Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (12) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Рюдигер Сьоренсен се почувства много добре в кухнята на замъка най-вече заради присъствието на Кара в нея. Той се улови, че не може да свали погледа си от красивата наследница. Тя бързо разбра това и му подари няколко усмивки и вълнуващи погледи на дълбоките си сини очи.

— Мисля, че идеята за музей в замъка е чудесна. Какво ще кажеш, Мими?

— Смятам, че преди да стигнем до там, има много работа, която трябва да бъде свършена — отвърна замислено Мими, която беше твърде заета с грижите около замъка, за да забележи разгарящата се страст между сестра й и Рюдигер Сьоренсен. — Не вярвам вашите приятели да могат да осигурят средства за цялостния ремонт на замъка, нали, господин Сьоренсен?

Рюдигер Сьоренсен сведе поглед.

— За съжаление наистина не разполагаме с такива средства. Но можем да ви осигурим работна ръка както за замъка, така и за градината.

Мими въздъхна и се сети за полусрутената църква.

— Звучи обнадеждаващо — успя да каже тя.

Сякаш прочел мислите й, Рюдигер отвърна:

— Знаете ли, че църквата, която е построена през XVII век, доскоро се използваше като силоз за зърнени храни?

— Колко жалко — каза Кара. — Църквата е прекрасна. От нея би станала чудесна сцена.

Рюдигер я погледна объркано.

— Сцена за какво? — попита той.

Мими се засмя.

— Сестра ми е фотограф, господин Сьоренсен. Иска да каже, че църквата би била чудесна сцена за сватбени снимки. Много богаташи от Хамбург ще бъдат заинтересовани.

— Аха — каза Рюдигер. На Мими и се стори, че по красивото му лице за момент премина сянка. — Значи имате опит с къщите и вилите на богатите.

Кара кимна.

— Да. Сега обаче аз имам замък. Тук е идеално за работата ми, просто прекрасно.

— Страхувам се, че докато Бенда е в такова окаяно състояние, никой няма да иска да си направи тук сватбените снимки, Кара — замислено каза сестра й.

Кара я погледна почти ядосано. Явно не беше съгласна напълно със сестра си.

— Сама чу, че хората могат да ни помогнат да го ремонтираме. Останалото лесно се оправя на фотошоп.

— Ти си непоправим оптимист — усмихна се Мими.

— Вижте я само как говори, господин Сьоренсен — усмихна се Кара. — Такава ли съм според вас?

— Светът е оцелял благодарение на оптимистите, госпожице Фон Ковалски — отвърна той.

— Кара. Наричайте ме Кара — каза тя и му подаде ръка.

— Рюдигер.

Малко след това Рюдигер Сьоренсен си тръгна. Кара го изпрати до вратата, след което се върна в кухнята, усмихвайки се леко.

— Не е ли прекрасен? — въздъхна Кара, а сестра й се усмихна. Тя познаваше тези въздишки.

— Добре изглежда — призна Мими.

Кара отиде до високите прозорци на кухнята и успя да види за последно учителя, който се отдалечаваше.

— Прекрасен мъж — каза тя. — Прекрасен.

Мими неволно си спомни за срещата си с непознатия светлокос мъж. Образът му се открояваше толкова ясно в съзнанието й, сякаш беше пред нея тук и сега.