Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (24)

24
Глория

Разбира се, бях мислила за помирение в традиционния религиозен смисъл, проповядван така горещо от Дейзи. Само че това означаваше да поднеса извинение на хората, с които не съм се държала добре. А такова извинение беше унизително и изискваше доста време — трябваше да прекося цялата страна, за да чуя колко много обиди съм нанесла на близките си. Не ми пречеше да кажа: „Джо, съжалявам, че взех двата ти камиона, но гледай положително на нещата. Благодарение на мен онзи противен мафиот Касаро остана с пръст в устата. А аз създадох успешен бизнес, който ти спести издръжката на децата и университетските им такси.“

И все пак осъзнавах, че така поднесено, извинението едва ли щеше да бъде в духа на разкаянието и помирението.

А какво бих казала на Брадли? „Извинявай, че не те обичах достатъчно. Не го приемай лично. Просто се изчерпаха запасите ми от любов, а те никога не са били огромни. Малкото чувства, които притежавах, отидоха при Травис. Брат ти просто умееше да изразява радостта си по-добре от теб. Грешката несъмнено е в мен.“ Разбира се, най-лесно беше да обвиня за всичко майка ми. Тя не ме обичаше. От нея научих единствено как да не обичам. Подобни обяснения обаче едва ли биха помогнали пред Кийт. Той би отвърнал: „Що за глупости, по дяволите? Какво общо има твоята майка с решението ти да пренебрегнеш мен и Били?“

Твърде много хора и извинения. Просто не можех да го направя. Говорих на няколко пъти по телефона с Дейзи, видях се в скайп с Матю и Ашли — сладко момиче, но с ужасно неравен бретон, — размених си интересни имейли с Ракел за „Сърцето на Уилям Джеймс“, книгата, която тя ми изпрати, и толкова. Нямах никакво намерение да взема самолета и да се извиня на тях или родителите им. Същото се отнасяше и за Кийт, който живееше съвсем наблизо.

И така мина май, дойде юни, а после началото на юли и официалното откриване на Международния панаир на фолклорното изкуство в Санта Фе. Духаше силен вятър, но разрошените коси и вълните в чашите с маргарита бяха нещо нормално за Ню Мексико. Сред посетителите зърнах Кийт и семейство Лейн, негови приятели. Когато погледите ни се срещнаха, той извърна очи, а Нанси и Лу Лейн се приближиха до него като загрижени бодигардове. Нанси ми се усмихна едва забележимо. Въпреки че беше прекалено руса, кльощава и изискана, тя имаше добра душа. Лу работеше като ортопед и бе оперирал палеца ми, смачкан от капака на един стар френски камион, който исках да купя. Лу беше по-недодялан от жена си, но изключително учтив. Той ми кимна и продължи разговора си с Кийт. Нанси ги прекъсна, като се засмя и им показа някакви висящи украшения над един от щандовете. Отдалече ми заприличаха на летящи птици или на пениси с криле.

Бях очаквала, че ще срещна Кийт и приятелите му на откриването и че ще се сблъскам със студенината им. Или най-много със сдържаната им учтивост. Ето защо се запътих към една група познати, които винаги бях възприемала като „заместители“. Когато някой любим човек не може да присъства на твоето парти, ти си принуден да поканиш „заместител“, като искрено се надяваш той да не ти върне жеста в даден момент. Уви, рано или късно поканата пристига и тогава му се обаждаш с пресипнал глас, за да кажеш, че имаш бронхит и не можеш да присъстваш.

Стоях със „заместителите“ и се преструвах, че наблюдавам с интерес танците. Вместо да се наслаждавам на колоритния спектакъл, едва потисках раздразнението си от гърмящите усилватели. Докато Диксън Блънт тътреше дебелите си крака към бара, за да ми донесе още една водка, а Лиона Валдерама ми показваше пръстена си с тюркоаз и диаманти, ме осени внезапно прозрение: тези хора не бяха чак толкова ужасни. Просто бяха добре издокарани и леко досадни. Дадох си сметка, че изобщо не страдам по старата си компания. Повечето от бившите ми приятели не бяха досадни, но не ми липсваха.

Най-много ми се искаше Дейзи, Матю и Ракел да бъдат с мен. Щях да ги разведа наоколо и да ги запозная с творците и „заместителите“, които не бяха ужасяващо глупави, а после да ги наблюдавам как разглеждат щандовете и общуват с други млади хора.

Съзнавах, че докато не оправя отношенията си с онези, които бях наранила, няма да мога да се насладя на компанията, от която се нуждаех.

 

 

Господи, намирах се в Бронкс. И то през юли. Беше толкова горещо, че когато шофьорът ми помогна да сляза от колата, усетих слънцето като нажежен меч върху главата си. Това не беше сухата жега на Ню Мексико. Влажността на нюйоркския въздух беше убийствена. Притиснах чантата до гърдите си, сякаш вярвах, че инхалаторът ми ще подейства през дебелата кожа. Сигурно съм въздъхнала тежко, защото шофьорът попита:

— Добре ли сте?

— Да. Доста е топло след климатика в колата.

Потта се стичаше по лицето ми, докато оглеждах високите тухлени сгради. Бяха разделени от малки тревни площи, изпепелявани от знойното слънце. Както можеше да се очаква, табелите бяха изподраскани с графити и ми беше трудно да ги разчета. Видях някаква жена с пазарски торби, махнах й с ръка и тръгнах към нея. Търсех номер 1460, но не си спомнях как е „шейсет“ на испански.

— Кой номер ви трябва? — попита тя.

— Хиляда четиристотин и шейсет.

— Ужасен ден, нали? — каза тя.

Кимнах, опитвайки се да прикрия възмущението си от ужасно подстриганата й коса.

— Отивам в съседния блок — добави тя. — Ще ви заведа.

— Да ви помогна ли с торбите? — предложих аз с надеждата, че ще ми откаже, както и стана.

Когато стигнахме до блока на Адриана, имах чувството, че ще припадна. Стиснах зъби, защото знаех, че фоайетата и в най-скъпите жилищни блокове в Ню Йорк — а този не беше от тях — миришат на пържен лук. Преддверието обаче миришеше единствено на прах. Въздухът не беше особено студен, но поне се разхлаждаше от някакъв вентилатор.

Бях доста притеснена. Стомахът ми се бе свил на топка, а ръката ми потрепери, когато натиснах звънеца на домофона. Чух дълго бръмчене, отворих вратата и влязох. Не очаквах да бъда нападната от наркодилъри в асансьора, но въпреки това си отдъхнах, щом установих, че блокът отговаря на описанията на Брадли — в него имаше съвсем прилични апартаменти на хора от средната класа.

Адриана ме чакаше, така че не се наложи да обикалям и да търся номер 11Д. Видях я пред отворената врата в дъното на коридора. Благодарение на вътреочните лещи, които ми бяха имплантирали наскоро, притежавах острото зрение на сокол. Бях забравила колко дребничка е Адриана. В сравнение с нея Ракел приличаше на великан. Спомних си мига, в който Травис я доведе да се запознаем — разликата в ръста им беше направо шокираща. Опасявах се, че синът ми има скрита слабост към малки момиченца, но когато се запознах и поговорих с избраницата му, установих, че тя е сериозна млада жена.

— Благодаря, че се съгласи да ме приемеш — казах аз.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна Адриана.

Протегнах ръка, но тя застана на пръсти и бързо ме целуна по бузата. Аз целунах въздуха.

Апартаментът ме изненада. Не знам какво бях очаквала… Може би нещо старомодно, в тъмнозелено или кафяво.

— Тук е много хубаво — заявих аз.

Малък коридор водеше към всекидневната. Дървеният под блестеше. Стените бяха боядисани в светлокремаво — цвета на лишените от въображение, — но апартаментът беше свеж и модерен. Оранжевият килим с широк тъмночервен кант озаряваше стаята. Ефектът се засилваше от двата дървени стола с червена дамаска, поставени до старинния китайски скрин — единствената овехтяла мебел в помещението. Върху него се виждаше купа с яркочервени ябълки. Не можех да преценя дали са истински; умирах да ги пипна.

— Наистина е прекрасно — казах аз.

— Благодаря. Заповядай, седни.

Забелязах, че е остаряла, макар и не драстично. Брадичката й беше леко увиснала и се нуждаеше от незабавна корекция, но Адриана в никакъв случай не би се подложила на толкова радикална и скъпа интервенция.

Седнах в единия край на канапето. Надявах се, че тя ще избере другия или табуретката, но Адриана зае място до мен. Изглеждаше много спокойна, което беше доста странно, тъй като едва ли бе мечтала да се срещнем. Но тя се намираше на своя територия и ако някой трябваше да се чувства неудобно, това бях аз. Огледах стаята и вниманието ми бе приковано от снимката на масата — Травис и мъничката Ракел в семпла сребърна рамка.

Не знам защо, но снимката ме шокира. Не можех да откъсна очи от нея. В първия миг се ядосах, че Адриана я е оставила на толкова видно място. После обаче се опомних и мислено признах, че тя е съпруга на Травис и има право да я слага където пожелае.

— Може ли да я разгледам отблизо? — попитах аз.

— Разбира се.

Двамата бяха на някаква детска площадка в града, вероятно до апартамента им в Манхатън. Той се намираше в една от онези ужасни едноетажни сгради, които изглеждат симпатично само на кино, но в действителност гъмжат от грамадни хлебарки. Зад Травис и Ракел се виждаха оградените като кутии люлки за най-малките. Ракел беше на около три години. Високият и слаб Травис, облечен с джинси и бяла тениска, я беше вдигнал над главата си. Ръцете й бяха разперени като крила на самолет. Крайниците й стърчаха като клечки от шортите и блузката без ръкав. И двамата преливаха от радост. Ракел беше отворила уста от възхищение, а Травис я гледаше със сияещи очи.

— Ти ли си ги снимала? — успях да попитам аз.

— Не. Този ден не бях с тях. Един съсед ги е снимал.

Продължавах да държа фотографията. Ракел разглеждаше с почуда света отвисоко, а Травис бе вперил щастливо очи в нея.

— Ако искаш, ще ти направя копие — заяви Адриана, когато сълзите се стекоха по бузите ми.

Не успях да ги потисна, нито да овладея плача си — разридах се неудържимо, като едва си поемах дъх.

Не виждах за пръв път снимка на Травис, откакто беше починал. До шезлонга в спалнята си държах негов малък портрет, изрязан от страницата „Нашият екип“ на едно известно списание — сериозно, но много хубаво изображение.

Напразно се опитах да се стегна. Исках да се извиня, че съм загубила контрол, но от устата ми излязоха нечленоразделни звуци, сякаш току-що бях измислила някакъв ужасен източноевропейски език. Чантата ми беше до вратата и аз станах, за да взема кърпичката си. Но Адриана ме хвана за ръката. Може би си мислеше, че ще избягам, засрамена от риданията?

— Сега ще ти донеса салфетка — каза тя и изчезна.

Отново се загледах в снимката. Травис носеше маратонки на бос крак. Или поне така изглеждаше. Като тийнейджър винаги обуваше маратонки или мокасини без чорапи и аз го заплашвах, че ако хване гъбички, ще си купува лекарства с джобните пари. Той започваше да се смее и аз казвах: „Е, добре, добре, ще ти купя лекарствата, но ми обещай да си подсушаваш краката след къпане.“ Травис продължаваше да се смее и накрая вдигаше ръка с думите: „Тържествено се заклевам да си подсушавам краката!“

Адриана се върна с кутия салфетки. Идеше ми да я попитам: „Да не си мислиш, че ще цивря до довечера?“. Този път поне не седна до мен, а на стола до канапето. Когато най-сетне се успокоих, оставих снимката на масата и промълвих:

— Не беше много добре за начало.

Очаквах да ми отвърне с някое ужасно клише, характерно за професията й: „В такива мигове мъката надделява. Тя е по-силна от нас…“ Но Адриана каза единствено:

— Не се притеснявай.

— Първо искам да ти благодаря, че се съгласи да се видим — започнах аз. — Като вземем предвид случилото се помежду ни… Знаеш за какво говоря. Второ, трябва да изразя възхищението си от Ракел; тя е прекрасно момиче. Отначало имахме известни търкания, но това е напълно обяснимо. Към края на гостуването й отношенията ни се подобриха. Не постигнахме примирие, но извървяхме дълъг път заедно.

— Ракел е на същото мнение.

Ако бях на мястото на Адриана и седях до проклетата си свекърва, едва ли щях да успея да запазя самообладание. Но тя винаги се владееше. Нито веднъж не ми бе позволила да се държа високомерно с нея. Срещнеше ли студенината ми, никога не се стараеше да ми отвърне със същото, а продължаваше да бъде учтива и поне привидно спокойна.

— Радвам се, че и тя мисли така. Казвам го без капка сарказъм.

— Знам. Винаги долавям сарказма ти.

Искаше ми се да чуя някакъв комплимент от нея и затова заявих:

— Изглеждаш много добре.

— Благодаря.

Адриана вероятно се досети за желанието ми и замълча. Реших да тласна разговора в друга посока.

— Когато се омъжи за Травис, ме връхлетя усещането, че ми го отнемаш. Но то нямаше нищо общо с чувствата на повечето майки, които възприемат снаха си като съперница. Разбрах, че го отвеждаш на по-хубаво място от това, което някога бих могла да му предложа. Онази вечер в ресторанта, когато се запознах с твоите роднини, останах направо изумена. Семейството ти изглеждаше толкова щастливо.

— Така е. Бабите и дядовците ми вече ги няма, но те бяха чудесни хора и държаха много на Травис. Не че им беше трудно да го обичат. Когато видеха усмивката му, веднага забравяха за религиозните различия и безкрайните му пътувания. Баба ми по майчина линия се нуждаеше от повече време, но в крайна сметка стана най-големият му почитател.

— Одобрението им беше изключително важно за Травис. Той се радваше на тяхната енергичност и казваше, че умеят да правят купон дори от най-обикновената ситуация. Ето защо се чувствах пренебрегната. Аз не бях толкова забавна. Живеех сама, и то в Ню Мексико. На всичкото отгоре аз бях Злодейката. Всички, включително и Травис, ме обвиняваха за разбитото ни семейство.

— А ти смяташ ли, че си виновна?

Адриана започваше да говори като социален работник или поне така ми се струваше. Но все още не бе прекрачила границата.

— Да. За някои неща. Навремето единственият изход за мен беше да напусна съпруга си и да замина някъде… надалече. Джо обяви, че решението му е окончателно, и аз бях ужасно разочарована. Мислех го за силен човек, а той капитулира пред заплахата, без да го е грижа как ще преживява семейството му. Почувствах се напълно изоставена. Изведнъж той престана да бъде мой закрилник и се съюзи с мафията. Може и да не е имал друг избор. Не знам. Но събереш ли се с престъпници, винаги си изложен на опасност. Не само ти, а цялото ти семейство. Не се страхувах, че ще ни надупчат на решето, но трябваше на всяка цена да измъкна децата.

— Тяхната сигурност ли беше основната причина да заминеш?

Замислих се за миг и внимателно избърсах очи, за да не размажа спиралата си.

— Не. Основната причина беше Джо. Исках да се отърва от него. Беше важно да спася и момчетата, но не от мафията, защото тя никога не посягаше на деца. По-скоро държах да ги предпазя от влиянието на Джо. Травис и Брадли не биваше да израстват с безработен баща, който въпреки самоуверената си външност беше един жалък страхливец. Джо приличаше на твърд бонбон с желе в средата. Пред момчетата никога не съм говорила лошо за него. Не исках да знаят, че баща им е слаб човек. Но се притеснявах да не станат мекушави.

— И двамата не са такива.

— Да. Но за разлика от Травис Брадли няма толкова корава сърцевина. Травис държеше на своето и остана верен на себе си. Той беше единственият човек в живота ми, на когото се възхищавах безрезервно. Обичах го ужасно много. Щях да умра от скръб, когато го загубих.

— Съгласна съм, че Травис винаги е бил верен на себе си. Именно заради това се ожени за мен. Предполагам, че го знаеш.

— Вече го знам. Но още тогава се досещах. — Попих очи със салфетката, за да спечеля малко време, и продължих: — Дойдох, за да ти кажа колко съжалявам, че през всичките тези години се държах зле с теб и Ракел. Не твърдя, че съм станала по-добра, но осъзнавам грешките си. Надявам се да приемеш извиненията ми. — Адриана не ме прекъсна и аз добавих: — Ако нямаш нищо против, бих искала да се опитаме да се сближим. Знам, че не мога да бъда част от семейството след толкова много време…

— Ти си част от семейството. То не е институция, която приема членовете си с гласуване.

— Благодаря ти.

— Защо реши да се… извиниш? Да се събереш с нас?

— Предпочитам думата „помирение“. Когато тримата ми бяха на гости, още първия ден обявих предложението си. Те отказаха доста бързо и аз изпаднах в ужас — как щях да ги изтърпя още два дни?! Но именно през тези два дни имах възможността да разбера колко прекрасни — и понякога непоносими — са внуците ми. Осъзнах, че всеки един от тримата носи частица от мен. След като си заминаха, не спирах да мисля за тях. Бях пропуснала толкова неща през годините… — За всеки случай извадих още една салфетка от кутията и добавих: — Не знам още колко време ми остава.

— Никой не знае.

— Искам тримата да присъстват в живота ми, и то не само повърхностно. За тази цел първо трябва да се пречистя. Ето защо поднасям извиненията си. И не само това. Съжалявам дълбоко за поведението си през изминалите години и обещавам да се поуча от грешките си. Смятам да посетя всички, които съм наранила. Дълго време работих с един човек. Казва се Кийт Томпсън. Той трябваше да поеме „Глори“ след мен. Всички документи бяха готови. Двамата бяхме добри приятели.

— И какво стана? — попита Адриана толкова тихо и загрижено, сякаш въпросът й бе идея, зародила се в собствената ми глава.

— Партньорът му Били получи удар точно преди четирийсетия си рожден ден. Закараха го в интензивното в много тежко състояние. С Били бяхме… дружки, ако мога да използвам тази остаряла дума. Близки приятели. Не успях да преодолея задръжките си и да отида в болницата. Кийт ми напомни на няколко пъти, после започна да ме моли… Измислях най-различни причини да откажа. Дълбоко в себе си обаче знаех, че няма да го посетя.

— А защо?

— Страхувах се… Но това е само привидно извинение. Истинската причина беше моята студенина. Не исках да се сблъскам с нещо неприятно и никой не можеше да ме разубеди. Кийт се разстрои ужасно. Двамата с Били ме възприемаха като по-голяма сестра.

— Й Кийт е развалил договора?

— Да. Не само договора, но и приятелството ни. — Устата ми бе пресъхнала. — И така, сега се налага да… Всъщност идеята е на Дейзи. Тя се опитва да ми повлияе чрез религията. Според еврейската традиция човек трябва да се разкае, ако е направил нещо лошо. Не може само да се извини на Бог и да очаква, че ще му бъде простено. Необходимо е да се помири с онези, които е наранил. Честно казано, аз не вярвам в Бог. Освен това подобно разкаяние ми напомня на досадните мантри, повтаряни от лекуващи се алкохолици и наркомани: „Съжалявам, съжалявам“. Но колкото и да е странно, предложението на Дейзи ми допадна.

— Срещна ли се с Кийт? — попита Адриана.

— Да, но не мина много добре. Не че съм очаквала да ме прегърне. Кийт се държа студено, но учтиво. Сипахме си по едно питие и аз му се извиних. Той каза, че някои обиди минават с времето, но че в този случай ще му трябват поне петдесет години, за да ми прости. С други думи, това нямаше как да се случи. Колкото и да ми беше мъчно, бях принудена да го приема.

— И така приключи всичко?

— Не. Дейзи ми изнесе лекция от Талмуда… или проповед за Йом Кипур. Не знам кое точно. Може би и двете. Когато се помиряваш с някого, е важно да бъдеш откровен. Извинението е нещо повече от празни приказки.

— Същото е и при католическата изповед. Разкаянието трябва да бъде искрено. Това е хубаво, защото така човек успява да вербализира мислите и чувствата си. А веднъж изговорени, те добиват по-голяма яснота. Разговорът е терапия, като в случая терапевтът е Бог.

— Да се покаеш пред Бог е само едно от изискванията. После трябва да се извиниш лично на всеки, когото си наранил. Ако ти обърнат гръб първия път, можеш да опиташ още два пъти. Ето защо ми предстоят две нови срещи с Кийт. Смятам, че имам някакъв шанс, но ме побиват тръпки при мисълта за следващото посещение.

— Все пак ще се видиш с него, нали?

— О, да. А когато пристигнах в Ню Йорк, се извиних на Брадли. За съжаление той доведе Синтия, така че бях принудена да се извиня и на нея. Сигурно вече очаква, че ще наследи някои от бижутата ми, но горчиво се лъже. Ще й оставя най-много един комплект, за да не злослови по мой адрес пред Дейзи и Матю.

— Синтия винаги се е държала чудесно с Ракел.

— Това значи ли, че й дължа сапфирения си пръстен?

Адриана се усмихна, но не отговори.

— Колкото и извинения да поднеса на близките си, никога няма да стана добра като теб.

— Не знам дали съм добра — заяви Адриана. — Може би малко преувеличаваш. По-скоро съм спокойна по природа и състрадателна по професия.

— Точно тези качества те правят добра — възразих аз. — През целия си живот държах хората на разстояние. Когато не реагираха на високомерието и сарказма ми, ставах ужасно груба. Доста съм мислила за отношението си към другите. Едва ли мога да се променя. Нямам достатъчно време, пък и задачата е трудна дори за човек като мен. Но бих искала да бъда по-добра. И вярвам, че това е възможно.

— Приемам извинението ти — заяви Адриана. — Знам, че си искрена. В противен случай не би дошла дотук.

— Така е.

Зарадвах се, когато тя ми предложи да обядваме, тъй като в гърлото ми бе заседнала буца и аз не бях в състояние да продължа да говоря.