Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (14) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Филип отвори тежката дъбова врата и влезе в църквата. Той беше шокиран от гледката вътре. През полуразрушения покрив се процеждаха слънчеви лъчи, благодарение на които успя да разгледа в детайли намиращото се в окаяно състояние помещение. Олтарът и пейките бяха почти изгнили, а амвонът беше паднал от стената и лежеше на пода, счупен на няколко части. Стенописите, които някога със сигурност са били прекрасни, бяха почти напълно унищожени от влагата и времето.

Пред олтара лежаха останките от трона, засипани с парчета мазилка и керемиди. Готическите стъклописи на прозорците, които бяха оцелели непокътнати по някакво чудо, пропускаха част от слънчевата светлина и придаваха на помещението загадъчност и мистицизъм.

Принцът премина през помещението и спря пред купчина боклуци. Как беше възможно повече от 20 години след обединението на Източна и Западна Германия тази църква да изглежда по подобен начин? Филип предположи, че починалият граф Улрих е бил прекалено горд, за да поиска помощ от държавата и да спаси имота си от разруха. Поради тази причина старият човек беше приел парите на баща му, с които да ремонтира поне част от замъка.

Гледката на съсипаната църква, която някога е била прекрасна, величествена и пълна с хора и живот, дойде в повече на принц Филип. Той прокара пръсти през косата си.

Изведнъж Филип беше обладан от странното чувство, че не е сам в църквата. Той се обърна… и там беше тя.

Покрита с прах и парченца хоросан, тя стоеше там и го гледаше. Сивите й очи светеха като две малки звезди на покритото й със сиво-бял прах лице и го гледаха учудено.

За миг земята спря да се върти. Филип усети, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите.

След това отново се появи то — прекрасното, опияняващо чувство, което изпита при първата си среща с красивата непозната.

След няколко секунди Филип успя да дойде на себе си. Той пое дълбоко въздух, събра смелост и каза:

— Сигурен бях, че ще се видим отново.

Мими го погледна смаяно.

— Наистина ли?

Мими беше във вестиария, където беше почистила фреските и беше събрала голяма част от боклуците. Тя беше познала Филип, веднага щом го беше видяла да влиза.

Мими се сети за думите на сестра си: „Ако съдбата е отредила този непознат да бъде с теб, със сигурност ще го срещнеш отново“. Тя усети, че едва си поемаше дъх от вълнение и просто не можеше да свали поглед от непознатия.

Филип също стоеше като ударен от гръм. Той беше сигурен, че ще види тази жена отново, но не беше очаквал да е толкова скоро, тук и сега.

— Съмнявала ли си се? — попита той, гледайки лицето й, което беше много красиво въпреки мръсотията и праха.

Мими поклати глава. Всяко съмнение беше изчезнало. Тя не можеше да разбере само едно — как можеше да изпитва толкова силни чувства към човек, когото беше виждала само веднъж за секунди. Какво й ставаше?

С усмивка на щастие и облекчение Филип се доближи до нея. Преди обаче да успее да хване ръката й, зад тях се чу силен женски глас. Магията на момента си отиде също толкова бързо, колкото беше дошла.

— Мими!

Кара влетя в църквата почти на бегом. Тя дори не забеляза присъствието на Филип.

— Кажи ми, че не си се срещала с агент на недвижими имоти, за да обсъждате продажбата на замъка — обърна се тя към сестра си. — Моля те, кажи ми, че не си го направила.

Мими пое дълбоко въздух. Нужни й бяха няколко секунди, за да се върне обратно в реалността.

— Успокой се, Кара, моля те — успя да каже тя.

— Да се успокоя? — почервеняла от ярост извика Кара. — Да се успокоя значи! Много добре знаеш, че не съм съгласна замъка да се продава! Защо си ходила при тази жена?

— Кара, моля те — каза Мими, хвана ръката й и сестра й за миг се успокои.

Тя едва сега забеляза мъжа до Мими и го изгледа.

— Кой сте вие? — попита Кара.

— Това е Филип Майнхард, мой добър приятел — чу се гласът на Ута, която беше последвала Кара. — Господинът е архитект — представи го тя.

— С ваше разрешение ще направя оглед на замъка и прилежащите му сгради и ще изготвя доклад и оценка за стойността му. Ако не възразявате, разбира се — спокойно обясни Филип.

Той гледаше към Мими и беше забелязал, че тя също не може да откъсне очи от него.

— Доклад? Оценка? — извика ядосано Кара. — Не ни трябват оценки, защото няма да продаваме замъка. Точка по въпроса!