Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (1)

1
Глория

Не съм от досадниците, които с трогателна усмивка изричат мъдрости като „Ако се затвори врата, отваря се прозорец“. Разбира се, подобни сентенции често прерастват в отегчителни словоизлияния: „Хайде, Глория, признай, че дълбоко в себе си се радваш на случилото се! Нощта е най-тъмна преди зазоряване. Ето че настъпи и твоят момент! Най-после ще можеш да решиш кой от тези симпатични млади хора е достойният наследник на царството ти. Нямаш ли усещането, че приказката ще се превърне в реалност?“

Не съвсем.

Обикалям от стая в стая — а къщата ми разполага с безброй такива — и се опитвам да се подготвя за битката. Лимузината с тримата непознати ще пристигне всеки момент. Да, те са ми внуци, но аз не знам почти нищо за тях. Голдбърг, Голдбърг и Голдбърг. Звучи като скеч от филм на братята Маркс.

Само че това, което преживявам, изобщо не е комедия. По-скоро прилича на трагедия. И все пак не е от трагедиите с главно „Т“. Съдбата на моята компания „Глори“, чиито камиони обикалят южните и западните щати, за да демонстрират на дамите как се залепват изкуствени мигли, едва ли попада в категорията на цар Едип, който си избол очите, защото преспал с майка си. Пиесата е истинска класика, въпреки че е доста зловеща. И, честно казано, леко досадна. Ако бях следвала в колеж, вероятно щях да вникна по-дълбоко в съдържанието й. Или пък не. Между другото, не искам да останете с впечатлението, че „Глори“ се занимава само с мигли. Това е една малка част от дейността ни.

Но да се върнем на трагедията. За мен този жанр е понятен дори в личен смисъл. Какво представлява трагедията? Крахът на велика личност заради недостатък в характера. Нали така? Дълго време лъгах, че имам виеше образование. Докато живеех на изток, твърдях, че съм завършила „Санфорд“, до ужасния ден, в който прочетох в „Таймс“, че Джон Стайнбек е прекъснал следването си в „Станфорд“. Години наред хората ме питаха: „Къде сте учили?“, а аз отговарях най-спокойно: „В Санфорд“… Сигурно са се досещали и са ми се присмивали зад гърба. Когато се преместих на запад, станах възпитаничка на Университета на Пенсилвания. Никой не се усъмни. Достатъчно съм самообразована, за да мина за ерудирана. Стига, разбира се, да улуча името на учебното заведение.

Както споменах, трагедията ми не е с главно „Т“. Въпреки всичко, без да имам претенции за каквото и да е величие, аз съм трагическа героиня. Един недостатък на моя характер доведе до катаклизма в компанията и положението, в което съм сега — обикалям нервно стаите, гледам си часовника и следя камерите, насочени към охранявания вход на имението „Лос Ранчос Вердес“. Единственото превозно средство, минало през портите за последните двайсет минути, беше някакъв потънал в прах бежов микробус. Надписът на вратата — „Пустинно цвете — вашите климатици“ — бе толкова избелял, че микробусът с трептящи очертания почти се сливаше с околното пространство и приличаше на мираж.

Ами ако един от тримата се окаже непоносим? Изключвам крайности като неприятна телесна миризма или потребността на маса в оживен ресторант да разкаже на висок глас за оперативната смяна на пола на свой приятел. Имам предвид нещо не чак толкова противно, например полумесеци тъмнозелена мръсотия под ноктите. Не че съм допускала да се замисля достатъчно дълго, че да разбера откъде се взема тази гадост. Ами ако някой от тях хване в юмруци приборите за хранене и започне да реже ожесточено месото, докато ножът застърже по порцелана? Момчето би могло да опръска с урина вдигнатата дъска на тоалетната чиния, а едно от момичетата да се появи с дълъг изкуствен маникюр на тигрови райета.

Мразя да чакам. Обичам да действам. Не търпя да ме управляват. Вместо да отида в офиса на „Глори“ на осем километра от тук и да се захвана с обичайните задачи за четвъртък следобед — проверка на наличностите и уточняване със стилистите в Ел Ей кои от аксесоарите се продават и кои не, — аз съм се закотвила вкъщи в очакване на трима почти непознати глупаци. Тримата ми внуци. Добре де, теоретично погледнато, имат си съответните умствени способности. Завършиха известни колежи и заемат престижни длъжности, което не е никак лесно в наши дни, особено в началото на кариерата.

Момчето работи в пиар отдела на „Ню Йорк Метс“. Пуерториканката е адвокатка в сдружението „Правна помощ“ в Манхатън. Другото момиче е номер две в нюйоркския офис на „Парамаунт“, който, доколкото знам, се състои само от двама души.

И все пак ужасът от предстоящата среща ми докара такова главоболие, че се наложи да изпия два аспирина. Мразя хапчетата. Спортувам редовно и ако не се брои инхалаторът за астмата, който ползвам от дъжд на вятър, не прибягвам до никакви сериозни лекарства. Нормално е мигрената ти да се обади при подобни обстоятелства. Навярно още след третото изречение ще стане ясно, че всеки от тримата е наивен по свой собствен начин и следователно неспособен да управлява бизнеса, който ми донесе единайсет милиона миналата година. Да, единайсет.

Скоро нещата ще се изяснят. Главата ме поотпусна, но започна леко да ми се повдига. Като след преяждане с палачинки, въпреки че закусих само с няколко хапки белтъчен омлет. На вас нямаше ли да ви призлее? Трябва да избера един от тримата Голдбърг. Чакам и не спирам да мисля за момента, в който една не толкова едиповска, но все пак доста важна героиня, тоест аз самата, се сгромоляса от огромни висини заради своя Трагичен Недостатък.

Преди пет месеца седях в кабинета си — просторна стая с френски прозорци, разкриващи невероятна гледка към планината Сангре де Кристо югоизточно от Сайта Фе. Всеки посетител изпада във възторг, защото и в слънчев, и в облачен, и в обвит от пясъци ветровит ден панорамата е изумителна. За съжаление прекрасният пейзаж остава зад бюрото ми. Справка: Търговски закон номер 437 на Глория Гарисън: „Не се разсейвай с природата по време на работа“. Все пак красотата е в основата на бизнеса ми и около мен няма място за нищо грозно. Кабинетът ми отговаря на изискания вкус на Глория Гарисън. Дано не излезе, че съм самовлюбена откачалка, защото не е така. Просто вярвам, че всичко неприветливо или лишено от стил ще се отрази зле на имиджа на „Глори“.

От друга страна, ако гледаш все една и съща красота, тя губи своя чар. Ето защо постоянно пребоядисвам стените и сменям интериора. Разбира се, в началото изживях дълъг бял период, но един ден дойдох на работа и си казах: „Евангелистите сигурно смятат, че точно така би изглеждал кабинетът на Господ! Чист и досаден.“ Дарих Божите мебели и белия вълнен мокет на някаква благотворителна организация, а на тяхно място купих син персийски килим и ново обзавеждане, което дори не си спомням. По-късно настъпи доста предсказуем южняшки период (сиво-зелени и бежови нюанси с бледо оранжеви елементи), последван от мексикански с характерните релефни стени и облицованата със сини плочки газова камина, който на свой ред бе заменен от изчистени форми и пастелни цветове в стил „Баухаус“.

Сега стените на кабинета са боядисани в небесносиньо, което още не ми е омръзнало. Изчистен цвят. Загледам ли се във венецианската мазилка и сияйния й блясък ми олеква на душата — обзема ме чувство на вътрешно спокойствие, сякаш току-що съм взела душ и усещам балсама на скъпия кастилски сапун върху кожата си. Наскоро претапицирах мебелите; нови не ми трябваха. На една определена възраст ти става ясно, че няма да отнесеш нищо на оня свят — неприятно прозрение, от което ти се свива стомахът. Както казваше комикът Джак Бени, „щом не мога да го взема със себе си, няма да мръдна от тук“. Смешно наистина, само че и той си отиде. Изведнъж започваш да си задаваш въпроси от сорта: „За какво ми е притрябвала тази ръчно изрисувана руска масичка от осемнайсети век?“ Иска ми се като древните египтяни да вярвам, че мебелите ще останат вечно с мен в пирамидата ми. В такъв случай бих си избрала шведско обзавеждане във фермерски стил, защото най-красиво ще старее във вечността. Но за мен няма пирамида. Очаква ме единствено нищото.

Последната промяна в кабинета ми бяха няколко жълти предмета — нещо като контрапункт на семплите мебели в стил „Баухаус“. Както отбеляза Кийт, с комбинацията от жълто и синьо спокойно мога да отворя шведско консулство.

Дойдохме и до него. Кийт Томпсън. Допреди пет месеца той беше мой наследник и най-скъп приятел. Е, не наследник според завещанието ми, но кой знае? Хората постоянно променят решенията си. Във всеки случай бях сигурна в едно — че един ден той ще стане собственик на „Глори“. С радост щях да му продам фирмата на изгодна цена. Не беше наложително да чака да гушна букета.

Кийт работеше за мен от седемнайсет години, но в главата ми се е запечатала първата ни среща, когато той дойде на интервю в офиса. В онези дни беше толкова привлекателен, че хората си подшушваха: „Не го зяпай! Дръж се нормално.“ И красотата му не избледня с годините. Тъмнозлатистата му коса се прошари, но изглеждаше толкова гъста и лъскава, че те подканваше да я погалиш. Вратът му така и не стана жилест като при повечето мъже на средна възраст, не се сдоби и с провиснала нито двойна, нито тройна брадичка. Очите му бяха лазурносини (почти като стените в кабинета ми) и от тях струеше светлина, която смекчаваше мъжествените очертания на челюстта му и придаваше нещо поетично на каубойския му вид.

Напоследък обаче, при по-внимателно вглеждане, забелязвах, че Кийт е заприличал на пенсионер. А беше едва на четирийсет и осем. Шокираща промяна. Преди около пет години, когато смени шотовете текила с чаши ледена маргарита, резките линии на скулите му някак хлътнаха, сякаш пренасищането с глюкоза разтапяше калция в костите му. Гладката му бронзова кожа се бе състарила. Лицето му наподобяваше сбръчкан стар ботуш.

В секундите преди моя Трагичен Момент обаче съсухрената му физиономия засия. За съжаление причината за тази промяна беше гневът му.

— Не ти е останала капка приличие! — избухна той.

Не обърнах особено внимание на думите му. А може би трябваше. Стъписах се от неговата близост, но реакцията ми нямаше нищо общо с красотата му — външността му не ми действаше по никакъв начин. По-скоро ме смутиха пръските слюнка, които хвърчаха от изсъхналите му устни. Всяка една от тях виждах да блещука на обедната слънчева светлина, толкова близо се бе привел над мен. Ръцете му бяха подпрени на ръба на бюрото ми, брадичката му почти докосваше кутията с кламери. Ако се приближеше още малко, следващата струя щеше да попадне директно в чая ми.

— Глория, някой имал ли е смелостта да ти каже, че си едно проклето и бездушно същество?

— Разбира се. Но не в едно изречение.

Признавам, че обичам да слушам гласа си, особено когато изричам нещо изключително умно. За съжаление не съм надарена със завладяващ тембър и затова не спирам да работя върху него. Старая се да го усъвършенствам и понякога така се увличам, че не чувам какво казват останалите.

Преди хиляда години, когато бях модел в Ню Йорк, колежката ми Рамона ме посъветва: „Глория, няма да е лошо да поработиш върху акцента си. Говориш като домакиня от Средния запад. Приеми го като приятелска препоръка. Ако искаш да хванеш някой богаташ, не забравяй, че такива мъже си падат по изискани дами. Ще трябва да го убедиш, че си станала модел само защото е забавно. Представи си, че си принцеса Елизабет. Тембърът ти трябва да е плътен — колкото по-плътен, толкова по-добре. Само не се мъчи да докараш британски акцент. Ако се научиш да имитираш сполучливо Елизабет, всяка твоя дума ще звучи шикозно.“ (След малко при мен дойде друга колежка и ми прошепна: „Скъпа Глория, чуй ме внимателно. Думата «шикозно» е демоде, също като Рамона. Никога не я използвай.“) С годините постепенно се отказах да подражавам на Елизабет. Пък и след като стана кралица, тя загуби блясъка си. Вместо това реших да си създам свой собствен идеал, нещо като женска хетеросексуална версия на Ноел Кауард, всестранно надарения драматург, актьор, музикант… и какво ли още не. Но ако трябва да бъда откровена, никога не успях да достигна неговото остроумие.

— Проклето същество значи — повторих думите на Кийт. — Че и бездушно! Доста красноречиво.

Очаквах да зърна обичайната му кисела усмивка. Голяма си кучка и страшно съм ти ядосан, но признавам, че си забавна! В такива моменти ъгълчето на горната му устна и гъстите му мустаци леко се повдигаха въпреки отчаяния опит на лицевия мускул да ги спре. Но този път Кийт не се усмихна.

— Само да можеше да се видиш отнякъде! — продължи той. — Самовлюбена, инфантилна и… — Кийт преглътна. Две толкова силни думи една след друга му дойдоха в повече. Той си пое дъх. Цял живот беше играл ролята на едносричен мачо и въпреки интелигентността си разполагаше с доста ограничен речник. — Ти си една жалка старица, която е принудена да носи лигавник. И то от най-големите.

— Млъкни! Много добре знаеш, че не е лигавник — троснах се аз, като се стараех да запазя любезния тон. Беше ме нарекъл старица, за да забие нож в сърцето ми, но аз нямаше да му се дам толкова лесно.

— Не е лигавник ли? — присмя се той. — А какво е това на врата ти?

„Застрахователна полица!“, идеше ми да изкрещя, все още засегната от думите му. Та аз бях основател и изпълнителен директор на фирма в сферата на модата и красотата. Можех ли да отида на среща с банкер с леке от пилешка салата върху бялата си копринена блуза? Или да се изложа пред репортера от „Нортуест Арканзас Таймс“, защото съм опръскала перлите на врата си с диетична кола?

Абсурд. Ето защо внимавам, когато се храня на бюрото. Не си връзвам някоя идиотска пластмасова подложка с надпис „На всеки се случва да се накапе“, а затъквам в деколтето си скъпа ленена салфетка от деветнайсети век. Търговецът в Ню Орлиънс ме увери, че десетината салфетки, които купих от него, са принадлежали на известна хугенотска фамилия, обитавала старинен френски замък. Мъжът се прехласна и почти изгуби дъх, докато старателно наблягаше на гласните — хууугенооот, — предполагайки, че не знам за какво говори. Но се лъжеше.

Кийт отстъпи назад и кръстоса ръце на мускулестите си гърди. Беше луд, ако смяташе, че поддържаната му с всекидневен фитнес фигура ще накара готините млади момчета да му завидят и да си кажат: „С подобно тяло кой би забелязал, че кожата на лицето му е на стогодишен крокодил?“

Не че Кийт проявяваше интерес към готините млади момчета. Неговият любовник/партньор от почти двайсет години лежеше в интензивното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“ и само апаратът за изкуствено дишане го спасяваше от смъртта. Ето защо Кийт крещеше.

Не крещеше, защото Били умираше в стая, воняща на дезинфектанти, към които той имаше абсолютна непоносимост. Не и защото Били бе закачен за писукащи монитори с непрекъснато сменящи се зелени цифри. Дори да станеше чудо и да оцелееше, ударът, дошъл изневиделица, беше нанесъл непоправими поражения в мозъка му. И всичко това се случи три седмици и половина преди четирийсетия му рожден ден. С Кийт подготвяхме празненството от месеци. Искахме да го изненадаме. Били знаеше, че ще вечеряме в тесен кръг „при Гло“ — така той наричаше дома ми — и че големият купон ще бъде седмица по-късно. В действителност щеше да завари хиляда свещи и сто и петдесет от най-близките си приятели. Изненада! Само че изненадата подрани с месец и съвсем не беше забавна.

Кийт пламтеше от ярост не заради несправедливостта на живота. Аз бях причината за гнева му, защото отказвах да отида на свиждане. И то след като неведнъж бе повторил „Глория, за Били и мен ти си член на семейството“. По-късно спомена на няколко пъти „Били те възприема като по-голяма сестра“. Накрая не издържа и избухна: „Да не би да имаш нещо против болниците и диагнозите от типа мозъчен удар?!“ Дори ме регистрира в списъка на посетителите в интензивното и ме увери, че мога да отида по всяко време, но не бива да оставам повече от десет минути.

И тогава се прояви моят Трагичен Недостатък. Вместо да преглътна и да си кажа, че понякога заради бизнеса и/или приятелството се налагат известни жертви, или най-сетне да се престоря на загрижена, аз реших да бъда откровена. Заговорих с колкото се може по-плътен глас, което не беше трудно, след като от трийсет години не бях произвела нито капчица естроген.

— Сигурно ще ти прозвучи ужасно, Кийт, но трябва да бъда искрена. Не мога да понеса да видя Били в това състояние.

— Глупости! Не се прави на такава, каквато не си! Зарежи лицемерието, госпожо Кураж!

За да не четете между редовете, направо ще ви разкрия в какво се състои моят Трагичен Недостатък — загубвам контрол и заявявам какво мисля. Най-лошото е, че съзнавам колко опасна и потенциално вредна е откровеността. Смятах, че съм се научила как да я владея. Но този път не успях. Дойде ми много — Кийт, опечален и просълзен, сякаш Били беше вече в отвъдното, с повдигната горна устна, все едно отвратен до такава степен от себичността ми, че едва ли не се канеше да повърне.

Бръкнах, в чекмеджето и взех писалката. След време Кийт щеше да настоява, че съм го направила нарочно, за да го отпратя. Но не беше така. Писалката ми беше под ръка и аз исках да стискам нещо в дланта си, докато се борех с напиращото желание да изрека истината.

— За бога, той пита за теб! — заяви Кийт.

— Не е вярно — отвърнах спокойно. — Знаеш го много добре. Ти сам ми съобщи, че е загубил говора си.

— Не напълно. Заклевам се! Погледна ме и каза… — Кийт промърмори нещо, което прозвуча като сподавено „г-г-г“. — Сигурен съм, че щеше да попита: „Къде е Глория, защо не идва?“

— Измисляш си, Кийт. С това „г-г-г“ може да е имал предвид „Господи, помогни ми!“ или „Гадна болница!“. Най-вероятно е някакъв безсмислен звук. Така или иначе, отказвам да стоя в една стая с умиращ болник. Бих искала да бъда по-добра, но не съм. Не желая да виждам мъртъвци. Не ходя на погребения. И то не заради възрастта. Винаги съм била такава. В подобни случаи оправдавам отсъствието си с хранително отравяне. Извинението обаче не върви, ако след време се случи второ погребение в същото семейство. Тогава обикновено прибягвам до лъжата, че някой близък е починал и трябва веднага да замина извън града. И знаеш ли кое ме дразни още повече? По принцип подкрепям религиозната толерантност и всички тези глупости, но най-лошото, което християните са причинили на евреите, е, че са се сприятелили с тях. Затова сега се налага да ходим на погребенията им и да гледаме идиотски гримираните им майки и съпрузи в отворените ковчези. Достатъчно ли ясно се изразих? Мразя смъртта. И комата. Не мога да посетя Били, докато е вързан за апарата за изкуствено дишане.

— Но той пита за теб! Чух го!

— Ако смяташ, че ще те разбере, предай му следното: „Глория не е в състояние да понесе такава среща, но ти изпраща цялата си обич. Винаги ще бъдеш в сърцето й.“