. За „Глори“. Предполагам, знаете с какво се занимавам?

И тримата отговориха утвърдително.

— В момента разполагаме с цяла флотилия камиони. От най-големите, с кабина и прикачени четвъртити ремаркета, които приличат на огромни кутии. — Пояснявах, защото, както се очакваше, само Матю не изглеждаше напълно объркан. Ако не друго, поне веднъж бе виждал такъв камион, преобърнат на магистралата за Лонг Айланд. — Разделили сме ремаркетата на две неравни части. В по-малката се помещават фризьорският и козметичният салон, в по-голямата са облеклото и аксесоарите. С помощта на консултантите клиентите разглеждат мострите и си поръчват дрехи, които пристигат при тях до две седмици. Ако платят за куриерска услуга, могат да ги получат още на другия ден.

Шофьорите са истински професионалисти. Обикалят от град на град, свързват камионите с вода и електричество, товарят стоките. Консултантите не бива да карат толкова големи камиони. Не си струва риска заради изискванията за сигурност и застраховките. Предпочитаме малките градове. В населените места с над петдесет хиляди жители обикновено има големи фризьорски салони и магазини за дрехи, макар че качеството на обслужване е по-ниско от нашето. Ние предлагаме първокласни услуги, а служителите ни са най-добрите в бранша. Фризьорите ни са обучени като козметици и гримьори. Всички са страхотни професионалисти. Същото важи и за модните консултанти. Никой от тях няма да ти предложи муму в петдесет и втори размер и да възкликне: „О, скъпа, стои ти вълшебно!“. При нас няма муму.

Погледнах Матю и попитах:

— Знаеш ли какво е „муму“?

— Широка рокля на цветя? Хавайски тип?

— Точно така. Ние не подценяваме вкуса на клиентите. Независимо от размера, винаги предлагаме изисканост, стил и финес. И то на съвсем достъпни цени. Жените спестяват, за да ползват услугите ни. Понякога чакат две-три години, докато им дойде редът. Някои записват час за дъщерите си, когато станат на осемнайсет. Не работим с непълнолетни клиенти, колкото и да е доходоносно. Заради застрахователните и правните рискове. За всяка млада дама, навършила осемнайсет или деветнайсет, посещението в „Глори“ е като въвеждане в обществото. — Неволно прочистих гърлото си. Избягвах да го правя, защото беше присъщо на старите хора. Обикновено те плюят в кърпичката си и разглеждат съдържанието й, сякаш е диамантът „Хоуп“. — Въпроси? — Тримата поклатиха глави. — Как така нямате въпроси?

Този път Матю не се усмихна, но запази своята доброжелателност и каза:

— Може би сме любопитни да научим някои неща за теб и компанията ти. Но какъв е смисълът да те разпитваме, след като не знаем намеренията ти? На мен лично ми е интересно да разбера как подбираш служителите си. Това обаче са подробности. По-скоро ме интересува защо поиска да ни видиш.

— Аз имам един кратък въпрос — обади се Дейзи.

Господи, какви вежди! Къде беше майка й, великата дизайнерка, която вечно пренареждаше и декорираше всичко? Не можеше ли да й каже, че не е редно да се появява в Ел Ей и да се среща с хората от киното в този вид! Вероятно Дейзи правеше напук на майка си, което по принцип беше напълно разбираемо, но не виждаше ли, че прилича на Граучо Маркс? Да си оскубеш веждите не е никаква философия. За по-малко от минута можех да й покажа как да прекара въображаема линия от външния край на ириса до точката, където трябва да започва извивката на веждата. Така щяха да изпъкнат челото й и хубавият й овал. На колко години беше? На двайсет и седем, двайсет и осем? Не. Тя беше най-голямата, значи наближаваше трийсет. Но вместо да подобри външния си вид, като че ли се бе примирала с него. Трябваше ми само един ден и Дейзи щеше да се нареди сред доволните ми клиентки, които възкликват: „Глори промени живота ми завинаги!“.

— Как да се обръщаме към теб? — попита тя.

— Не знам. Не съм мислила за това. — Естествено, че бях мислила. Надявах се един от тримата да ме нарече „госпожа Гарисън“ или „Глория“ и другите да го последват. — Съмнявам се, че искате да ми викате „бабче“. Права ли съм?

— Да — отвърна Ракел.

С нищо не показваше омразата си, но бях сигурна, че ме ненавижда. И все пак се държеше съвсем благоприлично. Баща й Травис беше не само чаровник, но и човек с фини маниери. Разбира се, майка й Адриана не притежаваше неговото обаяние, но винаги бе държала на добрите обноски, които включваха краснопис, непоколебима вяра в непорочното зачатие и бог знае още какво. Още след сватбата Адриана вършеше всичко според правилата. Две седмици след медения месец тя изпрати благодарствени картички на гостите.

— Много добре — заявих аз. — Обръщението „бабче“ е направо ужасно. Наричайте ме Глория. — Отново трябваше да прочистя гърлото си и след малко продължих: — Не само създадох тази успешна компания, но и изготвих план кой ще наследи бизнеса ми. Преди години взех на работа изпълнителния директор на „Регалия“. — Лицата и на тримата останаха безизразни. — Фирма за дамски дрехи и аксесоари. Верига бутици, които закъсаха в средата на деветдесетте. В миналото той беше работил в „Лимитид“. Аз обучих Кийт (това е името му) и след десетина години се уверих, че един ден ще може да поеме компанията.

— Кийт жив ли е? — попита озадачено Дейзи.

— Да, жив е — срязах я аз. Поне не правеше мили очи и не любезничеше, както очаквах. — Но почина партньорът му. В живота, не в бизнеса. Голям удар за Кийт. Той тотално откачи и реши да напусне „Глори“. Нищо не можеше да го спре.

Въпреки че седях в най-удобното кресло, умирах от болка. Започваше от основата на врата и стигаше до раменете. Там беше слабото ми място. Само мисълта, че някой може неволно да го докосне, ме караше да стена. Понякога имах чувството, че мускулите ми ще се скъсат, сякаш на гърба ми висяха оловни тежести.

Ако можех да притворя очи и да подишам дълбоко няколко минути, щях да се почувствам по-добре. Но не исках тримата да си помислят: „Ооо, тя заспа по средата на изречението!“. Болката беше нетърпима. Не бях в състояние дори да се протегна до телефона и да помоля Карлос да ми донесе лекарствата.

Положението ставаше още по-непоносимо от нежеланието им да нарушат тишината. Вероятно усещаха, че нещо не е наред с мен. Или просто бяха тъпи и безчувствени. Дейзи и Матю следваха по четири години, а Ракел — цели седем, за да стане адвокатка. Що за хора бяха те? Глупаци с дипломи? Когато заминах за Ню Йорк на седемнайсет, така и нямах възможност да се запиша в колеж. Въпреки всичко можех да се похваля с доста повече интелект и интуитивни знания от тези трима малоумници.

— Искаш ли вода или нещо друго за пиене? — попита най-сетне Дейзи.

Поех си бавно и дълбоко въздух.

— Не. Всъщност да. Студен чай от праскова, диетичен. — Надявах се да донесе чаша и да развинти капачката на бутилката вместо мен. — И така, Кийт, който трябваше да поеме „Глори“ след пенсионирането или смъртта ми, се отказа. И ето че се озовах без подходящ човек за тази работа. — Едва се сдържах да не добавя: „Това включва и вас, скъпи празноглавци.“

Ако не друго, Дейзи поне се справи с чая. Избра подходяща чаша с дебело дъно, попита ме дали искам лед, наля в нея чай и ми я донесе с подложка. Сигурно се бе научила от майка си. Синтия разполагаше с изключително ограничен интелект, но умееше да организира хубави вечери и да избира изискани мебелни дамаски.

Когато нещо ме болеше, ставах заядлива. За малко да избухна и да ги попитам: „Не ви ли интересува защо Кийт се отказа от Глори?“. Имах готов, елегантен и напълно достоверен отговор. Вместо това обаче реших да се придържам към същественото, за да не си помислят, че избягвам темата — причината да ги повикам в Санта Фе.

— Накратко, положението е следното — продължих аз. — Вариантите са много. — Всъщност беше само един, и то отвратителен. — Мога да продам „Глори“. Който купи компанията, сигурно ще иска да разширява бизнеса с десет-петнайсет процента годишно. Следователно ще го съсипе, защото никой не е в състояние да се справи толкова успешно с подбора на служителите и квалификацията им, колкото аз. Никой не познава по-добре модните тенденции и производителите на дрехи. Глория Гарисън е ходещ справочник по „пълна промяна“ на външността и живота на хората. Не съществува инвеститор, който ще прояви достатъчно търпение или ум, за да научи всичко това от мен.

Внуците ми като че ли започваха да разбират за какво говоря, защото си размениха светкавични погледи, които си въобразяваха, че няма да уловя.

— Мога да назнача някоя специалистка по бизнес администрация с пет до десет години опит в областта на козметиката или модата и да й платя тройно повече пари, отколкото заслужава. И после какво? Ако не се справи в следващите три-четири години, ще наема друг служител. Окаже ли се по-добър, след известно време ще му предложа да купи фирмата. Но ако и това не се получи? Не бих могла да търся трети човек. Все пак скоро ще навърша осемдесет.

Последното не беше новина за тях. На миналия ми рожден ден получих само две картички, и то от хората, които най-много ме дразнят — сеньора Адриана Голдбърг и Брадли. Сигурна съм, че и двамата бяха попитали децата си: „Искаш ли да пратиш картичка за рождения ден на баба ти?“. Разбира се, че не. Защо да го правят? И аз не ги удостоявах с подобен жест.

Щом бях принудена да загубя един от синовете си, защо трябваше да е точно Травис? Как да вярвам в Господ, след като прави толкова жестоки, глупави и случайни избори? Може и да е всемогъщ, но вероятно притежава същия ум като онзи идиот, министъра на правосъдието по времето на Буш. Как се казваше… Алберто Гонзалес! Какъв загубеняк! Хора като него заслужават диплома за глупост. Макар че и всемогъщият Господ не би имал коефициент за интелигентност повече от 101.

— Имам енергия, но ми липсва желание да се занимавам с разни непознати. А и навярно няма да ми стигне времето да ги обуча въпреки уверенията на лекаря ми, че съм здрава като кон. Кой знае? Може и да не се събудя утре… Ето защо реших следното.

В този миг, като с магическа пръчка, се изпари цялата самоувереност, присъща на младото поколение. Не чух никой да диша учестено, но и тримата се наведоха напред, сякаш готови да скочат и да грабнат онова, което им предлагах.

— Ще избера един от вас и ще го обуча на всичко, свързано с „Глори“. Той или тя ще наследи бизнеса ми. Не вярвам в партньорства и съдружия. Дори не си помисляйте да поделите компанията помежду си. Само един от вас ще наследи „Глори“. Другите двама ще получат нищо.