Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (8) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Тръпнеща в очакване, графиня Ута фон Боленберг се изправи.

Рози, рози!

Това можеше да означава само едно — най-съкровеното й желание щеше да бъде изпълнено днес.

Ута знаеше какво се беше случило. Просто на Филип му беше нужно малко време, за да изясни чувствата си.

Всъщност графинята беше права.

През последните седмици Филип се беше отдръпнал от нея, за да обмисли добре евентуалното им общо бъдеще. Графинята без съмнение беше красива и успяла жена. Баща му много я харесваше и искаше да я види като своя снаха. Ута пасваше идеално в семейството — тя беше с благороднически произход и имаше добра репутация сред висшите кръгове в Хамбург. Щеше да е перфектната принцеса.

Звучеше прекалено добре, за да е истина. И всъщност не беше истина.

От дълго време Филип усещаше, че нещо във връзката им не е наред. Страстта отдавна си беше отишла и на нейно място бяха дошли навикът и приятелството. Филип беше напълно наясно със себе си. Той не си представяше Ута като жената, с която да прекара остатъка от живота си. Принцът знаеше, че двамата нямат общо бъдеще.

Днес принц Филип беше дошъл в офиса на графиня Ута, за да й съобщи това. С букет рози, защото знаеше, че червените рози бяха любимите й цветя.

Дори у него да беше останала частица съмнение, че трябва да прекрати връзката си с Ута, то беше напълно разсеяно от срещата с непознатата жена на входа. С Ута бяха прекарали чудесни мигове заедно, но тя просто не беше жената на живота му.

Все още представяйки си красивата непозната, Филип влезе в офиса на графиня Ута.

— Филип — радостно извика Ута и се спусна към него, — каква приятна изненада!

— Радвам се, че намери време да ме приемеш — отвърна той и й поднесе розите. — За теб са.

Графиня Ута вдъхна аромата им.

— Прекрасни са — усмихната каза тя.

— Те са нещо като подарък за раздяла.

— Подарък за раздяла?

Лицето й изведнъж изгуби цвета си.

— Знам, че не това си очаквала, Ута, но нещата са такива, каквито са — отвърна Филип. Знаеше, че сцената няма да е приятна, затова започна без заобикалки. Той я прегърна.

— Какви са? Какво има? — попита Ута, сложи розите на бюрото си и усети мускулестите му рамене. Тя се притисна в него, но Филип прецени, че прегръдката беше станала прекалено дълга и леко я бутна.

— Не вярвам да не си забелязала, че връзката ни е изчерпана, Ута. Страстта отдавна си отиде. Всичко е минало.

— Но… как така. Ние се разбираме толкова добре… имаме си доверие… уважаваме се…

— Да, но това не е любов, Ута — отвърна Филип. — Аз не мога да прекарам живота си с жена, която не обичам, колкото и високо да те ценя като човек.

— Ти добре знаеш, че баща ти одобрява връзката ни — напомни му Ута.

Той кимна.

— Въпреки всичко нещата не вървят, Ута. Беше хубаво, но свърши. Съжалявам. Наистина съжалявам.

Филип тръгна към вратата, но преди да стигне до нея, чу зад себе си вика на Ута. Тя беше не толкова разочарована или нещастна, а най-вече гневна.

— Не можеш да ми причиниш това, Филип! Аз те обичам! Няма да те пусна да си отидеш просто така! — извика Ута.

Филип въздъхна. Беше решен да свърши с това днес.

— Ута, моля те, не усложнявай нещата — отегчено отвърна Филип.

— Да ги усложнявам? — извън себе си извика Ута. — Да ги усложнявам? Разбира се, че ще ги усложнявам! Няма да се измъкнеш просто така, Филип! Няма да ти позволя да ме захвърлиш, все едно съм някаква уличница! Ти имаш нужда от мен, Филип. Аз те обичам!

Принц Филип поклати глава.

— Ти не обичаш мен, Ута, а титлата ми. Искаш да станеш принцеса Фрайентал. На теб ти е нужна титлата, не аз.

— Аз ще съм прекрасна принцеса!

— Убеден съм — отвърна Филип. — Само че няма да стане.

— Друга ли има? — с неочаквано спокоен тон попита графиня Ута.

Филип затвори очи и образът на непознатата жена отново изникна пред него. Това ли беше жената на живота му? Жената от мечтите му? Филип беше убеден, че с нея щяха да се видят отново, знаеше, че ще се случи. Ако съдбата беше решила да са заедно, нямаше как да не се срещнат пак.

— Няма друга жена, Ута — тихо отговори той. — Не си прави илюзии. Искаше ми се да посрещнеш решението ми с малко повече достойнство. Всичко свърши. Пожелавам ти всичко най-хубаво, Ута.

Той излезе.

В продължение на няколко секунди Ута не успя да направи нищо друго, освен втренчено да гледа в затворената след него врата.

Надеждите й бяха изпепелени.

Графиня Фон Боленберг погледна към розите и на устните й се появи лукава усмивка. Не, тя нямаше да го пусне толкова лесно. Жена като нея не можеше просто да остави мъж като Филип да си тръгне от живота й. Нямаше да остави нещата така.

Ута взе розите и ги изхвърли в кошчето за боклук до бюрото си. Колкото и да обичаше червени рози, тя никога нямаше да ги приеме като подарък за раздяла. Със следващите рози, които щеше да й подари, Филип щеше да лази в краката й и да моли за прошка.

Графиня Фон Боленберг вдигна гордо глава. Никой не можеше да се отнася така с нея, дори самият принц Фон Фрайентал. Тя щеше да се погрижи той да се върне при нея много бързо. По-бързо, отколкото самият Филип предполагаше, че е възможно.

Филип не само щеше да се върне при нея, той щеше да моли за милост. Графиня Фон Боленберг щеше да го накара да моли за милост.