Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (16) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Кара точно беше подредила масата в трапезарията, когато някой позвъни на входната врата. Мими беше поканила на вечеря графиня Ута фон Боленберг, Филип и Рюдигер Сьоренсен. Мими разчиташе, че неговото присъствие ще помогне на Кара да не е толкова емоционална в изказванията и решенията си. Мими фон Ковалски разчиташе, че на вечерята ще се създаде спокойна и уютна атмосфера, в която да успеят да обсъдят бъдещето на замъка Бенда на спокойствие.

Малко по-късно всички бяха седнали на масата и се наслаждаваха на приготвените от Мими ястия. Мими фон Ковалски беше чудесна готвачка, а Кара й беше помогнала в подготовката.

— Много съжалявам, че не можем да ви настаним в замъка — извини се Мими на графинята за пореден път.

— Намерихме чудесно хотелче в селото — вместо нея отвърна принц Филип и се усмихна любезно. — Хотел „Под липите“ се оказа великолепно място.

— Собственост е на кмета — каза Рюдигер.

— Стаите са ужасно неудобни — измърмори графиня Ута.

Филип се засмя.

— Не може да се примири, че няма собствена баня.

— Можем да ви предложим стаята, в която е починал граф Улрих — иронично предложи Кара. — Това е единствената спалня, която би могла да бъде използвана. Никой обаче не е влизал в нея след смъртта на граф Бенда. Нещата му са навсякъде и не е проветрявано…

Кара се изкикоти, а Филип и Мими едва сдържаха смеха си.

Рюдигер Сьоренсен не можеше да свали поглед от Кара. Чувствата му към нея ставаха все по-силни с всеки изминал ден, а Кара също му даваше да разбере, че не е безразлична към него. Рюдигер обаче не можеше да повярва, че красива жена с хубава работа в обществото на богатите и известните в Хамбург би се интересувала от селски учител като него.

Съмненията му все повече се усилваха, защото според него Кара постоянно гледаше към този Филип с прекалено голямо внимание. Рюдигер не се учудваше — архитектът определено беше от типа мъже, които се харесват на жените. Той беше елегантен, интелигентен и забавен — какво повече могат да искат дамите от един мъж?

— И? Какво трябва да стане със замъка Бенда според вас? — намеси се Рюдигер Сьоренсен.

На младия учител никак не се харесваше начинът, по който Кара гледа този архитект. Рюдигер не знаеше, че интересът на Кара към архитекта беше породен само и единствено от отношенията му с Мими. Младият учител реши, че Кара се интересува от архитекта като мъж и това предизвика у него прилив на необуздана ревност.

— С Мими решихме да изчакаме оценката и доклада на господин архитекта — усмихна се Кара.

— Хм — замислено каза Рюдигер Сьоренсен. — Това може да отнеме доста време.

— Така е — с широка усмивка отвърна Кара. — С Мими ще останем тук за известно време.

„И този Филип Майнхард също ще остане тук“ — помисли си Рюдигер Сьоренсен, но не го каза на глас.

— Ами значи няма за какво повече да говорим — отвърна учителят, сложи салфетката си на масата и се изправи. — Аз ще тръгвам — каза той и се отправи към вратата.

— Чакай — каза Кара. — Ще те изпратя.

— Благодаря, но не е нужно — хладно отвърна Рюдигер. — И сам ще намеря пътя.

Кара го погледна объркано.

— Какво му е?

— Сигурно се чувства излишен тук. Не без основание, ако ми позволите да отбележа — каза графиня Ута. — Все пак решението за това какво ще се случи със замъка не зависи от него.

— Да, но той ни е приятел — каза Кара, след което не се включи повече в разговора на масата.

Вечерята приключи скоро след като Рюдигер си беше тръгнал.

След като станаха от масата, Мими разтреби.

— Храната беше отлична — похвали я Филип. — Вие сте прекрасна готвачка, Мими.

— Радвам се, че ви е харесала — отвърна Мими. Тя се зарадва като чу тази похвала от Филип. Всеки път щом го погледнеше, тя усещаше как коленете й омекват и изпитваше непреодолимо желание да го прегърне.

Мими буквално не можеше да се познае. Досега тя беше гледала на себе си като на разумен, умерен и дори студен човек. Какво й беше направил този мъж? Защо не можеше да свали очи от него?

— Боже господи, съвсем забравих да прибера инструментите от вестиария — импулсивно каза Мими.

Това не беше лъжа. След като Филип и графинята бяха дошли, тя беше зарязала всичко, с което се беше занимавала през деня.

Мими стана, а Филип веднага предложи да й помогне. Графиня Ута ги изгледа учудено. След няколко секунди в замъка бяха само двете с Кара.

— Не смятате ли, че той е много интересен човек? — замислено каза Кара.

— Какво? Кой? Филип ли? — графиня Ута не беше сигурна, че е разбрала.

— Той също — отвърна Кара. — Аз обаче говорех за господин Сьоренсен.

— Господин Сьоренсен? — презрително се изсмя Ута. — Не знам доколко интересен би могъл да бъде един селски учител. Моят съвет е да не очаквате твърде много от него.

— Рюдигер знае повече за историята на този замък от всеки друг — язвително отвърна Кара. — Той иска да направи музей тук.

Ута повдигна вежди.

— Музей? За бога, няма смисъл от такова нещо. Някакъв малък селски музей по никакъв начин няма да разреши финансовите ви проблеми.

— Вие не спирате да мислите единствено и само за пари, нали? Според мен просто му завиждате, защото е много по-образован от вас — каза Кара, стана и излезе от трапезарията.

Графиня Ута остана сама в стаята. Тя взе чашата си с червено вино, което Мими беше сервирала с ордьовъра. Виното беше много добро и графинята предположи, че е от избата на граф Бенда. Сестрите Ковалски едва ли имаха толкова изискан вкус за вино. Графиня Ута все пак призна пред себе си, че Мими беше приготвила прекрасна вечеря.