Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (27) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Рюдигер и Кара разтревожени наблюдаваха как Мими от ден на ден чезнеше и се превръщаше в сянка на човека, когото познаваха от времето преди раздялата й с Филип. Мими се опитваше да не показва колко беше наранена, но самата тя осъзнаваше, че не може да го прикрие. Почти не говореше, отговаряше едносрично на въпроси, почти не спеше, а под очите й се бяха появили дълбоки тъмни кръгове.

Рюдигер и Кара не смееха да изразяват близостта си в нейно присъствие, за да не я наранят. И двамата се бяха опитали да разговарят с нея, но всичките им опити бяха ударили на камък. Само при споменаването на името Филип Майнхард тя преставаше да говори и отиваше в стаята си.

Когато видя Мими да сваля куфара си по стълбите, Кара реши да направи последен опит да поговори с нея.

— Искаш просто да заминеш, така ли? — попита Кара, която отказваше да приеме, че сестра й ще си тръгне от Бенда. — Ами ако Филип те потърси?

Мими повдигна вежди.

— Няма да ме потърси — отвърна тя. — Ти добре знаеш, че отпускът ми свърши, Кара. Трябва да се връщам на работа, но ти остани колкото искаш.

— Разбира се, че ще остана — отвърна Кара и подари на Рюдигер красивата си усмивка. Той взе куфара на Мими и го изнесе навън. — Не бъди твърдоглава, Мими! Той те обича!

Мими погледна сестра си и кимна.

— Не мога да го забравя, Кара, това е истината. Но не мога и да му простя. Той ме излъга и ме използва. Знаех си, че всичко е твърде хубаво, за да е истина. Твърде хубаво.

— Мими, предубедеността ти още от самото начало ти е попречила да повярваш, че случилото се с Филип всъщност може да е истина. Защо не вярваш в щастието, в любовта си, Мими? Той е за теб и те чака, сестричке, повярвай ми.

Мими поклати глава.

— Не, Кара, това е невъзможно, просто е невъзможно, не разбираш ли? Всичко, което ни свързваше с Филип, беше твърде невероятно, за да мога да му повярвам.

— Да, права си — с нотка на сарказъм отвърна Кара. — Ти още от самото начало беше изпълнена с недоверие и съмнения. Нужни ти бяха лъжите на тази ужасна жена, за да предадеш всичко, което цял живот си очаквала. Ти спря да вярваш в чувствата на Филип към теб и зачеркна своите към него. Мими, защо отказваш да се вслушаш в чувствата си? Защо никога не се вслушваш в тях?

— О, Кара, колко си наивна — раздразнено отвърна Мими. — Нито светът, нито любовта са толкова прости, колкото ти си представяш. Дори сега да мислиш, че си щастлива с твоя Рюдигер, много скоро ще осъзнаеш, че всичко е било илюзия.

— Грешиш, Мими, много грешиш — засегната от думите на сестра си отговори Кара. — Аз обичам Рюдигер и съм сигурна, че и той ме обича. Аз зная това и му вярвам. Рюдигер е най-прекрасният човек, когото някога съм срещала. Ние си принадлежим завинаги. С него сме две страни на една монета, Мими. Не е ли така и с теб и Филип?

Мими замълча. Кара беше улучила слабото й място. Тя не можеше просто да забрави Филип. С него се беше чувствала прекрасно. Когато Филип беше до нея, Мими имаше чувството, че раят беше слязъл на земята и те двамата бяха в него съвсем сами, без страх от никой и нищо. Тя мислеше, че щастието им ще продължи цяла вечност. Вечността обаче се беше оказала кратка. Твърде кратка.

Не, тя не можеше да му прости! Сигурно сега той седеше някъде с графиня Ута и двамата се смееха и се подиграваха на Мими, която бяха успели да оплетат в мрежите си.

— Те обаче няма да получат замъка — решително каза Мими. — Каквато и оферта да ни предложат, няма да сложат ръка върху Бенда.

Мими се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Никой, дори и Кара, не трябваше да вижда сълзите й.

— Защо се връщаш? — учудено попита Кара.

— Забравих нещо — отвърна Мими и влезе в стаята си.

Кара вдигна рамене и излезе навън. Пред стълбите вече беше паркирана колата на Мими, а Рюдигер беше прибрал куфара й в багажника. В този момент Мими видя, че през входа на парка мина черен ролс-ройс и тръгна по каменната алея към централния вход. На вратата на колата Кара видя герба на семейство Фон Фрайентал.

— Само те ми липсваха — ядосано каза Кара.

Рюдигер също видя лимузината, която премина по алеята и спря до него пред централния вход. Шофьор с униформа слезе и отвори задната дясна врата. От нея излезе възрастен господин с дълга бяла коса и къса добре поддържана брада. Той кимна на Кара и се качи нагоре по стълбите.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Фон Ковалски — поздрави я принц Леберехт.

Кара повдигна вежди.

— Иска ми се да можех да кажа същото — презрително отвърна тя.

Принц Леберехт се усмихна. Той и без друго не беше очаквал в Бенда да го посрещнат с отворени обятия. Двете сестри едва ли бяха забравили арогантното му и безпардонно поведение в кантората на нотариуса.

Принц Леберехт се обърна към Рюдигер.

— Фрайентал — представи се той и му подаде ръка.

— Сьоренсен — отвърна Рюдигер и вместо да приеме подадената от принца ръка за поздрав, сложи своята на кръста на Кара, сякаш уверявайки я, че ще я предпази от този човек, без значение за какво беше дошъл тук днес.

— Какво желаете, господин Фрайентал? — попита студено Кара. — Ако става дума за замъка…

— Не, не става дума за замъка — отвърна принц Леберехт. — Бих искал да разговарям със сестра ви Мими. Знам, че трябва да се извиня за поведението си в кантората на нотариуса. Тогава се държах не както би трябвало да се държи човек на моята възраст и положение, но сега става дума за сина ми. Аз няма да допусна сестра ви да го превърне в развалина.

Кара го погледна смаяно.

— Но ние не познаваме сина ви…

— Филип Майнхард? — каза Рюдигер Сьоренсен. — Архитектът?

Принц Леберехт кимна.

— Точно той.

— Филип е ваш син? — невярващо попита Кара.

След секунда тя се сети какво се беше случило. Филип Фрайентал беше дошъл в Бенда под фалшиво име, за да вземе замъка с измама. Мими е имала право — той я е лъгал от самото начало.

— Значи всичко е било фарс, така ли? — почти извика Кара, усещайки надигащата се у нея ярост.

— Не — решително отвърна принц Леберехт. — Моля, позволете ми да разговарям със сестра ви. Аз ще й обясня всичко.

Рюдигер, който усети, че Кара се настройваше все по-враждебно към принц Леберехт, реши да вземе нещата в свои ръце.

— Моля, влезте, ваше височество — каза той. — Наистина трябва да поговорим. Кара, моля те доведи сестра си. Тя трябва поне да изслуша негово височество.

— Благодаря — отвърна принц Леберехт и последва Рюдигер в малката стая, която служеше за всекидневна на Мими и Кара.

Когато Кара отвори вратата на стаята й, Мими седеше на леглото и се опитваше да овладее сълзите си. Те обаче отказваха да й се подчинят и се стичаха на вадички по страните й.

— Това е абсурдно! — извика Кара. — Филип е принц!

— Какво? — невярваща попита Мими. Умът ли си беше загубила Кара?

— Филип е син на принц Фон Фрайентал. Той те чака долу и иска да разговаря с теб.

— Филип е… какво? — Мими отказваше да повярва на току-що чутото.

— Той е принц, Мими. Истински принц. Това отваря две възможности пред теб.

— Така ли? — поклати глава Мими.

— Той или има сериозни намерения към теб и те обича…

— Или…?

— Или от самото начало те е заблуждавал и е действал зад гърба ти.

— Мисля, че второто е по-вероятно — убедено отвърна Мими.

— Тогава защо баща му е дошъл чак дотук? Ела, трябва поне да го изслушаме — каза Кара и хвана ръката на сестра си.

— Нямам избор нали? — едва видимо се усмихна Мими.

— Не, нямаш — отвърна Кара.