Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (9) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

На следващия ден Филип беше дошъл в замъка на баща си за следобедно кафе. Принц Леберехт му се беше обадил по телефона и искаше да го види спешно, поради което Филип дойде във Фрайентал колкото може по-бързо.

За своя най-голяма изненада той завари графиня Ута фон Боленберг седнала в едно от креслата в стил бидермайер в приемната на замъка. Той трябваше да признае пред себе си, че Ута чудесно се вписваше в тази обстановка. Тя беше облечена в елегантен костюм, а на шията си имаше огърлица от перли. Ута обаче излъчваше студенина много повече, отколкото Филип можеше да понесе. Той се замисли, че дори в началото на връзката им, когато страстта помежду им беше по-силна от всякога, той не беше усетил у нея и капчица топлина. Тя беше все така студена като мраморна статуя.

— Я каква изненада — започна без заобикалки Филип и повдигна вежди. — Дошла си при баща ми, за да потърсиш от него съчувствие ли?

— Колкото и да ми е неприятна раздялата ви с графиня Фон Боленберг — отвърна принц Леберехт с най-сериозното си изражение, — има по-важни неща, за които трябва да говорим.

— Така ли? — отвърна принц Филип, седна на дивана и си наля кафе.

— С баща ти имаме общ бизнес проект — обясни му Ута. — Колкото и да не ти се вярва, в момента не става дума за теб — студено каза тя, но въпреки това за Филип беше ясно, че тя не беше готова да се раздели с него.

— Ута ми помага във връзка с много сериозен проблем — поясни баща му.

— Замъкът Бенда — каза Ута. — Аз мога да го купя, защото не нося името Фрайентал. Както изглежда и в бъдеще няма да нося тази фамилия.

— Което е твърде жалко — отбеляза принц Леберехт.

Принц Филип въздъхна.

— Знаех, че ще кажеш това, татко. Само се чудя как аз ще се впиша в играта ви.

— Мими фон Ковалски отказа първото ми предложение — каза Ута.

— Предполагам с основание — отвърна Филип. — Предполагам, че не е било никак изгодно.

Тя кимна.

— Всъщност предложението беше мое — каза принц Леберехт. — Аз вече съм инвестирал цяло състояние в Бенда и не смятам да плащам за тази съборетина повече, отколкото струва.

— Аха — каза Филип, който постепенно беше започнал да разбира за какво става въпрос.

— Точно така — каза баща му, стана и отиде до прозореца, от който се откриваше прекрасна гледка към парка на замъка Фрайентал. — Като архитект ти можеш да изготвиш проучване и доклад за състоянието му, нали?

— Искаш да установя състоянието на замъка и да оценя реалната му стойност, така ли? — по-скоро констатира, отколкото попита Филип.

— Искам да отидеш там с Ута и да го разгледаш много добре. Трябва да знам колко реално струва този замък и колко ще трябва да инвестирам, за да го приведа в нормален вид.

Тонът на принц Леберехт не търпеше възражение.

— Ами по принцип не виждам какъв би бил проблемът татко…

— Но…? — прекъсна го Ута.

Филип се усмихна иронично.

— Баща ми казал ли ти е как е минало отварянето на завещанието? Той се ядосал и е обидил двете наследници, след което най-безцеремонно си е тръгнал.

— Бях много разочарован — опита се да се защити принц Леберехт. — Завещанието на Улрих ме разгневи толкова, че буквално не знаех къде се намирам от ярост.

— Гневен или не, не си направил особено добро впечатление на сестрите Ковалски, татко — каза Филип. — Те едва ли ще искат да видят някого от фамилията Фрайентал, да не говорим да ми разрешат да правя огледи и оценки. За да направя пълна оценка така, както я искаш, ще ми трябва достъп до всяка стая на замъка. Предполагам, че наследниците няма да ми разрешат дори да вляза вътре.

— Хм — замислено каза баща му. — А защо трябва да се представяш като Фрайентал?

— Точно така — подкрепи го Ута. — Спокойно можеш да минеш инкогнито.

— Как точно смятате да стане това? — попита Филип.

— Много просто — отвърна Ута, въодушевена от идеята. — Ще се представиш за Филип… Майнхард. Сестрите Ковалски едва ли ще имат против опитен архитект да изготви безплатна оценка на имота им.

— Добра идея — каза принц Леберехт. — Така ще го направим.

— В Бенда никой не те познава — подкрепи го графиня Ута. Тя докосна ръката на Филип и го погледна умоляващо.

— Е, Филип? — тонът на баща му подсказваше, че той иска отговор на момента.

— Работя върху проект, който трябва да завърша. Мога да започна най-рано след две седмици.

— Добре — каза принц Леберехт. — След две седмици.