Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (20)

20
Ракел

„Бабо“?!

Когато Мат я нарече така, направо ми спря дъхът. Очаквах да извика: „Как смееш да се обръщаш така към мен?“ или: „Казвам се Глория и не искам да слушам такива глупости!“. Нищо подобно. Тя просто кимна, подобно на кралица, която се държи добронамерено към свой напорист, но очарователен придворен. Чух как Дейзи въздъхва с облекчение.

Мат се справи чудесно с Глория. Нарече я „жестока“, но все пак прояви доста по-голямо уважение от мен самата. Но и аз имах повече право да й бъда ядосана, въпреки че тя постоянно се отнасяше пренебрежително към баща му. Ако не друго, поне признаваше, че такъв човек съществува, и дори се срещаше с него от време на време. А когато моят баща загина, двете с майка ми престанахме да съществуваме за нея.

— Базата ти ще бъде в Ню Йорк, нали? — попита баба ми.

Мат кимна.

— Така ще бъде по-добре и за Ашли.

— Да.

Донесоха първото ястие. Бях си поръчала карпачо. Тънките, почти прозрачни лентички сурово говеждо се къдреха около фините пармезанови стружки в средата на голямата чиния. Хейдън сигурно щеше да възкликне: „Чудесна аранжировка. Изискана, но премерена.“

Проблемът беше, че в суровото говеждо месо се бяха втренчили декоративните черепи от Деня на мъртвите. Апетитът ми се изпари от това недвусмислено предупреждение за финала на всеки смъртен — червено месо, следвано от оголени кости.

Бях малка, когато с ужас научих, че тялото е преходно. Като евреин баща ми нямаше да възкръсне и следователно аз не можех да очаквам, че ще го видя отново.

След като станах на четиринайсет, превъзмогнах терзанията си и реших да поговоря със свещеника в местната църква. Той ме успокои с думите: „Ракел, имай вяра в Божията милост.“ Навярно искаше да ми каже, че татко все пак ще се върне при нас. После обаче се замислих и ме обзеха съмнения. Но как можех да споря с него? Все още бях дете и нямах достатъчно познания в областта. Чак след няколко години научих значението на non sequitur, „лишен от логика“. В колежа осъзнах колко му е било писнало на Лутер, за да напише деветдесет и петте си тезиса. Понякога ми се струваше, че и аз мога да измисля поне деветдесет и четири — за жените свещеници, за презервативите и СПИН, за конспиративното мълчание, свързано с хомосексуалността на Божите служители… И въпреки всичко останах католичка.

— Ракел, не ти ли харесва карпачото? — попита баба ми.

— Напротив. Изглежда чудесно, но тази вечер не мога да ям сурово месо. Съжалявам.

— Не се притеснявай. Веднъж изпитах същото с порция сашими. Така блестеше, че чак ми се повдигаше. Поръчай си нещо друго.

Дейзи веднага ми предложи огромната си салата от цвекло и двете решихме да си я поделим.

Глория се обърна към Мат.

— Кога смятате да се ожените с Ашли? Скоро или след края на стажа й?

Той се опита да преглътне, но гърлото му явно беше пресъхнало. Изпи цяла чаша вода и отвърна:

— Още не сме решили.

— Как така?

Идеше ми да стана и да заявя, че не е длъжен да й отговаря. Аз самата бих казала „Не е твоя работа!“, но Матю се справяше много по-добре от мен.

— За нас е важно, че се обичаме и искаме да бъдем заедно. — Усмивката му можеше да разтопи всеки. — Другото са подробности.

— Мъжете от твоето поколение имат проблеми с обвързването. Затова ли се притесняваш да предприемеш решителната стъпка?

Мат сви рамене и ги отпусна. Опитваше се да се овладее. После се усмихна, макар и не толкова запленяващо, и отвърна:

— Имам чувството, че се прекалява с обобщения от типа „мъжете от твоето поколение“. Все едно ние нищо не разбираме. Всички хора се страхуват от обвързване. Жените се оплакват, че мъжете не ги възприемат като личности, но обратното важи със същата сила. Нищо лично, разбира се.

— Аз мисля, че е лично — каза Глория. — Все пак ме обвиняваш в предразсъдъци.

— Да.

— Но не е нужно да се извиняваш… Вероятно прибързах с преценката си. Тържествено ти давам дума, че няма да задавам повече въпроси до официалното обявяване на годежа.

Едва се сдържах да не кресна: „Що за превземки — тържествено ти давам дума! Ти си от Синсинати, за бога! Не си някоя аристократична издънка.“ От друга страна, исках да я поздравя, че повдигна въпроса за нежеланието на Мат да предприеме решителната стъпка — ако това, разбира се, беше истина.

Познавах жени, които се колебаеха относно брака. Някои дори не знаеха какво мислят за мъжа, с когото живеят. Но рано или късно (в повечето случаи рано) те вземаха някакво решение. 1) Няма да се омъжа, но ще родя. 2) Много искам да се омъжа и ще хвана първия мъж с функциониращ пенис и прилична работа (може и без последното). 3) Този тип е толкова досаден, че не бих изтърпяла още една седмица с него, да не говорим за цял живот…

Зад подобни решения често се криеше просто учтивост. Мъжете чакаха да чуят последното „да“ и жените се чувстваха задължени да им отговорят, преди партньорът им да е заприличал на Рип ван Уинкъл.

Кой знае, може би избързвах с обобщенията заради Хейдън. Но имаше толкова много жени в моето положение. Мъжете, изглежда, не се чувстваха задължени да вземат решение. Минаваха шест месеца, година, десетилетие. „Всичко е точно, но искам да бъда напълно сигурен. Дай ми още малко време. Ще го обсъдим веднага след като завърша дисертацията си. Защо да не продължим да живеем както досега? Отношенията ни са прекрасни.“

— Ако трябва да бъда искрен — обърна се Матю към Глория, — малко ме е страх.

— Нормално е, още си млад. Днес хората се женят по-късно. Ашли на колко е?

— На двайсет и пет. Сигурно ще попиташ: „За къде сте се забързали?“.

— Как позна?

Двамата бяха толкова увлечени в разговора, че почти не обръщаха внимание на Дейзи и мен.

— От шести клас не съм оставал без гадже — заяви Мат.

Дейзи разпери пръстите на дланта си под масата — пети, а не шести клас. Ноктите й бяха лакирани в ябълково червено. Спомних си любимата ми дума от детството — „сладурско“. Роклята за първото ми причастие беше цялата на волани и аз исках да облека нея въпреки опитите на майка ми да ме разубеди. С годините стилът ми бе загубил сладурския си характер, но яркочервените нокти на Дейзи ми харесаха. За миг дори съжалих за минималистичния си вкус.

Мат остави вилицата върху чинията си с ордьовър от патешко месо.

— Ашли е най-прекрасното момиче, с което съм бил досега — каза той и си взе от пастета.

Глория чакаше да чуе останалата част от изповедта му, но Мат мълчеше.

— Колебанието ти не се ли дължи на страха, че някога ще намериш по-подходяща партньорка от Ашли?

— Не. Категорично не — заяви братовчед ми и се съсредоточи върху патешкото филе.

Не бях сигурна дали разговорът е приключил, или Мат се нуждае от подкрепление, за да продължи. Двете с Дейзи си вземахме от цвеклото и мълчахме. Вероятно и тя като мен смяташе, че ако се намесим, дискусията между Мат и Глория ще секне и така ще изпуснем куп интересни факти.

— С други думи, не се колебаеш, а изчакваш — обобщи баба ми.

— Само едно нещо ме спира — обясни Мат. — И то не е свързано с Ашли и младостта ни, а с моногамията. Винаги съм смятал, че… — Мат погледна към мен и Дейзи, но двете не отделяхме очи от цвеклото и той добави, макар и с по-тих глас: — Че моногамията не е проблем за мен. Аз не изневерявам. Но имам известни притеснения. Или страхове. Най-дългата ми връзка продължи единайсет месеца. Рано или късно единият загубва интерес. И честно казано, това почти винаги съм аз.

— Защо смяташ, че с Ашли ще бъде различно? — попита Глория.

— Заедно сме почти от единайсет месеца, а интересът ми към нея е все така голям. Тя е изключителна. Грижовна, забавна, умна. Ашли не е красива като фотомодел от реклама за бански костюми, но е ужасно привлекателна.

— Не съм много по съветите — заяви Глория. — С риск да прозвуча сладникаво ще кажа, че двамата очевидно сте родени един за друг. Освен това е съвсем нормално човек да се съмнява в постоянството си.

— Въпросът е кога е нормално да изпитваме съмнения и кога ги използваме като оправдание. Засега всичко е чудесно, но след осемнайсет месеца може да се промени. Ето защо би било по-разумно да не се обвързвам. Но какво ще кажа след осемнайсет месеца? „Нека изчакаме още… осемнайсет“? Няма да бъде честно спрямо Ашли. И все пак трябва да съм сигурен в чувствата си.

Вратът ми се бе схванал. Исках да раздвижа главата си и да я отпусна назад, но се страхувах, че ще срещна страшните погледи на черепите. Бях възпитана да почитам чуждите традиции и нямаше да бъде учтиво, ако им кажех: „Този ваш празник е кичозен и зловещ. Не е толкова гаден, колкото женското обрязване, но е пълна отврат!“.

— Не разбирам нищо от чувства — заяви баба ми. — Така и не успях да проумея защо хората искат да бъдат уверени в тази насока. Всичко трябва да е точно и ясно: „Този мъж е отличен счетоводител.“ Или: „Това яке е ужасно. Не ме интересува, че е евтино.“

Глория изведнъж се обърна към Дейзи.

— Какво мислиш за съзвучието с чувствата си?

— Не знам как бих могла да го избягвам.

— Като го пренебрегваш.

— Но тогава как ще разбера себе си?

— Не те съветвам да загърбваш силните си чувства. Просто трябва да ги приемеш, да действаш според обстоятелствата, но да не допускаш да те обсебват. Чувствата са истинско мъчение за повечето хора. Защо не се занимават с други неща?

Усмивката на Дейзи беше почти майчинска. Горката, колко е заблудена.

— Искаш да кажеш, че чувствата са нещо лошо, срещу което е необходимо да се борим?

— Не, положителните чувства са напълно приемливи — отвърна Глория. — Трябва да им се радваме. Но напоследък всички са се вторачили в отрицателните чувства. Ох, майка ми не ме обича… Уууф, аз съм жертва и страдам от биполярно разстройство. Всичко се разглежда откъм негативната страна. И най-лошото е, че се дискутира до припадък с всеки, който не успее да се измъкне навреме.

— Значи хората не бива да се занимават с чувствата си? — попита Дейзи. — Не е ли по-достойно да се изправиш срещу тях, вместо да ги избягваш?

— В никакъв случай не подкрепям малодушието. Но хората не бива да се поддават на слабостите си и отрицателните емоции. Трябва да преодоляват неприятностите и да продължават напред. Да мислят за настоящето. Лошите неща не заслужават да им отделиш повече от две-три минути седмично в продължение на месец или година, в зависимост какво ти предстои — да напуснеш работата или съпруга си. На мен лично не ми отне цяла година, но това е друга история. Винаги можеш да удължиш агонията. Но колко време ти е нужно наистина, за да установиш какво искаш?

Дейзи погледна баба ми с присвити очи, сякаш подозираше, че й крои капан, и заяви:

— Понякога не можеш да прецениш интуитивно и ти трябва повече време.

— Знаеш ли какво смятам аз? — попита Глория. — Не ни е нужна повече от минута да разберем какво искаме и какви са чувствата ни, независимо дали става дума за човек или ситуация, която се нуждае от разрешаване. Какво би станало, ако бях прекарала целия си живот, обмисляйки отношенията с майка ми или намерението ми да зарежа Джо? Нищо. В най-добрия случай щях да се сдобия с язва. — Тя сведе очи. — Дори не си помисляй да ме разпитваш по тези въпроси.

— За нищо на света — каза Дейзи. — И все пак, ако някога решиш…

— И дума да не става!

Почувствах се изолирана от разговора и се намесих:

— Уилям Джеймс твърди следното: „Изкуството да си мъдър се състои в умението да знаеш какво да пренебрегнеш.“ Нещо такова. Джеймс е по-скоро човек на Глория, нали, Дейзи?

— Да, но всичко това е невъзможно на практика — отбеляза братовчедка ми. — Съгласна съм, че ще се чувствам по-добре, ако забравя служебните си притеснения, докато седя в самолета за Калифорния. Винаги се опасявам, че на пристигане шефът ми ще каже: „Ние оценяваме труда ти, но за съжаление Парамаунт не е за теб.“

— Престани да разсъждаваш по този начин — нареди й Глория. — Защо се тормозиш? Наблюдаваш облаците над Западна Виржиния и се чувстваш объркана и нещастна!

— Западна Виржиния, Невада… Едни и същи мисли се въртят безкрайно в главата ми. Не мога да направя нищо по въпроса.

— Разбира се, че можеш.

— И какво по-точно? Да си повтарям, че работата ми е сигурна и че е глупаво да се притеснявам?

Глория махна на някакво момче от помощния персонал, след което посочи бутилката вино и чашата си. Момчето се огледа неспокойно за сервитьор, но не откри такъв наблизо и реши само да я обслужи. Предпочиташе да наруши етикета, отколкото да се противопостави на човек като Глория Гарисън.

— Ето как бих постъпила на твое място — отвърна баба ми. — Ще си кажа, че работата ми е сигурна. Ако пък има вероятност да я загубя, ще се надявам скоро да си намеря друга. Ще реша, че в най-лошия случай ми предстоят тежки времена, които бих преодоляла на всяка цена, а в най-добрия ще получа повишение. После ще взема някоя кримка или книга за филмите на Фелини и ще спра потока от мисли в главата си. Слушай какво ти казва Уилям Джеймс. Научи се да пренебрегваш маловажното.

— Ами ако чувствата ти са заровени толкова надълбоко, че дори не знаеш какви са? — попита Дейзи.

— Тогава ги смятай за мъртви. Спомени ги в кадиш веднъж годишно и ги остави да почиват в мир.

Тъй като баба ми за пръв път споменаваше нещо от еврейската култура, тримата си разменихме бързи и дискретни погледи. Според мен Глория беше толкова отчуждена от самата себе си, че се нуждаеше от три четвърти бутилка каберне, за да отключи религиозната си идентичност. Миг по-късно тя се обърна към мен с думите:

— Ракел, трябва да ми разкажеш повече за Уилям Джеймс. Знам, че е бил психолог и роднина на Хенри Джеймс. За съжаление не си спомням друго.

Можех да изтичам набързо до тоалетната и да направя бърза справка в „Уикипедия“, но реших да кажа истината.

— И аз не знам много. Споменахме го набързо в курса по американистика. Запомних цитата, защото ми хареса. Той е бил по-големият брат на Хенри Джеймс. Към края на живота си се отдал на философията. Докато четях едно от произведенията му, забелязах, че е имал и писателска дарба.

— Тъй като не съм следвала в колеж, вярвам, че хората с висше образование са много по-начетени от мен.

Глория заяви последното с шеговит тон, но на мен ми се стори, че наистина смята гимназиалното си обучение за недостатъчно.

— От всичко, казано до момента, оставам с впечатлението, че не ни отстъпваш по нищо. Е, аз вероятно знам повече от теб в областта на юриспруденцията. Дейзи е филмова енциклопедия, а познанията на Мат за спорта са безупречни, но като изключим тези неща… Между другото, като се прибера, ще ти избера някои книги от или за Джеймс и ще ти ги изпратя.

— Ще се радвам — каза баба ми.

Ако Глория наистина беше права, че хората много бързо могат да си изяснят какво чувстват, аз изпитах радост, тъй като доброто в мен бе надделяло. Усетих също, че предложението ми да поддържаме връзка я изненада приятно. Несъмнено щеше да зарадва и майка ми, въпреки че (незнайно защо) това леко ме дразнеше. В крайна сметка бях доволна, че съм доставила удоволствие на Глория.

Прибрахме се вкъщи в девет и половина. Докато с Мат и Дейзи обсъждахме дали баба ни се е размекнала, или просто е прекалила с алкохола, стана десет часът. Или полунощ на Източното крайбрежие. Много исках да се обадя на Хейдън. Не бяхме говорили след заминаването ми. На тръгване той ми каза, че всъщност било по-добре, че ще отсъствам през следващите няколко дни, тъй като щял да бъде „невъзможен“ заради поредната голяма сделка, която му предстоеше.

Като адвокат знаех, че всеки аргумент си има контрааргумент. Ето защо си мислех, че от друга страна, Хейдън беше наясно колко много се притеснявам от срещата с Глория. Можеше поне веднъж да се обади или да ми прати съобщение, за да ме попита как съм. Не го ли интересуваше? Ако той беше на гости на ужасната си баба, аз щях да направя всичко по силите си, за да му звънна.

Но щом толкова исках да чуя гласа му, защо просто не го потърсех с думите „Обещавам да не ти отнемам повече от пет минути“?

В Ню Йорк беше наистина късно. Редно ли е да събудиш някого от дълбок сън, за да му кажеш колко ти липсва? Изведнъж осъзнах, че причината за притеснението ми е съвсем друга — страхувах се, че няма да го заваря у дома. Ако звъннех на мобилния му телефон, рискувах да чуя нещо, което той би определил като „шум от улицата“. Нашата улица беше много тиха нощем. Ами ако бе довел вкъщи друга жена? В моето легло? Всъщност в неговото, защото Хейдън бе взел апартамента, преди да се запознае с мен. Но това бяха пълни глупости. Той не би постъпил толкова ужасно.

В главата ми се въртяха натрапчиви мисли като онези, за които бе споменала Дейзи. Зададох си въпроса: кое е най-лошото, което може да се случи, ако му се обадя? Да го събудя и да го ядосам? Все някак щях да го преживея. Ето защо извадих телефона от чантата си и въведох паролата.

Хейдън беше много привлекателен — с пясъчно кестенява коса, зелени очи и страхотно тяло. Понякога ми приличаше на манекен от реклама на „Калвин Клайн“. Кожата му беше съвършено гладка, а косата му падаше небрежно над челото. Беше мъжествен, без да се прави на мачо. Винаги знаеше кое вино да избере и как да направи суфле без рецепта. Всички се обръщаха към него, когато искаха да разберат странната пиеса, която току-що сме гледали.

Разполагаше с първокласен интелект, отдаден на спечелването на първокласни доходи. Това беше единствената ми критика към него. Хейдън работеше в сферата на инвестиционното банкиране, за да стане много, много богат. Когато се запознахме, той ми каза: „С парите можеш да си купиш свобода.“ Поинтересувах се каква точно свобода има предвид, а Хейдън поясни: „Свободата да не питаш колко високо трябва да скочиш, когато някой треторазреден шеф ти нареди да го направиш. Свободата да пътуваш навсякъде, да си купуваш онова, от което се нуждаеш, и да бъдеш филантроп.“ Бях впечатлена от второто и ми допадна неодобрението, с което той изгледа скъпия бюфет за вина в хола на един мой колега. И все пак това не му попречи да плати триста и петдесет долара за бутилка вино в един ресторант. (А и честно казано, аз не бях ужасена, когато ми подари чанта „Шанел“ за рождения ден.)

Щеше да е хубаво, ако Хейдън харесваше работата си или поне вярваше, че е важна. От друга страна, аз вярвах, че моята работа е важна, но ходех насила в офиса или в съда. Хейдън винаги тръгваше с усмивка и намигване.

Двете мартинита ми бяха дошли в повече — усещах устата си пресъхнала, а по-късно сигурно щеше да ме заболи глава. Тъй като бях възпитано дете, оставих телефона, закачих дрехите си в гардероба и избърсах със салфетка праха от обувките си. После отидох в банята, за да си сваля грима, колкото и да не ми се искаше. Козметичната от „Глори“ ми бе дала молива, спиралата, червилото и пудрата, но аз знаех, че никога няма да мога очертая устните си толкова добре. За миг се загледах в огромното огледало над мивката, изумена от чудесния си външен вид. Ако не бях виждала себе си от колежа, сигурно щях да ахна от почуда.

Запитах се защо подозрителните мисли не ме напускат. Отговорът беше повече от ясен: не вярвах на Хейдън.

На нощното шкафче имаше бутилка вода и чаша. Налях малко вода в чашата, защото не исках Паула да си помисли, че пия от шишето. И все пак направих точно това. Ако се обадех на Хейдън…

Изведнъж се сетих за съвета, който баба ми бе дала на Дейзи — да се зачете в някоя кримка или книга за Фелини, за да разсее тревогите си. Загледах се в красивите лавици, чийто стил не можех да назова. Хейдън сигурно знаеше как се казва. Сред книгите имаше няколко кримки, но аз избягвах подобни четива заради описанията на убитите. Вниманието ми бе привлечено от една книга за петрола. На задната корица пишеше: „Америка е обсебена от петрола и напълно зависи от него.“ Прозвуча ми малко левичарско, но реших да я прегледам заради интересните цитати.

Легнах и се зачетох. Когато стигнах до Джон Д. Рокфелер и основаването на „Стандард Ойл“ през 1870 г., видях часовника. В Ню Йорк вече беше един и половина. Ако Хейдън не се бе прибрал до това време… Изведнъж осъзнах, че от час и половина не съм се сещала за него. Тревожните мисли се бяха изпарили и аз се чувствах много добре. Продължих да чета. Рокфелер тъкмо започваше голямата капиталистическа драма, свързана с изкупуването на конкурентни фирми, когато неусетно заспах.