Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (11) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Мими и Кара започнаха да се ориентират в многото стаи, коридори и зали на замъка. До спалнята на граф Улрих имаше две стаи, които очевидно бяха използвани за гостни. Таваните им бяха високи, тапетите — копринени, а мебелите — старинни и очевидно много ценни. Над камините имаше картини в позлатени рамки. От прозорците, на които имаше тежки завеси с брокат, се откриваше гледка към градината. В миналото тя сигурно е била много приятно място за разходки и почивка, но днес беше в окаяно състояние — занемарена и запусната от десетилетия.

Между двете стаи за гости имаше баня със старомодна вана, която също напомняше за някогашното величие на Бенда.

На сестрите Фон Ковалски най-много им допадна изцяло обновената кухня на приземния етаж. Помещението беше огромно, а голямата маса в центъра му предполагаше, че някога тук са работили много хора.

Двете сестри бяха доволни от това, че могат да прекарат сутринта тук сами. Те седяха на масата след не особено спокойната първа нощ в новия им дом, когато се позвъни.

Кара и Мими се спогледаха учудено.

— Откъде се чу това? — попита Кара.

Мими посочи няколко старомодни звънеца до вратата на кухнята. Всеки от тях имаше някакви лампички и надписи. Сега светеше лампата над звънеца с надпис „Централен вход“.

— Явно имаме посетител — каза Мими, докато Кара с интерес изучаваше старомодната система за известяване на персонала за нуждите на господарите.

— Дали всички звънци работят? — попита Кара и последва сестра си по широкия коридор към фоайето.

— Поне някои от тях със сигурност — отвърна Мими. — Всичко, в което няма електроника, е направено да служи вярно десетилетия наред.

Мими отвори тежката врата. Пред тях стоеше цяла делегация от хора, облечени с костюми. Този, който стоеше най-отпред, свали шапката си. Под нея се подаде къса посивяла коса.

— Здравейте, казвам се Холерих — представи се той. — Карстен Холерих. Аз съм кметът на Бенда. Вие, предполагам, сте сестрите Фон Ковалски.

Мими кимна.

— Как разбрахте, че сме пристигнали, господин Холерих? — учудено попита тя.

Кметът се усмихна.

— Селото е малко, госпожице Ковалски. Подобни неща се разчуват бързо.

— Разчуват се значи. Ами добре тогава, аз бих искала да започна с това, че когато дойдохме, замъкът беше отключен. Надяваме се нищо да не е било откраднато — отвърна Мими.

— О, не, със сигурност нищо не липсва. Граф Улрих се ползваше с уважението на всички ни. Докато той живееше тук, замъкът никога не се е заключвал. Дитер… — кметът се обърна към стоящия до него мъж, който въпреки широките си като на атлет рамене правеше впечатление на много елегантен мъж, облечен в сив костюм и модерна вратовръзка в цвят пепел от рози.

Той даде на кмета голям железен ключ. Карстен Холерих го взе и тържествено го връчи на Мими.

— Давам ви този ключ от името на всички жители на Бенда — каза той. — За мен и за всички тук е чест да ви приветстваме с добре дошли сред нас. Официално ви предавам ключа на замъка Бенда.

— Много мило от ваша страна, благодаря ви — развълнувана отговори Мими.

— Има някои неща, за които бихме искали да говорим с вас — каза кметът.

— За какво става дума? — попита Мими.

— Ами как да започна… нашата общност, както сте забелязали, е доста отдалечена от големите градове. Ние… как да кажа… не сме особено туристически ориентирано населено място.

— Безработицата по нашия край е много висока — каза мъжът, когото кметът беше нарекъл Дитер. — Ние бихме искали да променим това.

— Похвална инициатива — отвърна Мими, която все още не успяваше да разбере за какво става дума.

— Голям концерн има желание да построи увеселителен парк тук — обясни кметът. — За да направят тази инвестиция обаче те са поставили условие част от парка да станат замъкът и прилежащите му земи.

— Разбирам — отвърна Мими. — Вие бихте искали да купите замъка, така ли? — с надежда попита тя.

— За съжаление общината ни не разполага с такива средства — загрижено отвърна кметът. — Искаме обаче да ви предложим участие. Предложението на компанията е много щедро. Те ще поемат разходите за ремонта…

— Хм, това не звучи никак зле — отвърна Мими.

Кара обаче не споделяше мнението й.

— Какво? Ще допуснеш да направят от замъка туристическа атракция? Дума да не става.

— Граф Улрих казваше точно същото — чу се приятен мъжки глас и един човек от делегацията излезе напред.

Той не беше особено висок, но имаше слабо и атлетично тяло. Кара го намери за доста привлекателен. Той имаше тъмнокестенява коса с лек червеникав оттенък, която носеше вързана на конска опашка. Кара го изгледа от глава до пети.

— Какво искате, Сьоренсен? — ядосано се обърна към него кметът и критично изгледа облечения в дънки и карирана риза мъж.

— Господин Холерих, и вие, и аз, и всички тук знаем, че този увеселителен парк е лоша идея — отвърна той.

— Ами според мен предложението звучи разумно — намеси се Мими. — Господин…?

— Сьоренсен — представи се мъжът и леко се поклони. — Рюдигер Сьоренсен. Аз ръководя местното начално училище и ви съветвам да не се съгласявате с този проект, госпожице Фон Ковалски. Граф Улрих също беше твърдо против…

— Защото не обичаше модерните времена — прекъсна го ядосаният кмет.

— Не, кмете, граф Улрих просто обичаше този замък прекалено много, за да допусне подобно светотатство — отвърна Рюдигер Сьоренсен с уверен тон и погледна с благодарност Кара, която още от пръв поглед го беше впечатлила с красотата си. Той се покашля и продължи. — Замъкът Бенда има вековни традиции и историческата му значимост е твърде голяма, за да стане част от някакъв си увеселителен парк.

— Наистина ли? — чу се гласът на Кара. Тя гледаше младия учител с големите си сини очи и вече беше напълно сигурна, че той й е повече от симпатичен.

— Тук са вземани едни от най-важните решения по време на Тридесетгодишната война. По-късно в замъка са проведени мирните преговори — отговори Рюдигер Сьоренсен и погледна към красивата наследница на замъка, след което се обърна към Карстен Холерих. — Ние в никакъв случай не трябва да допуснем Бенда да се превърне в увеселителна атракция, господин кмете!

— Нека се въздържаме от прибързани решения — каза Мими.

— Не се оставайте еколозите фанатици да ви водят за носа, господин Сьоренсен — опита се да го дискредитира кметът. — Вие явно нямате никаква представа за какво става дума.

— Имам много по-добра представа, отколкото предполагате, господин Холерих — с решителен тон отвърна младият мъж.

— Сигурна съм, че ще има и други възможности за замъка — каза Мими и видя, че кметът беше твърде разочарован от този отговор.

— Това ли е решението ви?

— Страхувам се, че да — отвърна Мими. — Смятам, че господин Сьоренсен има право. Трябва да отдадем дължимото на тази исторически толкова значима сграда.

— Ами тогава… извинете за безпокойството — каза кметът, сложи си шапката и поведе делегацията си обратно към селото.

Кара се хвърли на врата на сестра си от радост.

— О, Мими! В никакъв случай няма да се съгласяваме тук да идват хиляди туристи.

— Напълно права сте — каза Рюдигер Сьоренсен.

— Да, предложението не беше особено удачно — замислено призна Мими. — Но какво ще правим тогава? Не можем да задържим замъка, нямаме средствата за това.

— Може би аз ще съм ви полезен в тази насока — каза Рюдигер, който не изпускаше красивата Кара от поглед. — Аз ръководя не само училището, но и общност от хора, които много обичат замъка и могат да помогнат за възстановяването му. Бихме искали част от замъка да стане музей.

— Мисля, че ни заинтригувахте, господин Сьоренсен — каза Мими. — Моля, влезте. Искате ли кафе?