Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (2) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Когато двете дами излязоха на улицата, Кара се хвърли на врата на сестра си и я прегърна.

— Истински замък! — извика тя. — Мими, наследили сме замък!

— Така е — спокойно отвърна сестра й. — Замък, който всеки момент може да се срути.

— О, стига де! Все пак е истински замък! Мими, това е фантастично! — извика Кара, която не беше на себе си от радост и вълнение. — Нека да отидем да го видим, Мими. Не е много далеч оттук, с колата ще стигнем бързо.

— Ами всъщност не е чак толкова близо — отвърна Мими. — Чу какво каза доктор Шмулер, дотам са два часа път с кола, а с моята бричка със сигурност ще са и повече.

— Моля те, Мими, моля те, моля те — погледна я с големите си сини очи Кара.

Сестра й обаче поклати глава.

— Трябва да се връщаме в Хамбург, Кара. Вече е късно, а аз успях да си взема само един ден отпуск — напомни й Мими.

Тя работеше като графичен дизайнер в голяма рекламна агенция и беше претоварена със задачи. Сестра й Кара работеше като фотограф на свободна практика. Тя не беше заета колкото Мими, защото се беше специализирала в сватбени снимки и обикновено работеше само няколко дни в седмицата. Кара беше много добра в областта си и си беше създала забележителна репутация в кръговете на висшето общество в Хамбург.

— А ти утре нямаше ли фотосесия? Не трябва ли да се подготвиш за нея? — изгледа укорително сестра си Мими.

Радостта на Кара от наследството според нея беше твърде прибързана и дори детинска. Мими знаеше, че да си собственик на замък не е толкова просто, колкото Кара си представяше. Мими беше наясно, че за да стопанисваш такъв имот, са необходими много средства за поддръжка и заплати на персонала. Средства, които двете с Кара нямаха. Освен това този замък беше и в много лошо състояние… може би щеше да се наложи да се откажат от наследството. Мими обаче знаеше, че щеше да е много трудно да убеди Кара да го направят.

— Не, вече съм се подготвила — отвърна Кара. — Семейство Ван Холен искат снимките на сватбата им да са на брега на Елба. Подготовката беше бърза и лесна и нямам какво повече да правя.

Мими въздъхна.

— Добре — каза тя, — ще отидем до замъка, само че не днес. Утре ще помоля да ми дадат отпуск, за да можем да го разгледаме на спокойствие и да решим как да действаме.

— Какво да решаваме? — засмя се Кара. — Разбира се, че ще живеем там. В замъка ще има много място, дори повече, отколкото ни е необходимо. Можем да си направим ателиета. Истински замък, боже мой, това е идеална сцена за сватбени снимки. А ти можеш да започнеш да работиш за себе си, нали винаги си искала това…

Мими се усмихна скептично.

— Това ще струва цяло състояние, Кара. Не разполагаме с такива средства.

Кара прегърна сестра си още веднъж.

— Не бъди черногледа, Мими. Всичко ще е наред, повярвай ми.

— Ти си непоправима мечтателка, Кара — замислено каза Мими.

Сестра й се засмя.

— Ти пък си прекалено голяма песимистка.

— По-скоро съм реалистка — отвърна Мими и тръгна към малката си стара кола, която беше паркирана от другата страна на улицата. — Поне една от нас трябва да гледа реално на нещата.

Кара седна в колата и се засмя.

— Песимистка такава!