Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (25)

25
Глория

Помолих Ракел да избере някой ресторант в Ню Йорк и тя, естествено, ни заведе на едно място в Китайския квартал, което приличаше на преустроен апартамент в мазето на порутена сграда.

— Близо е до жилището и работата ми — обясни тя. — А и такова заведение няма да намериш в Санта Фе.

Когато ме попита дали „Кинг Чо“ ми харесва, вече бях изпила две китайски бири и бях опитала от вкусните пелмени с мистериозен пълнеж.

— Долавям някакъв особен чар — любезно отвърнах аз.

Всъщност „Кинг Чо“ ми напомни колко много ми липсва Ню Йорк. Не като място за живеене, тъй като никога не бях търсила свободата и постоянната глъчка, присъщи на този град. Бях избрала да дойда тук на седемнайсет, защото смятах, че единственото, което бих могла да правя, е да стана модел. А Ню Йорк беше центърът на модата. Щом пристигнах, разбрах две неща. Първо, че съм интелигентна. И второ, че обичам интересните и смислени разговори — както да участвам в тях, така и да ги слушам. Докато сега наблюдавах съседните маси, си дадох сметка, че много от гостите на ресторанта говорят на езици, които са ми напълно непознати.

— Знаеш ли какво най-много обичам в Ню Йорк? — попитах аз. — Непознатите никога не се докосват, нито се поглеждат право в очите. Нюйоркчани полагат големи усилия да държат дистанция. Нищо чудно, все пак градът е пренаселен. Но случи ли се да установят контакт, те показват огромната си необходимост да общуват. Виж тези четиримата например… — Кимнах към сепарето до нас. Там седяха трима мъже и една жена, потънали в оживен разговор. — Забелязваш ли как се навеждат един към друг? Приличат на дървета, които търсят слънчевата светлина. Никъде другаде няма да видиш подобно нещо, освен ако не става въпрос за хора с увреден слух. — Приближих се до Ракел и добавих: — Аз също се опитвам да установя близост с теб.

— Похвално за човек от Охайо и Ню Мексико.

— Благодаря. Нали знаеш, че гостувах на майка ти?

— Да.

Ракел ме гледаше право в очите, като от време на време си вземаше от пелмените в чинията.

— Беше приготвила чудесен обяд — продължих аз. — Салата от яйца, риба тон и домати. И чудесен италиански хляб, който Данте би опекъл в Рая.

— Радвам се. А друго какво прави?

— Извиних се на Брадли. Синтия се домъкна с него и в даден момент ми хрумна да се откажа, за да я подразня. За щастие обаче доброто в мен надделя. Споделих с Брадли, че го обичам и че съжалявам за всички пропуснати години. Подчертах, че вината е изцяло в мен. Бях напълно искрена и се просълзих. Брадли също се разплака, което ми се стори малко смущаващо, но и двамата се овладяхме до десерта. После прекарах два дни в „Метрополитън“, за да разгледам новите крила. Отидох и на модерната версия на „Веселият призрак“. — За съжаление Ракел ме погледна въпросително. — Пиеса от Ноел Кауард. — Усетих, че ми се иска да подхвърля нещо не съвсем любезно като: „На теб едва ли би ти харесала, тъй като е твърде забавна“, но успях да се въздържа и смених темата.

Сервитьорът дойде с нова порция пелмени. Въпреки че му отказах учтиво, той ги остави на масата.

— Сигурно смята, че трябва да си вземеш още — усмихна се Ракел.

— Все едно очаква пред очите му да се издуя като плондер — сопнах се аз.

И все пак опитах един, който беше пълнен с нещо много вкусно. Свинска кайма навярно.

— Не ми е приятно, че съм наранила толкова много хора, Ракел. От тук заминавам за Флорида.

Внучката ми ме погледна смаяно.

— За да говориш с дядо Джо?

— Да. Само недей да припадаш! Изобщо нямам желание да го виждам. Сигурно изглежда отвратително. Сбръчкано гадно старче.

— Напротив. Дейзи ми каза, че има чудесен вид за годините си. Приличал на някакъв известен актьор, който играел роли на загрубели възрастни мъже, които можеш да видиш само по фланелка без ръкави.

— Колко изкусително.

— Не че дядо се разхожда по потник. Дейзи по-скоро имаше предвид суровото му мъжествено излъчване.

— Каква ти мъжественост на осемдесет и три? Това са пълни глупости.

— Сигурно си права. Между другото, ти открадна ли камионите му?

— Що за невъзпитан въпрос!

— Извинявай. И все пак?

— Ето какво се случи. Джо щеше да даде всичко на мафията. Не веднага, но в следващите една-две години. Не знам как да се изразя на адвокатски език, но аз си взех издръжката предварително. Наех двама яки мъжаги, които Джо беше уволнил заради неподчинение. Те закараха камионите в Санта Фе. А сега, според правилата на покаянието, ще трябва да се реванширам пред Джо, тоест да му платя някаква компенсация. Той сигурно ще профука парите за шампанско, млади жени и бейзболни сувенири.

— Не знаех, че всичко това е свързано с религията — заяви Ракел. — Компенсацията е юридически принцип. Когато човек е поставил друг в неизгодна позиция, той е длъжен да направи всичко възможно, за да възстанови загубите му.

— Не бих се учудила, ако Джо ми заяви: „Няма да ти простя, не искам парите ти.“

— Но ти явно си решила да отидеш.

— Да. Чувствам, че му го дължа. Той беше добър човек, макар и не толкова силен, колкото му се искаше. В него харесвах… Ракел, този женски разговор ме изнервя.

— Откога не си говорила с друга жена? От петдесет години ли?

— Имаш чувство за хумор. Явно не си го наследила от майка ти.

— Може би част от твоите гени са се настанили в мен. Какво ти харесваше в дядо Джо? Той непрекъснато сменя жените…

— Да, а те го издържат. На вид Джо е груб и мъжествен, но иначе е мек характер. Сигурно не се е променил.

— Мислила ли си да се съберете отново?

— Да се вредя преди следващата му приятелка или съпруга? Не! — Поклатих глава и добавих: — Е, понякога ми се иска да поговорим. Както и… другото нещо. Но не и да му бъда съпруга. Аз не съм от този тип жени.

Ракел погледна настрани. Беше си сложила ружа и червилото на „Глори“ и отново бе подкъсила косата си. Прическата й ми харесваше.

— Смяташ ли, че Дейзи ще се омъжи някога? — попитах аз.

Ракел вдигна рамене.

— Не знам. Шансовете й не са по-малки от тези на всяко друго момиче. А аз? Какво мислиш за мен?

— Ако искаш да се омъжиш, ще го направиш — заявих аз. — Не се притеснявам за теб.

Чертите на лицето й мигновено се отпуснаха, сякаш бе носила тежки пазарски торби и току-що бе оставила едната на земята.

— А защо се притесняваш за Дейзи?

— Защото е лесно ранима.

— Не чак толкова „лесно“. Работата й е тежка и тя се справя отлично. Сигурно няма да стане шеф на студия или всемогъща продуцентка. Но Дейзи е професионалистка. Знае всичко за филмовия бизнес и й предстои дълга и успешна кариера. Винаги ще бъде уважавана и обичана. Хората ще казват: „Това е Дейзи Голдбърг. Толкова е мила. Наскоро получи поредното повишение.“

— Съмнявам се.

— А аз не. Двете с теб сме силни, но и Дейзи не е за подценяване. За Мат също не трябва да се тревожиш. Той се уреди. Видя ли Ашли?

— Не. Току-що е започнала стажа си. Говорихме по скайп и ми хареса. Матю ме попита дали може да я доведе в Санта Фе през някой дълъг уикенд, преди да е основал новата си компания. Зарадвах се.

— И то много, нали?

— О, да. Той е прекрасен млад мъж.

— А Ашли е прекрасна млада жена.

— И аз така мисля. Китайка. А ти си наполовина пуерториканка. Шарен свят, нали? Не си бях представяла, че ще ми бъде толкова интересно.

— Интересно?

— В положителен смисъл, Ракел. Ти какво си помисли?

— Нищо не съм си помислила. Исках да бъда сигурна, че съм те разбрала правилно. Между другото, майка ми споменали, че скъсах с Хейдън?

Оставих китайските клечки и казах:

— Не. Но аз знаех.

— Откъде?

— Подобно на теб, и аз си имам своя етичен кодекс.

— Не че е кой знае каква тайна. Скъсахме през уикенда, когато с Дейзи и Мат ти бяхме на гости. Отдавна подозирах, че си има друга. Оказа се, че съм права. Хейдън не е женкар, но аз не бях подходяща за него. Обясни ми, че се притеснява от силния ми характер. Не посмял да ми признае, че вече не ме обича, и затова ми изневерил.

— Какво мекотело!

— След раздялата трябваше да си разпределим вещите, които сме купили заедно. Аз взех всички кухненски уреди и плазмения телевизор.

— Добре си направила. Но се питам дали той просто не е искал да си купи по-голям телевизор… Мъчно ли ти е за него?

— Не. Странно, но когато се разделихме, връзката ни вече се беше изчерпала.

— А сега къде живееш?

— В апартамент под наем наблизо. Приятелка на моя приятелка е архитектка, която работи в Русия по подготовката на зимната олимпиада през две хиляди и четиринайсета. Дотогава ще живея в нейното жилище.

— Хубаво ли е?

— На теб няма да ти допадне. Но аз се чувствам страхотно там.

— Ракел, ще ти задам един много важен въпрос.

Тя придърпа стола си към мен и каза:

— Давай.

— Но искам да бъдеш искрена.

— Добре.

— Още ли ме мразиш?

— Не. Не съм най-голямата ти почитателка, но със сигурност не те мразя. Мисля, че никога не съм те мразила. Просто ти бях много ядосана.

— Каква е разликата? — попитах аз.

— Не знам точно. Ядосвам се, когато се сблъсквам с неща, които не харесвам и ме нараняват. Омразата е чувство, което човек носи в себе си цял живот.

— Интересно.

— Кога ще ми се извиниш? — попита Ракел. — Ако ти е дошло в повече, ще почакам. Аз съм търпелива.

— Не, не ми е дошло в повече. Извинявай, Ракел. Казвам го от все сърце. Ти си забележително момиче. Съжалявам, че изпуснах толкова години от живота ти. Съжалявам, че отблъснах теб и майката, когато се нуждаехте от всички хора, които са били близки с баща ти.

Ракел мълча дълго време и ме обзе страх, че няма да приеме извинението ми. Накрая тя заяви:

— Прощавам ти при едно условие. Не искам да забравиш думите си и да се върнеш към старите си навици. Искам да поддържаме връзка. Не само с имейли, но и да се виждаме понякога.

— Би било чудесно — отговорих аз. После взех салфетката и избърсах ъгълчетата на устните си, където обикновено се събираха остатъци от червило, храна и мъртва кожа. — Дори по-често от „понякога“. Предлагам ти да си помислиш отново за „Глори“. Ще се радвам да поемеш бизнеса. Готова съм да се споразумеем по най-благоприятния за теб начин.

Ракел поклати глава.

— Не мога.

— Защо?

— Не искам да оставя майка си.

— Да не би да те карам да заминеш за Куала Лумпур, за бога?

— Тя си няма друг, освен мен.

— Ракел, майка ти ходи на работа и може да разчита на много роднини и приятели.

— Връзката между майка и дъщеря е много силна, особено когато израснеш с един родител.

— Признавам, че не разбирам подобни… дълбоки връзки. Но какво й пречи да дойде в Санта Фе? Ще живее с теб и мен. Знаеш колко е грамадна къщата ми. Може да живее и отделно, разбира се. На Адриана ще й хареса там. Пълно е с католици. С дългогодишния си опит в здравеопазването веднага ще си намери работа. Аз имам връзки и ще й помогна.

— Мама е родена в Ню Йорк. Градът е част от нея и тя не би го напуснала.

— Тогава ще ти идва на гости.

— Пътуването е скъпо.

— Чуй ме добре. Не мисли как стоят нещата сега, а какви могат да бъдат. — За миг се разколебах, защото забелязах как лицето на Ракел потъмнява. — Само не ми казвай, че говоря като Сатаната. Нали той се беше опитал да изкуши Исус?

— Да. Обещал да му даде всички царства и разни други неща. Но аз не мисля, че ти си Сатаната. Едва ли искаш да ме изкушаваш.

— Така е. Не се опитвам, повярвай ми. Не и с пари. Но все пак имай предвид, че още в началото ще печелиш много повече, отколкото в „Правна помощ“. Знам, че парите не са твой приоритет. Изобщо не си представям как потриваш доволно ръце сред купчина злато.

— И аз не си го представям.

— Но пък ще харчиш и ще спестяваш на воля. Ще каниш майка си често в Санта Фе. Можеш да вземеш под наем или да купиш къща с хубава стая за гости. Ще се срещате и в Ню Йорк. Какво би те спряло? Не и цената на билета. Колко пъти седмично се виждате сега?

— Веднъж. Ако сме заети, два пъти в месеца.

— Ето! Какво ти пречи да правиш същото, ако си в Санта Фе?

— А професията ми?

— Ще използваш адвокатския опит и аналитичното мислене в бизнеса. Много ли ще ти липсва сегашната работа?

— Не знам. Смятах, че е чудесно да си адвокат, но явно това не е за мен.

— Кое? Тази конкретна позиция или правото изобщо?

— Не съм сигурна. Откакто скъсах с Хейдън, постоянно разсъждавам над положението си в момента. „Правна помощ“ е изключително важна и полезна организация. Но не знам дали ми се остава там. От друга страна, не ми се работи в прокуратурата, нито в някоя голяма адвокатска кантора. Исках да подам документи за федералния съд, но щом започнах да попълвам молбата, се отказах.

— Значи всичко е ясно! „Глори“ ти хареса и няма какво да се колебаеш.

— Но аз не разбирам нищо от този бизнес.

— Защо не си вземеш малко отпуск? Ще опознаеш „Глори“ и Санта Фе.

Ракел определено ставаше за играч на покер. Наблюдавах я и изобщо не можех да се досетя какво мисли. Не ми беше отказала категорично и аз се надявах, че все още има надежда.

— Добре. Ще дойда в Санта Фе и ще видя дали „Глори“ е подходяща за мен. А после…

— Какво?

— Ако ми хареса, двете с теб ще се опитаме да се договорим. В случай че условията ме устройват, ще приема предложението ти.

— Един ден ще бъдеш собственичка на голям бизнес.

— Ще оставиш ли нещо на Дейзи и Мат? Или всичко ще отиде за благотворителност?

— Смятам да направя дарения за „Планирано родителство“, „Опазване на природата“ и „Американско дружество за защита на животните“. По принцип обичам кучетата, но не бих търпяла някое да си бърше задника в копринената ми кувертюра. А какво ще правя с останалите пари, не е твоя работа. Все пак да не забравяме, че баща им печели доста добре. Напоследък… Дейзи и Матю ми станаха много скъпи. Често си мисля за тях. Друго нямам какво да кажа.

— Аз обаче имам.

— Така и очаквах.

— Първоначалната ти идея да оставиш бизнеса на един от нас ми хареса. Сега обаче стигам до извода, че Дейзи и Мат също трябва да участват.

— Трио в ръководството на „Глори“?! Това ще бъде пълна катастрофа!

— Не точно в ръководството. Те не искат да изоставят работата си в Ню Йорк. Но е редно да бъдат част от „Глори“. Бизнесът трябва да е семеен. Иначе няма да е честно. А и двамата биха допринесли доста за развитието му.

— С какво например?

— Мат има ценен опит като пиар. Мнението му за твоя екип е отлично, но аз бих искала да се консултирам и с него. Той е умен и изобретателен и владее тънкостите на общуването. Няма да го въвличаме в събрания и дискусии, просто ще искаме съветите му. Дейзи пък е с огромно творческо въображение. Тя винаги усеща културните тенденции преди мен. Искам ги и двамата.

— Ще си помисля.

— Не съм съгласна да поема работата, ако Дейзи и Матю не станат мои консултанти. Или членове на борда на директорите. Обичам ги твърде много, за да ги пренебрегна.

— Нали разбираш, че наследството е само мое и ще правя с него каквото пожелая?

— Разбирам го твърде добре. Ако искаш, създай Национален институт за ловни кучета и започни да засипваш с презервативи всички мъже на планетата. Но дай възможност на братовчедите ми да бъдат част от „Глори“.

— Добре. Но само ти ще управляваш компанията.

— Съгласна съм — заяви Ракел и добави: — Глория, за какво правиш всичко това? Двете можем да бъдем близки и без „Глори“.

— Ще бъда спокойна, че някой се грижи за създаденото от мен. Човек с личен… не, по-скоро семеен интерес в бизнеса.

— Звучи добре.

— Не съм приключила, Ракел.

— Извинявай, Глория.

— Можеш да ме наричаш „бабо“. Но без никакви други лигавщини.

— Добре.

— И още нещо. Двете ще работим заедно. Ти си много различна от мен, но в доста отношения си приличаме. Понякога съжалявам, че не съм станала като теб. Просто в живота ми се случиха много непредвидени неща.

— Разбирам.

— Освен това ще имам до себе си човек, който ще ме вижда такава, каквато съм. Лоша, добра… А и…

— Какво?

— Когато се оттегля, се надявам, че този човек не само ще ме разбира, но и ще страда за мен след смъртта ми.