Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (3) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Принц Леберехт се върна в замъка Фрайентал, който се намираше недалеч от Хамбург, точно навреме за вечеря. Принцът съвсем наскоро беше отворил парка на замъка си за външни посетители.

Самият замък беше прекрасна сграда със снежнобели стени и червен покрив. Много от посетителите напразно се опитваха да открият еркери или кули от четирите му страни, замъкът нямаше такива. От северната страна на сградата се издигаше една-единствена висока островърха кула.

Синът на Леберехт вече очакваше баща си, за да отпразнуват заедно наследството. Филип работеше като архитект в Хамбург и имаше разкошен мезонет в един от най-скъпите квартали на града с прекрасен изглед към Елба. Принц Леберехт имаше намерение да възложи на сина си задачата да ремонтира и възстанови запуснатия замък Бенда. Филип вече дори беше изготвил планове и чертежи за бъдещата си работа. Както се разбра по-рано днес обаче, явно беше избързал.

Принц Филип беше хубав мъж в средата на трийсетте си години. Той беше слаб и добре сложен, а тъмният му тен контрастираше с русата коса, която по примера на баща си носеше дълга почти до раменете.

Младият принц забеляза ядосаната физиономия на баща си, който седна до него на масата. За момент на Филип му се стори, че косата на баща му е станала още по-бяла.

— Хм — каза Филип, сипа си супа и вдиша прекрасния й аромат. — Не ми приличаш на човек, чиято отколешна мечта се е осъществила.

Филип знаеше колко много означаваше замъкът Бенда за баща му, който скоро беше навършил шейсет години. Като по-млад принц Леберехт беше прекарвал много време там. Майката на Филип, която беше починала още докато беше дете, произхождаше от Бенда.

— Мечта или не, плановете ми се объркаха — отвърна Леберехт и подаде чинията си на Филип, който я напълни. — Старият бандит ме е излъгал. Не е изпълнил обещанието си.

— Искаш да кажеш, че Улрих не ти е завещал замъка Бенда, така ли? — попита Филип, който не изглеждаше твърде изненадан.

Баща му кимна.

— Всичко, което ми е оставил, е някакво писмо. Замъкът Бенда сега принадлежи на две млади глупачки. Нечувано, просто нечувано!

Филип го изгледа учудено.

— Улрих е имал деца?

— Глупости — отвърна принц Леберехт. — Както добре знаеш, Улрих никога не се е женил. Двете кокошки са му някакви много далечни роднини. Старият разбойник е предпочел да остави замъка на тях вместо на мен.

— Но Улрих ти даде дума. Замъкът му беше пълна руина и можеше да се срути всеки момент. Без твоята финансова подкрепа нямаше да може да ремонтира и крилото, в което живееше. Какво му е станало? Той беше най-добрият ти приятел, за бога!

Филип не разбираше какво беше накарало наскоро починалият граф да направи това. Та той беше един от най-близките им семейни приятели. Граф Улрих беше държал Филип на коляното си, когато беше съвсем малък, той беше и първият му учител по езда.

— Приятел друг път — замислено отвърна принц Леберехт и остави приборите си на ръба на чинията. — Той ме е мразил, Филип!

Синът му поклати глава.

— Не мога да повярвам на това, татко. Чичо Улрих беше добродушен старец, който не можеше да мрази нищо и никого.

— Повярвай ми, Филип. В писмото му всичко е написано черно на бяло. Той не е могъл да ми прости, че навремето съм му отнел майка ти. Нямах представа колко много я е обичал. Тя е била всичко за него, а обичаше мен. Улрих не е могъл да се примири с това през всичките тези години. Правил се е на мой приятел, но всъщност ме е мразел от дъното на душата си. Бил е мил с мен, но привидно, защото аз спасих замъка от пълна разруха, като му помогнах финансово за най-неотложните ремонти. Улрих не е можел да понесе и това, че е финансово зависим от мен. С какъв човек съм си имал работа…

— Ти обаче му даде пари на драго сърце и с радост му помогна да ремонтира поне отчасти замъка си. Чичо Улрих добре знаеше колко много означава Бенда за теб. Доколкото си спомням, семейството му е било много богато, но след Втората световна война са загубили всичко. Всички земи и имоти на Бенда са останали в Източна Германия и чичо Улрих умря беден като църковна мишка.

— Така е. Бях напълно наясно, че Улрих не може да ми върне парите, но аз въпреки това му ги дадох, за да не остане без покрив над главата си на стари години. В замяна той обеща да ми завещае замъка Бенда или това, което е останало от него, на мен или на децата ми, в случай че се случи нещо непредвидено. Приех предложението му, макар да знаех, че за да се приведе този замък в нормален вид, са нужни страшно много пари.

— Кой можеше да се усъмни в думите на чичо Улрих… — замислено каза Филип.

— Така е. Сега обаче разбирам, че старият разбойник никога не е имал намерение да удържи на думата си. Омразата му към мен е била твърде силна. Той добре знаеше колко обичам Бенда и явно е решил, че след като съм му отнел жената, която е обичал, за нищо на света да не ми позволи да имам и замъка. Ето защо е направил това завещание — въздъхна принц Леберехт и се облегна назад в стола си. В очите му имаше сълзи. В продължение на десетилетия той беше смятал Улрих фон Бенда за свой най-добър приятел.

— Може би ще успеем да получим замъка по съдебен път — опита се да го утеши Филип. — Защо не говориш с адвоката ни?

Баща му се усмихна тъжно.

— Нямам нищо срещу двете глупачки, Филип. Завещанието е при нотариуса черно на бяло.

— А когато му даде парите за ремонта не сключихте ли някакъв договор? Не ми казвай, че си му ги дал просто така…

Баща му, който по принцип беше изключително стриктен по отношение на финансите си и не даваше и стотинка без договор и подпис, въздъхна и кимна.

— Улрих ми беше приятел и приех думата му за чиста монета — отвърна принц Леберехт и Филип видя как у него отново се надигна предишният гняв. — Аз обаче няма да оставя нещата така! Тези двете ще съсипят и без това полусрутения замък. Аз няма да го допусна.

— А защо не го купиш? — предложи Филип. — Те със сигурност ще се зарадват да осребрят наследството си. За какво им е тази съборетина? За да заприлича отново на замък, на Бенда са нужни много пари. Пари, с които те едва ли разполагат.

— Моят „приятел“ е бил достатъчно любезен да запише в завещанието си, че нямат право да го продадат нито на мен, нито на мои роднини. Колко предвидлив се оказа само старият разбойник, а?

— И това ако не е патова ситуация… — отвърна замислено Филип и погледна баща си. Старият принц го гледаше по начин, който Филип никак не харесваше, явно баща му беше намислил нещо.

— Имаш ли идея къде е Ута? — попита принц Леберехт.

Лицето на Филип промени изражението си.

— Знаеш, че е много заета в офиса си — отвърна той.

Баща му кимна.

— Знам, знам. Фирмата й за недвижими имоти изкарва много пари напоследък. Явно Ута си разбира от работата.

— Без съмнение — отвърна Филип.

Тонът на баща му звучеше така, сякаш готви поредната си хитра сделка и това никак не му харесваше.

— Изглежда не ти отделя много време напоследък — каза принц Леберехт, усмихна се и сложи ръка на рамото на сина си. — Трябва да се ожениш за нея, Филип. Защо се колебаеш още? От три години сте заедно, а и Ута е идеалната партия за теб. Не само че е графиня Фон Боленберг, но е и много добра и красива жена.

— Сигурно си прав за нея, татко — отвърна Филип с тон, който трябваше да покаже на баща му, че не иска да се бъркат в личния му живот. — Не ми казвай обаче кога и за кого да се женя, моля те.

— Нямах това предвид…

Филип въздъхна.

— Знам — отвърна той.