Сандра Хейдън
Продай замък — подари сърце (10) (Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц)

Кара седеше до сестра си в малката кола и не спираше да бъбри. Тя изгаряше от нетърпение и когато наближиха замъка Бенда, беше по-щастлива от всякога. През целия път Мими й отговаряше едносрично и Кара на няколко пъти я улови, че изобщо не я слуша. През последните няколко дни Мими беше станала много мълчалива.

— Какво ти е? — загрижено попита Кара. — Да не се е случило нещо?

Мими не отклони погледа си от пътя.

— Не. Какво трябва да се е случило?

— Ами не знам — отвърна Кара. — Почти не говориш, не ме слушаш, все едно съм някакво малко момиче, което едва издържаш. Аз съм ти сестра, Мими!

— Да, знам — отвърна Мими фон Ковалски. — Ти обаче живееш в съвсем различен свят от моя.

Кара се усмихна.

— Аз просто не се тревожа толкова много. Според мен ти сама си създаваш проблеми, Мими.

— Напротив. Проблемите съществуват и аз се старая да ги решавам.

— О, Мими, защо винаги си такава песимистка.

— А ти винаги летиш в облаците и не сваляш розовите си очила. Не всичко в живота е романтично, Кара.

Сестра й я погледна.

— И на теб малко романтика не би ти навредила — каза й тя.

— И къде да я намеря? — попита Мими. — Ето например кое е романтичното в това да срещнеш човек, за когото си сигурна, че повече никога няма да срещнеш.

Кара я погледна и в следващия момент се засмя.

— Влюбила си се, нали? О, Мими, та ти си влюбена!

— Хм — отвърна Мими, Тя знаеше, че любопитната й сестра нямаше да я остави на мира, докато не разбере всичко.

— Разказвай! Кой е той?

— Ами аз… не знам. Не знам кой беше всъщност.

— Как се запознахте? — продължи да пита Кара.

— Почти се сблъскахме. По невнимание — отвърна Мими и погледът й попадна на ръката, на която все още имаше драскотина от бодлите на червените рози. — Чувството беше необичайно, Кара. Необичайно и много силно. Имах чувството, че съм познавала този човек през целия си живот и страшно исках да го прегърна и целуна. Бях като в транс. Никога преди не ми се е случвало подобно нещо.

— Не ти се е случвало, защото не вярваш в голямата любов — отвърна Кара.

Тя добре знаеше на какво се дължеше това. Мими беше по-голямата от двете и беше преживяла много тежко раздялата на родителите им. Тя знаеше, че баща й мамеше майка им и й изневеряваше постоянно. До деня, в който не ги напусна и не заживя с друга жена. Майка й беше съсипана и някак се отчужди от живота и дъщерите си. Наложи се Мими да поеме отговорността за по-малката си сестра, когато беше още дете.

Тогава Мими смяташе, че Кара е прекалено малка, за да разбира какво се случва. По-малката й сестра обаче добре знаеше на какво се дължеше това, че Мими е прагматичен реалист. Баща им беше причината Мими да не може да се довери на никой мъж след раздялата му с майка им. Сега, когато беше срещнала любовта, със сигурност й беше много трудно да осъзнае какво се случва.

Мими се усмихна тъжно сама на себе си.

— Голямата любов е заблуда и илюзия, Кара. Точно ти би трябвало да знаеш това най-добре. На всеки няколко месеца я срещаш, а след това я захвърляш като носна кърпичка.

— Ами значи не е било голямата любов — отвърна Кара. — Това не означава, че никога няма да я срещна. Човек трябва да опитва, докато най-накрая успее да я открие.

Мими поклати глава.

— Никога не се предаваш, нали?

— Не. И ти би трябвало да правиш същото — отвърна Кара.

— Ако съдбата е отредила този непознат да бъде с теб, със сигурност ще го срещнеш отново, повярвай ми.

— О, Кара… — въздъхна Мими.

Всъщност сестра й беше запалила искрицата на надеждата в нея.

Срещата с непознатия мъж пред офиса на графиня Ута фон Боленберг не й излизаше от ума. През нощта тя го сънуваше, а през деня постоянно мислеше за него. Никога преди в живота си тя не беше изпитвала нещо подобно към човек, когото е видяла веднъж, и то само за няколко минути.

Мими беше разумен и прагматичен човек, животът я беше направил такава. Тя много трудно допускаше някого до себе си — страхуваше се да не повтори съдбата на майка си. Мими държеше винаги да контролира себе си и ситуацията, в която се намира. Майка им така и не успя да преодолее раздялата с баща им и преди няколко години почина с разбито от мъка сърце. До края на живота си тя го беше обичала и беше страдала по него. Не, Мими нямаше да позволи това да се случи и с нея.

Срещата с непознатия мъж обаче я изкара извън всякакъв контрол. Веднага след като го видя, здравият разум отстъпи място на изпепеляващата страст.

Любов ли беше това? Възможно ли беше Кара да е права?

Мими реши, че не е разумно да се поддава на чувствата си. Човек не можеше просто така да се влюби в някого, когото е виждал само веднъж, и то за кратко. Та те дори не знаеха имената си. Чувствата и отново започнаха да вземат връх. Мими не можеше да спре да мисли за него и очите му — тези сини очи, в които…

— Мими, Мими, виж, това е замъкът Бенда! Нашият замък — извика Кара и прекъсна мислите й.

Наистина! В края на пътя се беше появила висока врата от ковано желязо, на която имаше герб. Зад нея се очертаваха червените тухлени стени на голяма сграда, в четирите ъгъла на която се издигаха невисоки кули. Мими си помисли, че те много й приличат на гнезда на щъркели. Сивият покрив се открояваше на фона на раззеленилите се дървета.

Отдалеч Бенда наистина приличаше на замък, излязъл от приказка. Кара беше на седмото небе.

— Не е ли чудесен! — извика тя по-радостна от всякога.

Колкото повече приближаваха обаче, толкова по-явно ставаше окаяното състояние на замъка.

Мими спря колата пред високата врата, която беше полуотворена, и слезе. Тя имаше необяснимото чувство, че задължително трябва да влезе в градината на замъка пеш, а не с колата си.

Кара, която вече не беше толкова въодушевена, последва сестра си и двете влязоха в парка.

Алеята, която водеше към централния вход на замъка, беше застлана с камъни. Тя обаче почти не се виждаше, защото беше обрасла с бурени и храсти. До вратата от ковано желязо имаше руини на неголяма тухлена сграда. Мими предположи, че някога това е била портиерната.

Замъкът беше в окаяно състояние, в много по-лошо, отколкото Мими смяташе, че ще го завари. Стъклата на много от прозорците липсваха, а почти всички останали бяха мръсни до неузнаваемост. Покривът на западното крило се беше срутил. Под него се виждаха почернелите и почти изгнили от дъжда, снега и вятъра греди.

Мими се огледа и от дясната си страна забеляза сграда, която преди е била църквата на замъка. Част от нейния покрив също липсваше, а помпозната барокова фасада беше почти разрушена.

— Всъщност не е чак толкова лошо — чу сестра си Мими. — Е, покривът трябва да се оправи, но като поизмием прозорците и поизчистим, мисля, че можем да го приведем в съвсем приличен вид, не смяташ ли?

Мими поклати глава.

— Страхувам се, че няма да можем.

— О, моля те, стига с този песимизъм! Хайде да влезем — каза Кара и тръгна към стълбите, водещи до централния вход.

— Нямаме ключ. Той е при кмета — напомни й Мими.

За нейно учудване обаче Кара отвори вратата без никакво затруднение.

— Не е заключено — каза сестра й. — Хайде, ела… — Кара влезе и Мими я последва. Тя искаше да си поговори много сериозно с кмета. Как така бяха оставили отключено?

— Не е чак толкова зле — чу се гласът на Кара отвътре.

Мими трябваше да признае, че сестра й имаше право. Фоайето беше много изискано и елегантно. Всичко беше покрито с дебел слой прах, но тук разрухата почти не личеше.

Към горния етаж водеше двойно стълбище, покрито с червен килим. То завършваше в просторна галерия, чийто парапет беше от ковано желязо, на места позлатено. На няколко места присъстваше гербът на Бенда — същият, който бяха видели на вратата на парка. Явно предишните стопани на замъка се бяха погрижили хората, които идваха тук, да знаят в чий дом се намират.

Разхождайки се из помещенията, Мими и Кара установиха, че само някои от тях бяха ремонтирани и подновени. Това бяха стаите, в които беше живял граф Улрих. Следите от присъствието му в замъка все още бяха ясно забележими. Помещенията, които не беше обитавал, се намираха в окаяно състояние. Мазилката на таваните и стените беше паднала, тапетите бяха скъсани или подгизнали заради течащия покрив, стъклата на повечето прозорци бяха счупени, а дограмата — проядена от дървояди.

След като разгледаха наоколо, Кара започна да намира замъка за все по-романтично място за живеене, докато Мими мислеше само за разходите, свързани с поддръжката и ремонта му. Да се ремонтира и обнови щеше да струва цяло състояние. Дори двете да прекарваха цялото си време в работа по него, нямаше да им стигне цял живот, за да го оправят.

Не, Мими знаеше, че те няма как да задържат този замък. Тя трябваше да успее да убеди и сестра си в това. Да живеят в Бенда беше далеч над възможностите им.