Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (5)

5
Глория

Когато бях на двайсет, скъсах с Александър Милър заради мъж с моето фамилно име, което винаги съм ненавиждала. Но как да кажеш „не“ на Джо Голдбърг?

А и как да кажеш „да“ на Алекс въпреки дебелия му портфейл? Той не спираше да говори за времето, и то не от притеснение, а защото смяташе, че е интересна тема. Освен това имаше непривлекателно тяло. Не, „отблъскващо“ повече подхожда. Приличаше на кисела краставица с ръце и крака. Но не твърда и дълга, а мека и жабоподобна. Дразнеше ме също как винаги удължава гласната „о“ в името ми: Глооория! В частното училище, което бе завършил, вероятно са имали задължителен предмет „Произношение на имената на бели англосаксонски протестанти“ (или „Как да не говорим като евреи“). Въпросът е, че вместо да ми направи впечатление с изисканата си дикция, той ми досаждаше с тия превземки.

Баща му беше собственик на „Коут Крафт“, една от най-големите фирми за дрехи в Ню Йорк, но Алекс изобщо не успя да предизвика интереса ми. Понякога си казвах: „Ето такъв мъж ми трябва.“ И дотам. Пък и вече се познавах с Джо. Господи, още си спомням ръцете му — мускулести и силни, сякаш докосваш бронзова статуя на Адонис. Алекс беше завършил Колумбийския университет, а Джо бе прекъснал следването си след първия семестър в Сити Колидж, Ню Йорк, но какво от това? Алекс беше татково детенце. Издокарани със скъпи раирани костюми от три части и елегантни вратовръзки, двамата с баща му често се разхождаха по Седмо Авеню. И макар че възрастният мъж беше дребен колкото куклата на вентрилоквист, Алекс направо бледнееше в негово присъствие.

Джо разчиташе само на себе си и вече въртеше доходоносен бизнес. Излъчваше мъжественост. На бузата си имаше тънък белег, за който казваше: „Стана случайно. Улучих един нож.“ След време призна, че се е порязал с парче стъкло, изхвърчало от избухнала в ръцете му бутилка газирана вода, когато бил на единайсет. Веднъж наистина се сбил в някакъв бар, където счупили носа му. Интересно кой ли би се осмелил да посегне на Джо — той беше едър и широкоплещест и дори дрезгавият му нюйоркски акцент излъчваше дързост. И въпреки всичко хората възкликваха: „Какъв изискан мъж!“. Влюбих се веднага щом го зърнах. Някой ни запозна: „Глория Голдбърг, Джо Голдбърг.“ Джо се усмихна и подхвърли: „Братовчедката Глория?“. Две думи, които прозвучаха като любовна песен.

Нека обаче се върнем на внуците ми. Въпреки че умът ми все още е бистър, понякога се отплесвам. Ако не друго, и тримата са красиви. Странно, но като че ли само момчето е наследило моята изтънченост. Младежът е облечен семпло и елегантно, макар че можеше да се постарае малко повече. Външният вид на сестра му се нуждае от сериозна намеса. Явно тя изобщо не полага грижи за себе си. Дрехите й биха подхождали на шестнайсетгодишна хлапачка. Твърде младежки са. Понякога ми иде да изкрещя, та всички жени да ме чуят: „За бога, избягвайте щампите със слънчогледи! Защо се обличате като тийнейджърки? На тях им отива. А вие изглеждате нелепо. Оставете детската мода на по-малките. Бъдете стилни, независимо дали сте на двайсет и пет или на петдесет.“ Всъщност правила съм подобни изказвания, но кой ли чува.

Дейзи вероятно би се справила добре с подредбата на мебели в някоя стая или плодове в кошница, но към себе си е небрежна. Ракел е облечена в стил „Майната на всички ви!“. Носи синя рокля с коланче без никакви бижута. Дори няма часовник. Само леко вдигнатата й яка подсказва, че коефициентът й на интелигентност е над средния. Тя страда и от типичното заболяване на кариеристките от седемдесетте — пълно незачитане на модата, за да не те помислят за лекомислена. Небрежният й стил предполага липса на грим, но аз забелязах бледорозов гланц върху устните й. Няма начин да ми убегне някое от тия неща. Цветът на кожата й е светлокафяв, без жълтеникав нюанс, така че няма нужда от корекции. Гланцът озарява лицето й. Макар че и тя, като много свои връстнички, явно не разбира, че й е нужен висококачествен продукт, а не някое просто евтино мазило. Да си беше сложила и малко руж, за да подчертае високите си скули, също не би й навредило. Чертите на лицето й са испанско-индиански, а не руско-еврейски с монголски примеси.

Колкото до фамилията Голдбърг, никак не ми беше приятно, че и Джо се казваше така. Обичах мъжа си, и то доста по-дълго, отколкото трябваше. И все пак години преди да го напусна, започнах да мечтая за друго име.

Още преди да се омъжа, изборът ми се въртеше около буквата „Г“. Гейдж, Годуин, Гибс… По-късно, когато реших да пристъпя към законната смяна, отхвърлих Гибънс (звучеше ми като гибон) и Годар заради известната актриса със същото име, Полет Годар. А и много хора знаеха, че тя е еврейка. Не че исках да крия каква съм, но държах на нещо по-неутрално. Затова продължих да търся. Гарднър ми се струваше твърде обикновено.

Грантъм не беше лошо, но комбинацията „Глория Грантъм“ приличаше на скоропоговорка. Най-накрая хвърлих ези-тура за Грант или Гарисън. Падна се Грант, но аз избрах Гарисън.

В тия модерни времена повечето хора не си променят имената — с изключение на Джон Стюарт и на онзи италианец, създателя на „Семейство Сопрано“. Сега нещата са различни и никой не би те презрял заради фамилията ти, освен ако не се казваш Липшиц например. По мое време обаче „Добър ден, аз съм Глория Голдбърг“ звучеше като „Добър ден, аз съм Глория еврейката“. В едно списание четох, че чернокожите често използвали „Голдбърг“ вместо „евреин“.

И двамата ми синове запазиха името. Може би щяха да го сменят, но когато напуснах баща им, те вече бяха тийнейджъри и много скоро щяха да станат студенти — ако не действаха бързо, приятелите им в университета щяха да си подшушват: „Знаеш ли как е истинската им фамилия? Голдбърг!“. Освен това съжаляваха Джо и не искаха да засегнат още повече нараненото му его.

Ако питате мен, името Голдбърг с нищо не им попречи. По-големият, Брадли, когото предполагам, че обичам (макар като малък да беше забавен колкото умряла скумрия), успя да създаде верига магазини за домашни потреби „Красив дом“. Що за претенциозно име? Сигурно жена му го е измислила. Бизнесът на Брадли върви добре, въпреки че той не успя да натрупа състояние.

Травис, който беше с две години по-малък, стана световноизвестен фотограф на животни. Снимките му бяха публикувани в престижни списания като „Нешънъл Джиографик“ и „Одюбон“. Имаше всичко — красота, чар, артистичност, неутолима жажда за приключения. Каквито и тревоги да ми се струпваха на главата, достатъчно бе да го видя, и настроението ми се подобряваше. Загина след катастрофа с джипа си. Колата се преобърнала всъщност. В Перу. Беше отишъл да снима най-малките маймуни в света — по-дребни от човешки пръст.

Две години бях като мъртва. Правех всичко — ходех на работа, присъствах на заседания, канех гости — и не усещах нищо. Дори мъка. Нищо. Вероятно се надявах, че по този начин ще се доближа до него. Това така и не стана. Постепенно се върнах към живота. Но чувството на празнота ми липсваше. Когато се радвах на срещата с някого или на добрата цена на нов фон дьо тен, след миг се сепвах и си казвах: „Искам отново да бъда мъртва.“ Но стига толкова за Травис. И до днес съм убедена, че ако се замисля по-дълго за смъртта му, ще полудея и никога повече няма да възвърна здравия си разум.

Матю, синът на Брадли, прилича на Травис, когато се усмихне — очите му се притварят, изсечените контури на челюстта му омекват, а под плътните му устни се разкриват безупречни зъби. Тази усмивка ме разтапя, но същевременно се забожда като кинжал в сърцето ми. Въпреки че е по-красив от Травис, той не притежава очарованието на чичо си — комбинация от висока интелигентност и момчешка палавост.

След приглушеното осветление в коридорите Матю запремигва на ярките слънчеви лъчи в консерваторията. Изглежда, не се възхити на големината й и на красивите бели мебели, обособени в специални кътчета за разговори. Не го впечатлиха нито огромните шарени възглавници с мексиканска бродерия, нито множеството саксии с кактуси. Разкошът не го изумява и аз се досещам за причината. Той беше израсъл в богаташки квартал, където луксът е нещо съвсем нормално. Въпреки това си личеше, че консерваторията му харесва. Може би е наследил дизайнерския ген на майка си — тази ужасна самовлюбена жена. Или пък имаше моя нюх към семплото и елегантното, който бях предала на Травис. И на Брадли, струва ми се.

Веднага забелязах защо Матю е добър в работата си. Той инстинктивно се отправи към огромното кресло, което приличаше на трон. Но вместо да седне, спря до него и изчака да се настаня, демонстрирайки безпогрешен усет за йерархия. Бих го нарекла и добро възпитание, което едва ли идваше от Синтия. По-скоро Брадли го бе получил в моя дом и впоследствие го бе предал на сина си.

Ракел, единственото дете на Травис, притежава неговото очарование. Или поне така си мисля. Не я бях виждала от дете, но щом пристигнаха, мигновено забелязах дяволското пламъче в очите й. По същия начин гледаше Травис, когато се изкушаваше да каже нещо неприлично, но знаеше, че е по-добре да замълчи. Подобно на своя баща, и тя умее да възпира думите, но не и да скрие палавия блясък в погледа си. Не ми хареса това пламъче, защото знаех какво се спотайва зад него — недобронамерена мисъл, несъмнено насочена към мен. И все пак е успокоително, че Ракел има и лоши черти на характера. Това означава, че донякъде прилича на нашия род, а не само на майка си, онази богоугодна светица. Само не можех да разбера защо след смъртта на Травис и двете запазиха еврейската фамилия Голдбърг.

Когато влязохме в консерваторията, забелязах изумлението на Ракел. Не се дължеше на ярката светлина, а на размера и шестоъгълната форма на залата. Тя едва успя да затвори устата си. Не че беше израснала в мизерия. Преди време Брадли ме убеждаваше да приема поканата на Адриана и да отида на вечеря у тях, когато отново имам път натам.

— Може да е в Бронкс, но апартаментът е хубав. Кварталът е безопасен, там живеят предимно семейства от средната класа.

— Да не мислиш, че се страхувам от някаква тълпа пуерториканци? — сопнах се аз.

В думата „пуерториканци“ едва ли имаше нещо обидно, но Брадли, благородният либерал, кипна от възмущение. Разменихме си още няколко реплики и той затвори телефона. След двайсет години брак със Синтия най-сетне се беше сдобил с ученически кураж.

Брадли, защо позволи на тази жена да кръсти дъщеря ти Дейзи? Какво дете бе очаквала? Самата тя приличаше на надуваема секс кукла, само дето се обличаше по-добре. Синът ми като че ли я избра напук на мен. Може би Синтия бе очаквала да се сдобие със стройна дъщеричка, която ще ходи на езда и ще се обръща към нея с „мамче“. Сигурна съм, че тази полуграмотна жена никога не бе чела „Великият Гетсби“, за да знае как изглежда една Дейзи, но сто процента бе гледала филма — все пак действието се развиваше на Лонг Айланд. Последния път, когато видях Дейзи, тя беше на четиринайсет или петнайсет и приличаше на чувал с картофи. Подобрението в тази насока е видимо, трябва да призная, защото вече си има бюст и заоблени бедра. Преди пет години това едва ли би й осигурило някакво преимущество, но напоследък бяха модерни по-закръглените форми а ла Мерилин Монро и Дейзи би могла да направи нещо със себе си. Разбира се, ако обърне сериозно внимание на външния си вид. Първо трябва да отслабне със седем-осем (или направо десет) килограма и да престане да опъва косата си със сешоар, защото отсега е заприличала на слама.

Като я гледам, имам чувството, че се е предала. Ей, момиче, разтърсвам я мислено, наближаваш трийсет, а като че ли все още смяташ, че червилото е достатъчен грим. Има хубави устни всъщност, но ги е наплескала с ужасно тъмно червило. „Пурпурен съсирек“ бих нарекла тоя цвят. На всичко отгоре блести като лепило. Кое момиче, излязло от пубертета, би избрало подобен нюанс?

Дейзи. Господи! Маргаритка. Вероятно родителите й бяха очаквали да се сдобият не с дете, а с крехко цвете.

Защо просто не я нарекоха Гигантска Хризантема, щом ще упорстват с цъфтящи растения? Ами Матю? Как можеш да кръстиш детето си с името на апостол, след като фамилията му е Голдбърг?! Що за глупост? Аз поне избрах две особени, но елегантни имена за синовете си. Брадли и Травис.