Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (5) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Мими точно беше отключила входната врата, когато чу телефонът да звъни. Тя бързо остави чантата и ключовете си на малката масичка в коридора и вдигна.

— Да, моля — все още задъхана каза тя.

— Недвижими имоти „Боленберг“ — чу любезен глас от другата страна. — С госпожица Фон Ковалски ли разговарям?

— Да, аз съм Мими фон Ковалски.

— Графиня Боленберг би искала да се срещне с вас, госпожице Фон Ковалски, Бихте ли могли да дойдете в офиса ни днес след обяд?

— Извинявам се, но не съм и чувала за фирмата ви. Нямам представа с какво бих могла да съм ви полезна — раздразнено отвърна Мими.

— О, не, графиня Боленберг смята, че тя би могла да бъде полезна на вас, не вие на нея, госпожице Фон Ковалски. Ние сме фирма за недвижими имоти и графиня Боленберг е най-изтъкнатият специалист в областта на имения, дворци и замъци — отвърна любезният глас отсреща.

— Замъци…? — Мими не знаеше как да отговори. Явно бързо се беше разчуло, че със сестра й са наследили замъка Бенда.

Мими беше подразнена от това неочаквано обаждане, но обмисли внимателно отговора си и реши, че няма да й навреди да разбере какво щеше да й каже тази графиня. След като беше специалист по такива имоти, може би щеше да е полезна в намирането на купувач за замъка Бенда.

— Днес след обяд ми е удобно — решително отвърна Мими.

— С кого говориш — попита Кара. Тя беше дошла у сестра си за обяд както всеки ден.

— Някой беше объркал номера — излъга Мими и бързо отиде в кухнята. Тя не умееше да лъже добре и не искаше сестра й да види лицето й в този момент. Със сигурност щеше да се досети, че нещо не е наред.

Кара беше толкова щастлива от наследството, че в този момент да се говори с нея за продажбата му беше загубена кауза. Кара все още отказваше да проумее, че двете със сестра й просто не можеха да си позволят да поддържат подобна сграда, а още по-малко да я ремонтират до степен, в която да стане годна за обитаване. Мими реши, че е по-добре да не й казва за срещата си с агентката на недвижими имоти. Кара не беше готова за това особено в сегашното си еуфорично настроение.

— Вдругиден можем да отидем до замъка, Мими — каза Кара. — Аз отмених всичките си ангажименти за тогава. Ти успя ли да вземеш отпуск?

Мими поклати глава.

— Говорих с шефа си, но той може да ме освободи едва следващата седмица, Кара. Имаме много поръчки, по които трябва да работя дотогава.

— Колко жалко — разочарована отвърна Кара.

— Ако искаш, можеш да отидеш сама — предложи Мими.

— Не, не ми се ходи сама. С теб наследихме замъка заедно и искам да сме двете, когато отидем там за пръв път.

Мими се усмихна и ощипа сестра си по бузата, сякаш беше малко момиченце. В някои отношения Кара наистина беше още дете, макар и скоро да беше навършила двайсет и осем години. Кара беше много успешен фотограф, но често се проявяваше като твърде наивна и имаше склонност да изопачава истината така, както би й се искало. Кара летеше в облаците, докато Мими здраво беше стъпила на земята. Мими се грижеше за ежедневните проблеми и въпроси, Кара в повечето случаи беше над тези неща. Мими беше напълно наясно, че когато премине еуфорията й, Кара ще осъзнае, че не могат да задържат замъка. Сега обаче реши да остави сестричката си да се порадва на момента.