Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (2)

2
Мат

Освен откритата ненавист към внуците й, нещо в поведението на баба ми Глория Гарисън беше неестествено. Не че имаше десет или двайсет внуци. Бяхме само трима — две момичета и едно момче. За последно я бяхме видели преди години, когато с Дейзи бяхме тийнейджъри, а братовчедка ни Ракел — още дете. Не очаквах да ни посрещне на летището с плакат „Добре дошли в Ню Мексико!“ и все пак малко топлина от нейна страна не би ни навредила. Имейлът от секретарката й гласеше: „Колата с шофьора ще бъде пред изхода и ще ви закара до дома на госпожа Гарисън.“

От летището в Албакърки пътувахме един час през пустинята. Не приличаше на Сахара — освен пясък имаше доста кафеникави участъци, покрити с бледозелена пелена. Почувствах жажда, докато гледах сухите измъчени дървета. „Коне! Коне!“, възкликна Ракел и наистина, в далечината пасеше цяло стадо с малките си. Шофьорът обясни, че са диви, наследници на конкистадорите. Сестра ми едва не го поправи: „Искате да кажете, на техните коне“, но успя да се въздържи.

Най-сетне шофьорът заяви:

— Пристигнахме.

Не съвсем, защото тепърва трябваше да минем през електронната бариера на затворения комплекс. Подобни комплекси обикновено се състоят от няколко оградени, почти еднакви къщи. Този обаче беше богаташки и разполагаше със специална охрана. Къщите приличаха на палати. Шофьорът свали прозореца, въведе кода и двойната метална бариера се вдигна.

— Как работи системата с кодовете? — попитах аз.

— Всеки път се генерира нов код.

Завоят вдясно нямаше край, сякаш се движехме по спирала. Къщите бяха разположени сред толкова просторни ливади, че едва се виждаха от пътя.

— Колко земя има всяка къща?

— Поне десет акра.

— Сигурно си ходят на гости с кола.

— Не е малко път. А и трябва да се пазят от гърмящите змии.

Седях отпред. Когато се обърнах, забелязах, че сестра ми е пребледняла — не от споменаването на змиите, а от виещия се път. Ставаше й лошо на дълги завои и още като дете мрънкаше: „Тате, искам да сляза!“

За щастие пристигнахме след минута. Шофьорът спря пред големите железни порти с декоративно слънце и надпис „Кале дел Алкон 63“. Високият кафеникаво — розов зид опасваше цялото имение. Истинска Китайска стена.

Къщата, построена от същия материал като оградата, беше огромна. И тримата възкликнахме от изумление, но бързо замълчахме, защото не биваше да се излагаме пред шофьора.

Той отново свали прозореца и натисна бутона на металната кутия до вратата — бях виждал подобно нещо само във филмите.

— Да? — отговори женски глас.

— Пристигнахме… — Шофьорът направи дълга пауза, все едно очакваше кутията да се ядоса, като чуе кой е дошъл. — Лимузини „Буена Виста“.

— Едва ли е нужно официално съобщение! — прошепна Дейзи на братовчедка ми, но достатъчно силно, за да я чуем отпред.

Ракел гледаше портите с металното слънце и надписа „Кале дел Алкон“ — не бяха ръждясали, но изглеждаха, сякаш са там от XVII век.

— Знаеш ли какво означава „алкон“? — попита ме тя.

Братовчедка ми беше родена за адвокатка, каквато и стана. Не само обичаше споровете, които наричаше дебати, но и гласът й беше идеален за съдебната зала. Звучеше толкова внушително, че ако беше пиано, сигурно щеше да е от онези в „Карнеги Хол“, чиято стойност се въртеше около четвърт милион долара. В тембъра й се долавяше сексапилна дрезгавост, намекваща за тайнствен живот или тъмно минало, каквито едва ли бе имала.

Както и да е, гласът й беше пленителен. Когато бях на петнайсет, а тя на тринайсет, чувах само дрезгавостта му и цели две години си останах влюбен в нея. Само като си помислех за семейната Пасха, когато щях да я видя, сърцето ми започваше да бие като лудо.

— Алкон — повтори бавно и отчетливо тя.

Звучеше като учителка, която прави диктовка по испански. Такава си беше Ракел — с глас на богиня, но иначе досадна като Луси от „Фъстъчетата“.

Всички, освен нея, твърдяха, че испанският ми е доста приличен. Братовчедка ми обаче непрекъснато ме питаше за значението на по-рядко употребявани думи като alcachofa (артишок) или secadora (сушилня за дрехи), за да ми покаже, че всъщност не знам езика.

— Нямам представа — отговорих сега аз.

— Значи „сокол“.

Портите се отвориха автоматично навътре.

— Аха — промърморих аз, което прозвуча по-добре от „Не знаех“. Дейзи си мълчеше, защото беше учила френски.

Ракел скръсти ръце и се усмихна лукаво. Какво му беше толкова смешното на сокола? Не обичах да не схващам шегите на другите и се замислих. Ами да, соколът е граблива птица — само дебне да хване някое беззащитно животинче. Не бяхме ли ние жертвите в извитите нокти на баба? Междувременно колата зави покрай фонтана пред огромната къща. Майка ми, която беше интериорен дизайнер, сигурно би определила кафеникаво — розовия цвят като „скариден“ или „росадо де суд“. Несъмнено щеше да се подиграе с размера й и да я нарече „прекалено грандоманска“, но нямаше как да не се възхити на нейната висока стойност дори в тази криза на пазара. Същевременно би завидяла на гаргантюанското й съвършенство. Тя мразеше баба ми и щеше да се пукне от яд, ако видеше, че живее като императрицата на Югозапада.

Къщата беше гигантска. Имах чувството, че съм попаднал в някой от филмите, които Дейзи ме караше да гледам преди години — например „Скъпа, смалих децата“. Повечето хора биха зяпнали от почуда, но за мен мястото беше безсмислено голямо — три пъти колкото бейзболно игрище. Не говоря за земята, а само за сградата.

Предполагам, че тъй като се намирахме в Ню Мексико, външната облицовка не беше релефна гипсова мазилка или поне не изглеждаше на буци, които обикновено оприличавах на тежък дерматологичен проблем. Къщата беше изградена от кирпичени тухли. Или може би грапавините просто бяха загладени? Под плоския покрив се подаваха тъмни греди, а очертанията бяха приятно заоблени, не се натрапваха груби прави ъгли — типична постройка в стила на местните индианци, предназначена за свръхбогати англосаксонци. И цялата тази резиденция за един човек? Откачена работа. Ужасно неуместно. Нямаше да се учудя, ако видех и дискретна табела „Хасиенда ел Тора, реформистко паство“.

Високата дървена врата се отвори и Глория Гарисън се появи под някаква пристройка с козирка. Мисля, че се нарича портик. Шофьорът свали куфарите от багажника, а двамата с Дейзи се спогледахме отчаяно. Мамка му, няма ли да сме на хотел? Баба ни не помръдваше, сякаш беше манекен във витрина с надпис „Елегантността не знае възраст“.

То е ясно, че беше стара. Не очаквах да се втурне да ни вземе куфарите, а имайки предвид дългогодишното й отношение към родителите ми, майката на Ракел и нас тримата, със сигурност нямаше и да ни прегърне. Но защо стоеше като паметник с безизразно лице, все едно бе излязла от страниците на „Изкуството да препарираме“?

Неловкото усещане се засилваше и от факта, че никой от нас не знаеше защо ни бе повикала в Санта Фе. За последен път се бяхме видели преди четиринайсет години и тя не беше особено въодушевена от компанията ни. А сега? Дали си даваше сметка, че Дейзи се страхува от тази среща? Че Ракел я ненавижда и е дошла единствено с надеждата, че отвратителното поведение на Глория Гарисън ще оправдае веднъж завинаги омразата, която изпитваше към нея? Дори Исус би възкликнал: „Каква проклета жена!“. И дали тя долавяше моето притеснение, породено не от присъствието й, а от мисълта, че бих разочаровал баща ми, ако майка му реши, че и аз съм посредствен като него? Преди да тръгна, той ми каза:

— Не се тревожи, Мати. Дори тя няма да може да ти устои. Всички те харесват, момчето ми.

Думите му прозвучаха по-скоро като молитва, отколкото като успокоение.

Междувременно бе изминала поне половин минута. Баба ми продължаваше да гледа шофьора. Не се обърна дори за миг към нас. Нима не умираше от любопитство?

Ние тримата изчакахме шофьорът да свали багажа ни и като по команда грабнахме куфарите и пристъпвайки с десния крак се качихме на първото стъпало. Беше толкова дълбоко, че приличаше на малка тераса. Тук човек спокойно можеше да устрои коктейл за двайсет души. Не бяхме сигурни дали трябва да се качим на второто стъпало, където стоеше тя. Ако не бяхме толкова близо, Дейзи навярно щеше да ми прошепне: „Какво чака тая жена? Да стоим на жегата, докато пукнем от обезводняване ли?“.

Най-после баба ми слезе на нашето стъпало. Поздрави ни с три бързи въздушни целувки, без да ни докосва по бузите.

— Дейзи… Ракел… — Разбира се, не пропусна да наблегне на испанското „р“, в случай че внучката й бе забравила за латиноамериканския си произход, и добави: — Ма… — Може би се чудеше дали съм Майкъл, Марк или… Слава богу, след миг налучка: — Матю.

Глория Гарисън изглеждаше като възрастна и преуспяла бизнес дама, каквато беше в действителност. Прибраната й сребриста коса бе прошарена, с метални нишки в различни нюанси. Скъпо боядисана коса. В небрежно-елегантния й кок личеше майсторската ръка на фризьора. Облеклото й изобщо не се вписваше в типичния образ на жена в напреднала възраст — зелени шорти до коленете и риза на цветчета, — а се състоеше от широк, сребрист като косата й панталон и бял пуловер с голяма яка. Тя определено не отговаряше на традиционната представа за баба. В нейната фурна нямаше курабийки.

Изглеждаше висока за годините си. Аз бях метър и осемдесет, така че тя сигурно беше към метър и седемдесет. Повечето от съвременниците й се смаляваха и заприличваха на сбръчканите обитатели на Страната на дъвчащите, но баба ми стоеше изправена, с вдигната глава, на която крепеше невидима книга. От възпитание бих я описал като „хубава жена“, но в действителност това определение едва ли подхожда на човек, който е на крачка да чукне осемдесет. Поне й личеше, че някога е била красива. Почти всички на тази възраст наподобяваха стогодишните костенурки на Галапагос. Не и баба ми.

Фактът, че е била манекенка в модната къща „Соланж дьо Пари“, обясняваше запазения й вид на седемдесет и девет. Освен идеалната стойка, Глория все още имаше стройна фигура. Дори отблизо порцелановата й кожа с нюанси на прасковено беше неестествено съвършена. Като че ли някой я бе напръскал с вълшебен спрей — нещо като последния лак на ново ламборгини, преди да излезе от завода в Сант’Агата. И така, стояхме наредени един до друг на второто стъпало — трима внуци и баба им, — сякаш готови да заподскачаме в танц „Голдбърг“. Само че не помръдвахме. Най-сетне Глория Гарисън каза:

— Добре дошли в моя дом.

Ракел изчака по-дълго от нас усмивката, която би трябвало да съпровожда подобна покана, но такава не последва. Ето защо нейното „благодаря“ дойде с няколко секунди закъснение.

— Заповядайте — добави баба ми и влезе в къщата.

Слава богу, вратата беше достатъчно широка. В противен случай Дейзи и Ракел щяха да се сблъскат в желанието си да надникнат по-бързо вътре. Не че бяха дебели. Сестра ми бе леко закръглена като актрисите от петдесетте години, чиито форми демонстрират пълно пренебрежение към спорта. Ракел беше миньонче, малко над метър и петдесет, с идеална фигура. И все пак две жени с куфари на колелца заемат доста място. Изчаках да влязат, тъй като и без това поканата на баба ми беше толкова искрена, колкото и тази на вещицата към Хензел и Гретел. Чак когато видях, че е готова да затвори вратата под носа ми, прекрачих прага.

Озовах се във фоайето между Дейзи и Ракел. Сестра ми се стараеше да запомни детайлите, за да може да ги опише на майка ни. Ето защо разучи внимателно облицования с дърво таван, пресечен от дебели греди. Всичко беше с гигантски размери, сякаш къщата бе построена за баскетболния отбор „Никс“. Между гредите на високия до небето таван се редуваха красиви дървени орнаменти. Ракел се загледа в масивната маса в дъното, на която се виждаше грамадна керамична ваза, побрала сякаш цяла поляна бели цветя. Един случаен наблюдател би възприел изражението й като хладно, но аз я познавах твърде добре и знаех, че в момента изпитва странна смесица от шок и възхищение.

Никой от нас нямаше желание да замине за Санта Фе. Дейзи разговаря на два пъти с мен и Ракел по телефона, като репликите й винаги звучаха по един и същ начин: „Трябва ли да отидем чак в Ню Мексико, за да се срещнем с тази кучка?“, „Няма да я оставя да ме манипулира“ и така нататък. С Ракел бяхме напълно съгласни, но в крайна сметка не се осмелихме да пратим Глория Гарисън по дяволите. Наречете го възпитание. Страх. Прекомерно любопитство. Или просто стремеж да угодим на родителите си.

Почакайте.

Искам да се извиня за казаното преди малко — не биваше да говоря така за възрастните хора и костенурките, нито да сравнявам баба ми с вещицата от онази приказка. Прекалих. Но трябва да ме разберете. Всичките ми мисли, свързани с нея, са възникнали в контекста на петтомната „История на семейство Голдбърг“. Преди да се прочуе като Гарисън, Глория носела фамилията Голдбърг. Всъщност била родена като Глория Голдбърг в Синсинати. По-късно се преместила в Ню Йорк, където започнала работа като модел и се омъжила за дядо ми, Джо Голдбърг. Така името й станало Глория Голдбърг Голдбърг. Съпругът й имал фирма за транспорт на дрехи в Ню Йорк. Баба ми взела фамилията Гарисън след години, когато откраднала последните му два камиона и го напуснала.