Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (11)

11
Мат

Уууф!

Ето как въздъхваше Дейзи, когато наистина й беше писнало. Обикновено реагираше така, след като майка ми току-що бе оплюла къщата на хората, на които сме ходили на гости, наричайки пластмасовата им холна масичка „срам за цялото човечество“. После, набрала скорост, мама не пропускаше да разкритикува еднопластовата тоалетна хартия и облицованите с ламинат кухненски шкафове. С Дейзи седяхме на задната кожена седалка в мерцедеса на татко и аз чувах нейното „уууф“ след всяка следваща забележка.

— Фалшиви хавлиени кърпи „Бърбъри“!

— Уууф!

— Колекция от коркови тапи в огромна чаша за коняк!

— Уууф!

Звукът наподобяваше свистенето на изпуснат от автомобилна гума въздух. Сигурно така се чувстваше и сестра ми — въздишката я освобождаваше от насъбралото се раздразнение. Мама й лазеше по нервите, но не по нападателния начин, характерен за повечето майки. Едно мое бивше гадже ги наричаше бригадата ПАМ — пасивноагресивни майки. Те свиват рамене с тъжно примирение и заявяват: „Ами щом искаш така да постъпиш…“. Тези думи смачкват егото на детето и разпръсват семената на неувереността. Подтекстът е: „Каквото и да направиш, ще се провалиш и ще ме разочароваш.“

Така и не проумях на какво се дължеше — може би Дейзи не се впрягаше лесно или просто не разбираше, — но майка ми не успяваше да й повлияе така, както влияеше на мен. Тя оглеждаше ризата на сестра ми и с тънка усмивчица, която прикриваше пълен потрес, подмяташе: „Това да не е някакъв… нов стил?“ Дейзи отговаряше спокойно: „Не знам. Просто ми хареса.“ Ако чуех подобен въпрос, сигурно бих реагирал по същия начин. После обаче щях да облека ризата най-много още веднъж, колкото да покажа, че мнението й не ме засяга, и никога повече.

Татко се възхищаваше на иронията на майка ми и това направо ме вбесяваше. Дейзи също се дразнеше, но приемаше нещата много по-спокойно. Издишваше по едно или няколко „уууф“ — комбинация от досада и разочарование — и забравяше. Аз обаче се измъчвах дни наред от факта, че баща ми се радва на подигравките й. Защо го правеше? В него нямаше нито капка злонамереност. Когато Дейзи или аз злословехме по адрес на нечия къща, дрехи или стил, той винаги ни се караше: „Не така! Проявете малко рахмонес! — Думата е на идиш и означава съчувствие. — Какво толкова, че нямат вкус! Нали са свестни хора!“

Ядосваше ме също, че аз, атлетичният тип, бях чувствителното дете в семейството, докато артистичната ми сестра прогонваше дразнителите с едно махване на ръка, сякаш бяха дребни мушички, а не пронизващи стрели.

И така, най-сетне приключихме със срещата в солариума… пардон, в консерваторията. Защо просто не се казваше слънчевата стая? Англофилски превземки. Карлос ни поведе нагоре към стаите и Дейзи започна да въздиша. Доста й се беше насъбрало. След малко щеше да престане с въздишките и да се отдаде на мрачното удоволствие да анализира ситуацията.

Мечтаех да се добера до стаята си и да затръшна вратата, преди тя да влезе и да подхване: „Боже, що за жена е тази?!“ Ако трябваше да бъда искрен, бих отговорил, че ми е жал за нея. Но, разбира се, щях да замълча. Исках да остана сам и да пратя есемес на Ашли. Дори и да подремна, ако останеше време. Женската компания не ми пречеше. Но три дами накуп, и то роднини, ми бяха дошли в повече.

За моя радост, докато вървяхме по стълбите, Ракел любезно попита Карлос дали може да ни донесе чипс или ядки. Въпреки прекрасните сандвичи на госпожа Гарисън тя се опасяваше, че няма да издържим до вечерята в седем. Чипс! Чудесна идея! Не трябваше да пропускам закуската в самолета, но изборът беше между овесени ядки и нещо с яйца. Поръчах второто, но после видях как изглежда — омлет с яркожълт кашкавал — и уведомих стюардесата, че се отказвам. Геврекът, който изядох на летището, ме бе позаситил. Щом обаче Ракел заговори за храна, усетих, че съм гладен.

— Разбира се, госпожице Голдбърг — отвърна Карлос. — След като ви настаня, ще помоля Паула да ви донесе нещо за хапване.

Ракел мина на испански.

— Всеки път, когато се кача в самолет, съжалявам, че не съм си взела няколко протеинови блокчета. Винаги огладнявам, докато пътувам.

Баба ми сигурно не беше споменала нищо за произхода на Ракел, тъй като Карлос изненадано отметна глава, присви очи и се вгледа в нея. Очевидно в Ню Мексико името Голдбърг заслепяваше до такава степен, че златисто — мургавата кожа и правата черна коса не се забелязваха. Откъде ли се бяха взели? От танцьорите на фламенко? Или пък от индианците?

Карлос й отговори на испански.

— Жена ми никога не се качва в самолет без три сандвича и бутилка дезинфектант за ръце.

Ракел се засмя.

— Дано нямате нищо против, че се обърнах към вас на испански.

— Не. Но се изненадах. Акцентът ви е…

— Пуерторикански.

— Така и предположих.

Дейзи ми хвърли онзи поглед на по-голяма сестра, с който изискваше моментален превод на казаното.

— Ракел го помоли за нещо за ядене — прошепнах аз. — А той се учуди на латиноамериканския й произход.

— Значи за нея ще има специална храна.

— Да. Тя ще получи макадамия, а ние фъстъци. Нещо като компенсация за потъпканите й човешки права.

Качихме се на горния етаж и Карлос ни поведе към стаите. Коридорът беше с толкова дебел мокет, че се страхувах да не ми затънат обувките.

— Какво мислиш за детективското бюро, наето от баба ни? — попитах Дейзи. — Май искаше да ни намекне, че е проучила миналото ни.

— В рецензия за филм подобно нещо се нарича „елегантна ирония“. Детективско бюро ли? Само няколко минути преди това тя спомена, че вярва на интуицията си.

— Държи се странно — отбелязах аз. — Не, не странно. По-скоро високомерно, сякаш пази дистанция от всичко наоколо.

В компанията на почти непознати хора дори майка ми се въздържаше да прави забележки — все пак можеха да се обидят. Критикуваше ги само зад гърба им. В противен случай би навредила на приятния си социален живот на Лонг Айланд и на дизайнерския си бизнес. Баба ми явно не мислеше така. Тя не се интересуваше чий нос е счупила. Може би дори се наслаждаваше на изскриптяването на хрущяла.

— Нещо като страничен наблюдател ли? — прошепна Дейзи.

— Да. Като социопат, който скубе крилцата на мухите, за да види как се мъчат да излетят. Глория постоянно се чуди как да ни обиди, а после потрива доволно ръце.

Още си мислех за социопата с мухите, когато Карлос се спря и отвори вратата пред себе си.

— Господин Голдбърг, това е вашата стая.

Надникнах вътре. Беше огромна, с изискано обзавеждане. Майка ми не би одобрила подобно съвършенство. „Ако дизайнът се набива на очи, значи нещо му к-у-ц-а!“ — би отсъдила тя.

Почти всичко беше в пясъчен цвят. Стените, мокетът, столовете, чаршафите, одеялото. Характерният нюанс на Югозапада, който напомня за пустинята. Екипите на „Даймъндбекс“ бяха в подобен цвят. Размерите на помещението не ме учудиха толкова, тъй като земята на запад по принцип е по-евтина. След като не знаеш къде свършва имотът ти, защо да не си направиш стая с размерите на футболен стадион?

И все пак моята беше комично голяма. Човек спокойно можеше да организира коктейлно парти на леглото. В средата имаше две огромни възглавници на синьо-бежово каре, които подсказваха, че стаята е предназначена за гости от силния пол. Цветът обаче нямаше нищо общо с мъжественото тъмносиньо на „Ню Йорк Мете“, а беше по-скоро тюркоазен като екипите на „Маями Марлинс“. Функцията на подобни възглавници си оставаше загадка за мен — хората и бездруго ги използваха най-често като фризби.

— Доволен ли сте от стаята, господин Голдбърг? — попита Карлос.

Усетих, че съм застинал на прага, и пристъпих напред. Куфарът ми вече ме чакаше на специална поставка.

— Да. Много е хубава. Благодаря.

— След малко Паула ще ви донесе нещо за хапване.

Докато той затваряше вратата, Дейзи и Ракел ми махнаха. Довиждане!

На тоалетката имаше купчина модни списания. Брошурата на „Глори“ беше най-отгоре. На корицата се виждаха щастливи женски лица. Някои от усмивките бяха дискретни и сякаш казваха: „Току-що правих страхотен секс“, а други разкриваха безупречните зъби на моделите. Те надничаха от корицата, все едно се намираха пред огледало. Една си слагаше обица, друга държеше спирала за очи, трета закопчаваше блузата си. Бяха десетина жени от различни възрастови групи и етноси. Поразителният ефект повлия и на мен и аз, огледалото, им се усмихнах. Свалих обувките си и тъкмо оставих тоалетната си чантичка в банята — също в пясъчен цвят, но от мрамор, — когато на вратата се почука. Затичах се към нея и отворих. Вместо Паула на прага стояха Дейзи и Ракел.

— Паула няма да ви донесе чипс, защото не седите в стаите си — пошегувах се аз.

— Оставихме вратите отворени, за да не ни подмине — каза Ракел. — Дано има плодове и сирене. От мексиканското, което е на плитка. Хейдън обожава плодове и сирене. И ядки. Особено пеканови орехи.

Не се сдържах и подхвърлих:

— Може би в „Голдман Сакс“ минават със сребърна количка и сомелиерът обявява: „Днес предлагаме миризливо козе сирене от Италия.“

— Пак ли ще нападаш Хейдън с метросексуални намеци? — усмихна се Ракел.

Тя разбираше, че се шегувам. Или поне се надявах да е така.

— Как можа да ми хрумне, че Хейдън е метросексуален?! Та той само ходи на маникюр.

— Престани, Мат! Наистина го прави, но не си лакира ноктите. Просто му ги оформят, за да изглеждат по-добре.

Ракел все още стоеше на прага. Сестра ми нямаше подобни задръжки, поне що се отнасяше до мен, и се вмъкна неканена в стаята. После се тръшна на леглото.

— Ненормални легла! Фелини може да снима целия „Сатирикон“ на някое от тях. Какво й има на тази жена?

— Трудно ми е да изброя всичките й странности — въздъхна Ракел.

Кимнах й да влезе. Тя пусна възглавниците на пода и се настани на леглото. Стори ми се неприлично и дори перверзно да се излегна между двете. Ето защо махнах възглавницата от стола и седнах на него.

— Как смее да ни разследва с детективи? — възмути се Дейзи. — Ами ако подслушва стаите ни?

— Не е изключено — заявих аз. — И само онзи, който каже най-хубавите неща за тази прекрасна човеколюбива жена и бизнесдама, озарила с блясъка на червилото и най-затънтените краища на страната, ще получи „Глори“ и милионите й. Баба ни е чудесна, от мен да го знаете.

— Ракел, трудно ли е да се сложат подслушвателни устройства? — поинтересува се Дейзи. — Прокуратурата сигурно го прави непрекъснато.

— Нужна е специална заповед. Оборудването, използвано в Ню Йорк, е скапано и много често се чува квакане вместо ясен говор, което е добре дошло за защитата. Не познавам законите в Ню Мексико. Сигурно е забранено да подслушваш собствената си къща. Но дори да е така, на Глория сигурно нищо не би й попречило. И все пак не мога да си представя, че седи някъде със слушалки и следи разговора ни.

— Мислиш, че не я интересува какво казваме за нея? — учуди се Дейзи.

— Знам ли? По-скоро е погълната от собствената си игра. „Монопол“, специално издание „Глория“. Вероятно е решила да играе с един от нас срещу другите двама. За нея е важен единствено крайният резултат, Компанията е смисълът и любовта на живота й. Всичко се върти около това кой ще наследи бизнеса й.

— Така е — заявих аз и се обърнах към Дейзи, която оглеждаше стените за миниатюрни подслушвателни устройства. — Познавам хора като нея. Умни и властни. Лишени от всякаква емоционална интелигентност. Тя изобщо не се интересува от мнението на останалите, защото не й пука за тях. — Погледнах нетърпеливо към вратата и добавих: — Къде, по дяволите, е храната?

В същия миг се почука, сякаш някой наистина ни подслушваше, и Дейзи замръзна на място.

— Съвпадение, а?

— Да, съвпадение — отвърнах едновременно с Ракел.

С братовчедка ми споделяхме много общи неща — може би повече, отколкото със сестра ми. Въпреки че тя беше запален привърженик на „Янките“, двамата имахме еднакви спортни предпочитания, което говори за известно сходство в характерите. Често водехме сложни приятелски дискусии, в които обсъждахме професионалния спорт като двама сериозни учени. Разговорите ни обаче винаги протичаха в компанията на други хора.

Ето например какво се случваше на Пасха. Празникът обикновено съвпада с началото на бейзболния сезон. Деветдесет процента от евреите в Америка вярват, че Господ ни е измъкнал от Египет, за да можем да обсъждаме бейзбола. С Ракел подхващахме темата, но на третото изречение се намесваше баща ми, а след него и съседката ни Нанси Кейниг. Татко беше цар на скучната статистика и винаги досаждаше с нея. Нанси, която изглеждаше страхотно — като Хилари Дъф след двайсет години, — обикновено избухваше, докато го слушаше. Мяташе отривисто глава, сякаш искаше да остане без косъм от дългата си кафява коса, и забиваше вилицата в чинията си.

— Господи, Брадли, как може да споменаваш Хак Уилсън и Лу Гериг, без да кажеш и дума за най-добрия? Да не си антисемит? — Нанси знаеше всичко за евреите спортисти и не се шегуваше. — Не си ли чувал за Ханк Грийнбърг? — Гласът й отекваше над масата и всичките двайсет и пет гости се заслушваха. Братовчед ми Бен се намесваше и в стаята започваше масова дискусия.

С Ракел ходихме няколко пъти на мач. Въпреки че симпатизираше на „Янките“, тя идваше да гледа „Метс“. Обикновено й давах два билета, за да доведе и Хейдън. Аз също идвах с някое от гаджетата си (преди Ашли), така че винаги бяхме с придружител.

Събирахме се и два-три пъти годишно на обяд с Дейзи. Понякога двете ходеха на концерт или на театър, но незнайно защо всеки път, когато се канех да й звънна и да кажа „Искаш ли да дойдеш на «Сити Фийлд» на среща с испаноговорещи журналисти? После може да хапнем в някой китайски или корейски ресторант“ или „Ракел, имам два билета за мач на Никс“, се разколебавах.

Паула стоеше на прага с три кошнички в ръка и приличаше на Червената шапчица. Когато видя, че сме тримата, лицето й засия в усмивка. Тя ми подаде кошничките, които бяха покрити със салфетки, и изчезна. Щом останахме сами, надникнахме вътре. Всеки получаваше ябълка, парче чедър, малко италианско шоколадче (лакомство за богати дечица, които обикалят къщите на Хелоуин) и сладки, очевидно правени по здравословна рецепта. Бутилките студена вода бяха увити в по-малка салфетка, като шампанско.

— Не разбирам — каза сестра ми — защо Глория не ни попита за нещата, които иска да узнае. Вместо да ангажира детективи, можеше спокойно да се обади на родителите ни.

— Дейзи — повиши тон Ракел, което подсказваше, че търпението не е сред най-големите й добродетели, — тя просто търси компрометираща информация. Криминално досие. Употреба на наркотици. Как си представяш, че ще се обади на майка ми, с която не е говорила от десет години, и ще я попита: „Адриана, дъщеря ти има ли някакъв сериозен недостатък в характера? А пристрастена ли е към дрога или алкохол? Сигурна съм, че не се страхуваш да я злепоставиш и ще ми разкажеш всичко.“

Реакцията на Ракел ми се стори твърде рязка — все пак сестра ми бе задала един съвсем обикновен въпрос. Ето защо реших да се намеся.

— Според мен Глория използва детективите, за да проучи бъдещите си служители. За нея е напълно нормално да проверява на кого може да се довери.

— Сигурно е така — заяви Дейзи. — От друга страна, не е в състояние да ни предразположи така, че да разкрием най-съкровените си тайни пред нея. Но защо смята, че някой от нас ще управлява мултимилионна компания по-добре от който и да е мениджър в „Старбъкс“?

— Е, все пак сме нейни хора, поне генетично — отговорих аз. Ябълката в моята кошница имаше малко кафяво петно от долната страна. Стори ми се отблъскващо. — Вероятно това ни дава известно предимство.

— Сигурно си прав за генетичната част — съгласи се Ракел. — Но всички знаем, че Глория не дава пет пари за семейството. То никога не я е интересувало.

— Баща ти означаваше много за нея — отбеляза Дейзи.

Седях насред тази огромна стая, боядисана в блудкав цвят, и все повече ми се струваше, че не се намираме в пустинята, а в някакво изкривено пространство-време, на границата между два свята. Представих си как ще останем тук завинаги и паметта ни постепенно ще избледнее. Накрая дори няма да знаем защо сме дошли на това място. Едва ли ще ни хрумне да избягаме, защото и бездруго няма да помним нищо.

Аз ще забравя най-важните неща в живота ми — Ашли и спорта. Дейзи ще забрави книгите, филмите и неприятния факт, че приятелките й се омъжват една след друга, а тя още не е срещнала никого. Ракел пък ще загуби всякакъв спомен за Хейдън — доста положителен момент, — майка си и работата си. И тримата ще се питаме коя изобщо е Глория Гарисън и какво търсим в този гигантски бежов куб.

— Знам, че Глория обичаше татко. Сигурна съм в това. Но ми е трудно да си обясня защо пренебрегна всички нас. Майка ми смята, че тя е преживяла много тежко внезапната смърт на баща ми и обвинява нея, тъй като не го е опазила. Как да опазиш един възрастен мъж, и то творец? Нима е редно да му забраниш да върши любимата си работа и да му кажеш „От днес ще снимаш само бебета“. По принцип мама разбира от психология, но този път греши. Дори и да е била съсипана от смъртта на татко и да е хвърлила цялата вина върху майка ми, Глория спокойно е можела да поддържа връзка с мен или с вас двамата. За да има човек, когото да обича.

— Но тя не го направи — заявих аз.

— А защо си мислиш, че е искала да обича някого? — попита Дейзи.

Тя се излегна странично на леглото и облегна глава на дланта си. Приличаше на онази отпусната закръглена жена от картината на испанския художник… Как му беше името? А, да. Гоя. Само че сестра ми беше облечена и не излъчваше нито чувственост, нито сексапил. И все пак се надявах, че някой ден ще си намери момче, в чиито очи ще изглежда привлекателна. Не че в наши дни е задължително жените да се омъжват, но не би било лошо Дейзи да си има съпруг и две-три деца, с които да гледа старите серии на „Мики Маус“.

— Кой знае, може би Глория обича някого, за чието съществуване дори не подозираме — продължи Дейзи. — Не… Едва ли.

Сестра ми произнесе последните думи толкова бавно, че те прозвучаха като реплика от хилядите сценарии на рафтовете в офиса й.

ДЕЙЗИ (колебливо, умислено): Не… Едва ли.

Представих си как баба ми седи на бежов стол в още по-голяма бежова стая и си няма никого на този свят. Сама завинаги.

— Вероятно решението й е чисто делово — добави сестра ми.

— Доста глупаво решение — отбелязах аз. — Защо спираш избора си на трима млади, които не разполагат с никакъв опит в търговията и определено не могат да се похвалят с предприемачески дух? Да не говорим, че изобщо не разбираме от прически и козметика, а и — нищо лично — не блестим с модна авангардност.

Ракел си взе малко сирене и го сдъвка, преди да каже:

— Първо, не забравяй, че си имаме работа с една самовлюбена жена. Каквито и несъвършенства да намира у родителите ни, тя знае, че тримата носим по една четвъртинка от нея. Може би фактът — братовчедка ми поклати презрително глава, — че във вените ни тече нейната кръв, ни прави по-подходящи от който и да е непознат възпитаник на Харвард с дългогодишен опит в сферата на модата и красотата. Вероятно Глория възприема така нещата. Но това няма много общо с действителността.

Реших да премълча обстоятелството, че генетично погледнато, баща ми носи две четвъртинки от Глория, но тя не му е предложила нищо. Вместо това попитах:

— И кое е второто?

Ракел не ме разбра и аз поясних:

— Първото беше, че е самовлюбена. Кое е второто?

— Не знам — каза тя и седна на леглото, като обгърна колене с ръцете си. В тази поза приличаше на десетгодишно момиче. — Може би смята, че като адвокатка имам логически ум, който е необходим за бизнеса. А твоята работа е свързана с комуникация. Постоянно общуваш с репортери и спортисти, умееш да задържиш вниманието им и да откликнеш на най-неподозираните им желания и нужди. Такива качества са полезни за компания като „Глори“.

— С Дейзи вече отказахме да се включиме в бизнеса.

— Казва се „включим“ — въздъхна сестра ми и едва се сдържа да не добави: „Колко пъти трябва да те поправям?“.

— Добре, добре — сопнах се аз и отново се обърнах към братовчедка ми. — Ракел, ако исках да се занимавам с бизнес, щях да започна работа при баща ми. Но не го направих.

— И защо? Отдавна се каня да те попитам, но никога не намирам удобен момент.

— Винаги съм смятал, че ще се включа в неговия бизнес. Татко беше твърде умен и тактичен, за да го приеме като даденост. В началото на третата ми година в „Дюк“ той се поинтересува от бъдещите ми планове. Каза, че не иска да ме притеснява, но трябва да помисли за развитието на „Красив дом“. Обещах, че ще му отговоря в най-скоро време, въпреки че вече бях решил да работя с него. Една сутрин обаче отивах на лекции. Беше изключително красив есенен ден. По пътя срещнах равина от студентската организация „Хилел“ — знаехме се по физиономия от службата на Йом Кипур. Заговорихме се. Оказа се, че той е родом от Нашвил. Ето защо започнахме да обсъждаме техния футболен отбор „Тайтънс“.

— Знам кои са „Тенеси Тайтънс“ — прекъсна ме Ракел.

— Изведнъж сменихме темата и от дума на дума стана ясно, че изобщо не искам да се занимавам с бизнеса на баща ми. Споделих с равина, че ако приема предложението, ще се подсигуря финансово, а ако откажа, ще обидя татко — нещо, което не трябваше да се случва. И все пак не желаех да копирам живота му. Не че живееше лошо. Повечето хора биха мечтали за подобна съдба. Не и аз. Ходих няколко пъти в кабинета на равина, за да си поговорим. Веднъж той ме почерпи с бира от специална пивоварна. Но дори тогава не спирах да се чудя защо от всички хора на света споделям точно с него. Знам, че гласовете на традицията и разума ни съветват да разкриваме душата си пред пастори, свещеници и равини, но за да го правиш, значи не ти е останала и капчица оригиналност. Така или иначе, аз седях в кабинета на равина. В даден момент той каза нещо, което наистина ме докосна: да уважаваш родителите си не означава да изпълняваш желанията им на всяка цена. Последва оживена дискусия за уважението и различните му проявления. Равинът сигурно смяташе, че съм глупак, защото се отказвах от такъв доходоносен бизнес, но не го спомена.

— Излиза, че аз съм госпожица Никоя — обади се Дейзи. — Не защото не се присъединих към „Красив дом“, което сигурно е накарало татко да отправи горещи молитви за благодарност, а заради липсата на качества, отговарящи на изискванията на Глория.

— Да, Дейзи, ти си госпожица Никоя — усмихнах се аз.

— Не го слушай — намеси се Ракел.

Не можех да преценя дали наистина го мисли, но звучеше толкова убедително, че ми се прииска да я видя как пледира в съдебната зала.

— Твоят опит е най-подходящ за бизнеса — продължи тя. — Работиш с какви ли не самовлюбени типове от Холивуд. В сравнение с тях и най-истеричната модна консултантка от Галвестън, щата Тексас, би изглеждала смешно.

— Холивудските фукльовци са като всички останали заяви Дейзи. — Не са по-лоши от спортистите или адвокатите в съдебната зала. Единствената разлика е, че холивудската култура им позволява да се държат ужасно.

— Важното е, че знаеш как да се справяш с трудни хора — отбеляза Ракел. — Освен това Глория несъмнено оценява добрия усет към детайлите и дизайна. Като стана дума за култура, ти разбираш колко важни са блясъкът, красотата и популярността във всички сфери на обществото. Все пак работиш за индустрията, която се е прочула в целия свят с успешната им продажба.

— Така или иначе — заявих аз, — и тримата притежаваме по една четвъртинка от Глория Голдбърг Голдбърг Гарисън. Може би това ни превръща в достойни наследници на бизнеса й. Но нека не забравяме, че останалите три четвърти от нас нямат нищо общо с Глория.

— Gracias a Dios — промърмори Ракел.

— И все пак, някой проявявали интерес към „Глори“?