Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (29) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

След около два часа Мими и принц Леберехт пристигнаха в замъка Фрайентал. Мими беше много изненадана от величествения парк на замъка. Той беше много по-голям и впечатляващ от този на Бенда. В снежнобелите стени на сградата се отразяваха лъчите на вечерното лятно слънце.

Принц Леберехт забеляза колко развълнувана от гледката беше Мими.

— Харесва ли ви? — с гордост попита той.

Мими кимна. През двата часа, прекарани в лимузината му, принц Леберехт беше успял да я убеди, че е сгрешила със съмненията си във Филип.

Принц Леберехт вече със сигурност знаеше, че Мими е здраво стъпила на земята умна млада жена. Тя беше сбъркала в преценката си за това на кого да вярва, избирайки да приеме думите на графинята за чиста монета, но принцът беше разбрал, че трудният й живот я беше направил недоверчива — страхуваше се да не бъде наранена като майка си.

Принц Леберехт беше убеден, че съдбата беше решила Мими и Филип да са заедно завинаги.

До тежката дъбова врата на замъка водеше двойна извита стълба. Преди да се качи, Мими забеляза голяма табела с надпис „Частен имот! Влизането забранено!“, която не можеше да бъде пропусната от никой, приближил се до входа на замъка Фрайентал.

Принц Леберехт забеляза погледа й.

— Отскоро паркът е отворен за външни посетители. Някои от тях обаче смятат, че могат да влязат и в замъка, а това не ни е приятно, тъй като ние все пак живеем тук.

Мими го последва нагоре по стълбите, без да отговори.

Когато влезе в елегантното фоайе на замъка, покрито с бял и черен мрамор, за своя най-голяма изненада тя видя, че до стълбите, водещи към горния етаж, я очакваше не кой да е, а самата графиня Фон Боленберг.

Мими се обърна да си тръгне, но принц Леберехт сложи ръка на рамото й.

— Тя няма да остане за дълго — увери я принцът и гневно погледна към графинята, повеждайки Мими по стълбите.

Те минаха по дълъг коридор, спряха пред една от вратите и принц Леберехт почука.

— Филип! — извика той и сърцето на Мими щеше да изскочи от гърдите й, когато чу гласа на любимия си.

— Отворено е.

— Моля, влезте, Мими — каза принц Леберехт. — На вас със сина ми сега ви е нужно време, за да поговорите. Моля, не забравяйте, че Филип не ви е излъгал за нищо. Представи ви се с друго име само заради мен.

Принцът изчака вратата да се затвори и веднага слезе във фоайето, където го очакваше Ута.

— Как можа, Леберехт?! — започна тя. — Как можа да доведеш тази жена тук?

— Филип я обича, Ута, и тя него също. Любовта е най-хубавото чувство, което човек може да изпита. Надявам се и ти да го разбереш някой ден.

— Но това е просто смешно — ядосано извика графиня Ута. — Романтични глупости!

Принц Леберехт повдигна вежди.

— Наистина ли смяташ така?

— Разбира се, че да — троснато отвърна графинята.

— Сега разбирам защо Филип е искал да се разделите — замислено каза принц Леберехт. — С теб той никога нямаше да е щастлив.

— А с тази повлекана Мими ще е щастлив, така ли? — извън себе си от ярост извика Ута.

— Отношението ти към госпожица Мими фон Ковалски е неприемливо и недопустимо, Ута. Моля те да се въздържаш!

— Да се въздържам? Заради тази? Полудя ли, Леберехт?!

Принц Леберехт погледна към графиня Ута фон Боленберг. Той имаше чувството, че я вижда за първи път в живота си.

— Смятам, че пътищата ни се разделят, Ута — решително каза той. — С постъпките си ти причини нещастие на сина ми. С жена, която лъже другите, служи си с измами, за да постигне целите си, и не показва ни най-малко съчувствие към проблемите на хората около себе си аз не искам да имам нищо общо.

— Какво? — смаяно го погледна тя.

— От този момент прекратявам всичките си лични и бизнес взаимоотношения с теб и фирмата ти. Можеш да си вървиш.

Извън себе си от гняв, графиня Ута изпълни желанието на принца, излезе от замъка и затвори тежката дъбова врата след себе си.

Принц Леберехт погледна затворената врата и въздъхна. Никога през живота си не беше се заблуждавал за някого така, както за Ута.

С бавни стъпки принцът отиде в кабинета си. Погледът му се спря върху картината над камината. На нея беше изобразен замъкът Бенда в някогашното си великолепие. Принц Леберехт се замисли за приятеля си граф Улрих. За него също се беше заблудил — смяташе го за най-добрия си приятел и не подозираше, че граф Бенда всъщност го е мразил повече от всеки и всичко.

Принцът се усмихна.

— Да, драги ми Улрих — каза тихо той. — Завещанието ти не може да направи нищо срещу чистата и истинска любов. Не си се замислял за това, нали, стари друже?

Принц Леберехт седна удобно в креслото си и се загледа в картината. Всичко, което в този момент искаше, беше Филип и Мими да се сдобрят. Все пак тя беше собственик на замъка Бенда, който беше скъп на сърцето на принца най-вече заради безграничната му любов към починалата му съпруга. Ако Мими и Филип се оженеха, Бенда щеше да остане в семейството.

Принц Леберехт се замисли, че сега трябва да благодари на съдбата за късмета, който му изпрати. В този миг той се почувства щастлив. Истински щастлив.