Сюзан Айзъкс
Изборът на Глория (6)

6
Мат

Чух гласа на сестра ми и се досетих, че някой я е намерил и едва ли не я води за ръка при нас. Дейзи притежаваше вроден усет към езиците. И никакво чувство за ориентация. При мен беше обратното.

Когато ходехме на семейна почивка, тя постоянно се губеше в коридора на хотела — не можеше да намери асансьора и се въртеше в кръг. Веднъж не издържах и избухнах: „Ще ме побъркаш! Как успяваш винаги да тръгнеш в грешната посока?“. А тя отвърна: „Наречи го просто дарба.“ Сякаш това беше напълно нормално.

По време на една нейна командировка в студиото на „Парамаунт“ в Лос Анджелис я попитах дали ползва джипиес, за да стигне до работа.

— Понякога — отговори съвсем небрежно сестра ми, все едно въпросът ми беше абсолютно тривиален. Но за да ме успокои, добави: — За всеки случай тръгвам час и половина преди насрочена среща, въпреки че пътят е само двайсет минути.

В консерваторията влезе прислужница с поднос. След нея се появи и Дейзи — десет-петнайсет минути след уж бързото посещение на тоалетната. Междувременно с Ракел бяхме принудени да забавляваме Глория Гарисън, но тя изобщо не поддаваше. А на мен развлечението ми беше работа, с това си изкарвах хляба. Всеки ден общувах с представители на медиите, чиято работа изискваше от тях да бъдат цинични. Повечето попадаха в тази категория. Професионализмът едва ли предполагаше спортните журналисти да са и грубияни, но много често те се оказваха точно такива. Аз обаче бях дружелюбен и отзивчив, макар едно от бившите ми гаджета да беше заявило, че прекаленото ми внимание към другите е отворило огромна празнина в самия мен. Не беше честно от нейна страна. Когато скъсахме, тя ме нарече бездушен робот. Както и да е, не ми пречеше да побъбря с баба ми, докато Дейзи беше в тоалетната. Само че щеше да е по-лесно, ако Ракел бе взела някакво участие в разговора.

Но братовчедка ми седеше на ръба на белия стол като ученичка в католически пансион и мълчеше. На въпроса дали харесва работата си в „Правна помощ“ тя отговори кратко и ясно, сякаш живееше на планетата Туитър и щяха да я убият с камъни, ако използваше повече от сто и четирийсет знака: „Да, с изключение на натовареността.“

Бях единственият мъж в стаята и се чувствах леко неловко. Обикновено жените не ме притесняваха. Имах много приятелки, срещах се предимно с интелигентни жени. Излизах с хора, които ме разбират. (Може би звучи малко егоистично, но какво да се прави.) Израснах с майка, която постоянно работеше, и с по-голяма сестра, далеч по-умна от мен. Дейзи умираше да ме поправя: мислим, не мислиме. Не че не знаех кое е правилно, но мъжете в семейство Голдбърг притежаваха определени вторични полови белези — окосмяване под мишниците и пълно пренебрежение към граматическите правила.

Също така бяхме наследили и доста голям интерес към спорта — дядо Джо беше привърженик на „Бруклин Доджърс“. Не просто запален, а направо вманиачен. Обожаваше да слуша записи на стари бейзболни мачове, играни преди шейсет години. Като университетски възпитаник и представител на едно по-ново поколение, баща ми бе разбрал, че на този свят има и други спортове, освен бейзбол — футбол, хокей, баскетбол, както и олимпийски игри, които ни предлагаха безкрайни теми на разговор.

Загледан с възхищение в табуретката с изящна бродерия, първоначално купена от майка ми за неин клиент, татко обичаше да казва: „Вроденият семеен инстинкт на Синтия е придобил съвсем нови измерения.“ Мама бе решила да остави табуретката за нас, редом с хилядите други вещи в хола, тъй като атмосферата в дома на клиента й не била „достатъчно любвеобилна“.

Татко описваше баба ми със следните думи: „Не само характерът й е студен. Ръцете й винаги бяха ледени… не че ме е докосвала често. По-скоро се стараеше да ме избягва.“ Ако трябва да бъда честен, той говореше и на по-изискани теми, типични за заможната средна класа — бизнес, политика, филми, книги и стикове за голф.

Нито дядо, нито татко са искали да се занимават сериозно със спорт. Като млад дядо ми за малко не станал шампион по хандбал. Имал здрави крака и силни ръце, които можели да го превърнат в истински атлет. Животът му обаче бил посветен на една-единствена цел — да се измъкне от работническата класа и да се замогне. Той сменял кадилака си всяка втора година и купувал на жена си все по-дълго палто от норки. Когато загубил бизнеса и семейството си, дядо Джо бил съсипан и заминал за Флорида, където от време на време работел като шофьор на лимузина. Излизал с разведени жени и вдовици, които нямали нищо против да го издържат. Ако били достатъчно богати, играел голф в клубовете им. Дори се оженил няколко пъти.

За разлика от него, татко не беше спортен тип. Ако човек му подхвърлеше топка, щеше да я хване, но фигурата му беше неатлетична и ябълкоподобна. Само благодарение на постоянната бдителност на майка ми той заприличваше на банан, щом облечеше спортно яке от камилска вълна. На тенис корта можеше да издържи цял мач на двойки без риск да се изложи или да получи инфаркт.

Аз самият се оказах добър спортист още във втори клас. Постоянно си представях как някой ден ще стана известен бейзболист и не другаде, а на Ший Стейдиъм с голям шлем ще закова победата на моя отбор срещу „Атланта Брейвс“. Тълпата щеше да крещи „Голдбърг! Голдбърг!“ с ударение на „Голд“. Златен бях и във футбола като куотърбек на „Джайънтс“. Всички ми викаха „Узи“, тъй като бях бърз, точен и опустошителен като израелския автомат. Колкото до хокея, спокойно можех да бъда новият Майк Боси, възродил отбора „Айлендърс“.

Отне ми десет години, за да разбера, че не съм човекът от мечтите си. В гимназиалния отбор по бейзбол играех като защитник на първа база. Протягах се или скачах да хвана топката и искрено се учудвах, когато не чувах познатото „туп“ в ръкавицата. Толкова много вярвах в спортните си способности, че тълкувах неуспехите си единствено като лош късмет. Прозрението дойде, когато започнаха да ни посещават търсачи на спортни таланти, които наблюдаваха мачовете и уменията ни. Постепенно проумях, че виждат в мен само момчето, което хваща топката, хвърлена от втория бейзмен. Ужасно се разочаровах, но поне ми светна да се ориентирам към план „Б“.

— Съжалявам, че се забавих — каза Дейзи на баба ми.

Гласът й беше толкова неестествено любезен, че ако Глория решеше да бъде жлъчна, можеше да подметне саркастично: „Съжаляваш? Как ли пък не!“. Вместо това тя отговори по своя учтив хладен начин, с който започвах да свиквам.

— Радвам се, че ни намери.

После се обърна към прислужницата, замръзнала с тежкия поднос в ръце, и промърмори отегчено, сякаш й беше писнало да се разправя с глупави слугини:

— Паула, остави нещата на бара, моля.

Прислужницата, която приличаше на градинско джудже, не помръдна, все едно тежестта на подноса я притискаше към пода. Тъкмо понечих да й предложа помощта си, когато тя закрачи напред като тромавото чудовище на Франкенщайн и тресна дрънчащите чаши и чинии на бара. Облеклото й беше същото като на Карлос — бяла риза, снежнобели маратонки и пола (вместо панталон) в бежов цвят. Модерен вариант на униформа, която нарочно не изглеждаше като такава, за да спести унижението на своя притежател.

Заради Ракел ми се искаше Глория да живее в друга част на страната — там, където обслужващият персонал е с бял, афроамерикански или азиатски произход. Братовчедка ми беше много чувствителна на етническа тема. Пуерториканският й ореол я следваше навсякъде. Не можехме да не му обръщаме внимание, защото тя не искаше. Напомняше ни за него при всеки удобен момент — ту с безпричинно подхвърлена испанска дума, ту със споменаването на Бронкс, сякаш беше израснала в бедняшки квартал, далеч от нас, богаташите, които ходехме на уроци по тенис и пиано. На Ракел като че ли й харесваше да намеква, че идва от мизерно гето, но истината беше, че апартаментът им се намираше в приличен район, населен със семейства от средната класа. Освен това тя завърши престижна гимназия в Бронкс, а по-късно — Бърнард Колидж.

Ракел погледна ниската мургава прислужница, а после и мен — с присвити очи — все едно лично бях назначил мексиканската селянка, за да поставя на място именно братовчедка си. Да не си мислиш, че и аз като моите compatriotas съм от работническата класа и стоя по-ниско от теб?

Странна реакция, тъй като моето поколение почти напълно бе преодоляло расовите и етническите предразсъдъци. Колегите ми от отдел „Връзки с обществеността“ например винаги започваха кариерата си като гидове на стадиона „Сити Фийлд“, за да запознаят желаещите със съществуващите съоръжения. („Тук виждате шест огромни варела, които осигуряват на феновете студена бира по време на мачовете. Всеки варел съдържа еквивалента на шест кега бира, а тези тръби отвеждат течността до специални места на трибуните.“) Впоследствие се издигаха в професията си единствено заради своите качества и ентусиазъм. Деветдесет и осем процента от нас говореха поне малко испански. Нямахме нужда от колега с латиноамерикански произход, за да се разберем с репортерите или спортистите, които не знаеха английски. Етническа принадлежност, религия — никой не се интересуваше от това. Понякога човек забравяше кой какъв е и чак когато видеше кръст от пепел на челото му, си спомняше: Днес е Пепеляна сряда! Трябва да е католик! Може би пуерториканският ореол на Ракел се появяваше само в компанията на някой от фамилията Голдбърг, а отидеше ли на работа, избледняваше.

И още нещо. Приятелката ми Ашли Олтман, добро еврейско момиче от Хюстън, е била осиновена и доведена от Китай на една годинка. Новите й родители я кръстили Ашли на някаква баба с еврейски произход. Дали й и китайско име — Мей, което означава „красота“. Тя наистина е красива, с кръгло, леко пухкаво лице. Другото значение на „Мей“ е „сливов цвят“. Понякога й казвам „Здравей, нежно цвете!“ и усмивката й ме разтапя.

Глория благодари с половин уста на прислужницата и тя излезе. Сигурно бе останала без дъх, докато прекосяваше огромната зала с късите си краченца.

— Предполагам, че сте гладни — заяви баба ми. — Като знам каква е храната в самолетите, дори и в бизнес класа…

Когато сменяхме самолета на летището в Далас, бях изял един голям геврек и не бях гладен. Английските сандвичи на бара — тънки триъгълничета без корички — изглеждаха вкусни, но аз не помръднах от голямото бяло канапе.

— Във вградения хладилник има вода, студен чай, газирани напитки и… бира, ако искате.

Дейзи и Ракел си размениха един от онези бързи женски погледи, които съдържат едновременно въпрос и отговор. Да си вземем ли? Да. Ракел си сипа плодов сок във висока чаша, а Дейзи сложи в чинията си няколко сандвича и макар да обичаше да пие от кутийката, последва примера на Ракел и си наля диетична кола в чаша. После взе една от малките платнени салфетки на подноса.

Трябваше да започна някакъв разговор, тъй като в залата отекна смущаващото шляпане на обувките на братовчедка ми, докато с Дейзи се връщаха от бара. Носеше сандали на висока коркова подметка. От готините, а не от ония, които приличаха на кокили и караха жените да изглеждат като жирафи. Ако в една огромна стая единственият шум е шляп, шляп, последван от тракането на машината за лед, тишината е наистина обезпокоителна. Дали нямаше да продължи през целия уикенд? Опазил ни Бог, както би казал дядо Джо.

Замислих се за някаква тема, която да не прозвучи твърде глупаво, но баба ми ме изпревари:

— Някой от вас поддържа ли връзка с Джо Голдбърг?

Колко странно! Тъкмо се бях сетил за него. А още по-странното беше, че и тримата кимнахме, но не казахме „да“. Нима Глория ни бе извикала в Санта Фе, за да ни разпита за дядо? Дали не си бе наумила да го спечели отново? По дяволите.

— Какво прави сега? — продължи тя.

Защо ли дойдох тук? Можех да си остана с Ашли в Ню Йорк, и бездруго ми липсваше ужасно още от мига на заминаването.

— Живее в Маями Бийч — отговори Ракел. В залата със стъклени стени гласът й отекна не като на адвокат, а като на оракул.

— О! Нали беше в Бойнтън Бийч?

— Това беше преди четири-пет години — поясни сестра ми.

— Сигурно е заменил предишната вдовица с нова — подсмихна се баба ми, доволна от остроумието си. — Радвам се, че осемдесет и три годишният Джо е все така привлекателен. Дано баща ви ме извести, когато най-сетне се спомине. Но Брадли ме познава добре и не би ме натоварил с разноските по погребението.

— Значи не сте се чували? — попита Ракел, тъй като Дейзи беше онемяла.

— Джо знае адреса ми. Сравнително редовно ми пише и се опитва да ме омагьоса. Не ме разбирайте погрешно, магията е насочена към чековата ми книжка. — Тя затъкна един сребрист кичур в кока си и добави: — Мисли си, че съм му „грандиозно“ задължена. Всичко за него е „грандиозно“. — Глория поклати глава, сякаш се надсмиваше на неоснователната самоувереност на бившия си съпруг. — Трудовата му етика със сигурност не е грандиозна.

Тя стана без особено затруднение, макар че движенията й не бяха съвсем плавни. Очевидно имаше проблеми с коленете. Отиде до бара, взе един от миниатюрните сандвичи и го изяде на три хапки. Ние мълчахме и я гледахме как дъвче. Глория ни изгледа и подхвърли:

— Нима сте изненадани, че човек, който не е завършил колеж, знае какво е „трудова етика“?

— Не — отвърна рязко Ракел и баба ми разтегна устни в нещо като усмивка, одобряваща едносричния й отговор. Но братовчедка ми продължи: — Всеки собственик на сравнително успешен бизнес трябва да е запознат с подобни изрази.

Усмивката на Глория угасна. Беше ясно, че с Ракел няма да се спогодят. Глория не харесваше да наричат бизнеса й „сравнително успешен“, след като само къщата й струваше поне четири-пет милиона долара. А и в собствените си очи тя беше истински магнат.

Въпреки своята свръхчувствителност към етнически теми Ракел блестеше с остър ум, усет за справедливост и непоносимост към празнословията — необходими качества за всеки добър адвокат, които я превръщаха и в моя любима братовчедка. Според Ракел човек на възрастта и с положението на Глория не биваше да задава тъпи въпроси за трудова етика на внуците си. Тя просто трябваше да каже: „Толкова се радвам, че най-после сте тук! Нямам търпение да чуя какво правите.“

Глория Гарисън отново се настани в най-голямото кресло в залата. Сребристият й панталон и белият й пуловер, които се сливаха елегантно с кремавия плат на възглавниците, й придаваха особена царственост. Но двете дълбоки бръчки в ъгълчетата на устните й подсказваха, че тя е разгневена кралица, която всеки момент ще нареди на слугите си: „Отрежете й главата!“

И все пак никой от нас не се страхуваше от нея. Можеше да се ядосва колкото си иска. Пет пари не давахме. Дейзи, Ракел и аз принадлежахме на един друг свят.