Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (17) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Близостта на Филип караше Мими буквално да забрави къде се намира.

В тази приятна ранна лятна нощ той я придружи до църквата. Все още беше доста светло и те лесно успяха да намерят обраслата с бурени алея, водеща до нея.

Мими се наведе да вдигне една от кофите, които беше забравила, но се спъна и незнайно как и за самата нея попадна в силните ръце на Филип.

Внезапната близост и топлината на тялото му я накараха да онемее. Тя чуваше сърцето му да бие. Или не беше неговото, а нейното?

Погледите им се срещнаха, а след това — и устните.

Сега в света нямаше никой друг, освен тя и той. Нищо и никой друг нямаха значение. Те сякаш излязоха от времето и пространството и навлязоха в ново измерение и различна вселена. Сега важни бяха само двамата.

Филип я държеше в ръцете си и сякаш не искаше да я пусне никога повече. Тя беше жената на живота му. Филип беше сигурен в това, както в нищо друго в живота си досега. За него тя беше дар от съдбата.

— Мими!

Устните им се разделиха, но двамата останаха прегърнати. Никой от тях не искаше да пусне другия, сякаш от страх да не го загуби.

— Никога досега не ми се е случвало подобно нещо — тихо каза Филип, гледайки в блестящите й сиви очи.

— На мен също — отвърна тя. — Любов ли е?

Той кимна.

— Любов е, Мими. Никога не съм изпитвал толкова силни чувства към жена, както към теб сега. Имам чувството, че си част от мен, че съм те търсил още откакто съм се родил…

— Може би наистина е така — за изненада на самата себе си отвърна Мими. — Като гледам в очите ти, съм сигурна, че ти винаги си бил в душата и сърцето ми. Просто съдбата е решила да ни срещне едва сега.

Филип я целуна отново, карайки дъха й да спре.

— Обичам те, Мими — чу го да казва тя. — Обичам те.

Филип се поколеба за миг. Да й кажеше ли истината? Да й разкриеше ли кой е и защо беше дошъл в този замък?

Докосвайки устните и усещайки топлината на тялото на Мими обаче той забрави за всичко друго. Филип не можеше да мисли за нищо, освен за нея. Той беше щастлив, тя беше щастлива — какво можеше да е по-важно от това?