Никол Джордан
Страст (15)

14

Той ме докосваше с безкрайна нежност, сякаш сърцето ми му принадлежеше…

— Хайде, Хари, разкажи ми как стигна до Лондон — подхвана Аурора малко по-късно, когато тримата седнаха в кухнята. За нейно стъписване Никълъс съвсем естествено остана в дома й и тя не намери сили да му се скара пред неочаквания гост.

Хари жадно гризеше парче печено пиле.

— С пощенската карета. Страхотно пътуване беше! Първо седях на капрата, после вътре в колата. Страхотно, казвам ти! Кочияшът даже ми позволи да управлявам конете, но само за малко, защото гостите започнаха да се оплакват.

— Пътувал си съвсем сам от Съсекс до Лондон? — прошепна ужасено Аурора. — Знаеш ли колко е опасно? Можеха да те ограбят или…

— В пощенската карета изобщо не беше опасно. Едва в гостилницата на пощенската станция стана малко страшно. Кръчмата беше препълнена. Исках да попитам за пътя към твоята къща, но попаднах на съмнителни личности. Опитаха се да ме задържат и тогава просто побягнах.

При мисълта какво е можело да се случи на момчето по лондонските улици Аурора се разтрепери още по-силно.

— Не съм чак такъв глупак, Рори — опита се да я успокои Хари, като видя ужасеното й лице. — Мога да се грижа за себе си, повярвай. Жалко е само, че ми откраднаха пътната чанта. — Лицето му помрачня. — Вътре беше любимият ми кораб.

— Кораб ли? — намеси се любопитно Никълъс.

Момчето го изгледа подозрително. Все още не смееше да му се довери.

— „Виктори“, флагманският кораб на адмирал Нелсън. Целият от ламарина. Беше подарък от брат ми. — Хари се обърна сърдито към Аурора: — Денби не искаше да ме пусне в къщата ти. Отказа да повярва, че аз съм лорд Марч. Последния път, когато ме видял, съм бил малко дете. А теб те нямаше…

Аурора се постара да скрие смущението си. Никой не биваше да узнае какво е правила в парка. Разбърканата й коса падаше по гърба.

— Майка ти знае ли, че си избягал? — попита строго тя.

Хари се ухили доволно.

— Междувременно трябва да е прочела писмото ми. Писах й, че възнамерявам да живея при теб.

— Хари, майка ти със сигурност се тревожи силно за теб!

— Знам! Точно затова избягах. Мама се държи като квачка. Всичко ми забранява, не ми позволява да направя и една крачка сам. А миналата седмица стана направо непоносима. Сигурно защото наближи годишнината от смъртта на Джефри.

— Опитай се да я разбереш — настоя Аурора. — Тя има само теб, Хари.

— Разбирам я. Мама е неутешима заради Джеф. Но няма право да ми забранява всичко. Решила е да ме върже здраво за себе си и да не ме пусне, докато не стана пълнолетен. Мама има дяволски дебела глава, Рори. Лепнала се е за мен като репей.

— Откъде си научил тези изрази? — попита смръщено Аурора.

— От градинаря Том. Сега да не вземеш да ми се караш, Рори? Добре, укорявай ме, колкото щеш, но ти казвам, че няма да се върна вкъщи. Не се опитвай да ме убеждаваш. Ако не мога да остана при теб, ще си потърся стая под наем.

Аурора забави отговора си. Искаше да помогне на Хари, защото го обичаше, но и за да успокои угризенията на съвестта си. През изминалата година рядко бе мислила за него и това беше осъдително. Момчето бе изгубило любимия си брат и се чувстваше задушено от майчините грижи. Лейди Марч беше умна жена, но смъртта на големия й син я засегна дълбоко. Оттогава тя живееше в постоянен страх, че може да загуби и втория си син. Аурора разбираше чувствата й, но разбираше и Хари — момчето имаше право да се бори срещу настойчивата закрила на майка си и да живее самостоятелно.

Преди да е изразила съмненията си, Хари продължи:

— Няма да остана дълго в дома ти. Смятам да отида във флота и да се бия срещу французите като Джефри.

— Какво?

— Ще стана моряк. Ще преживея истински приключения. Мама обаче не иска да ме чуе. Не ми разрешава даже да ловя риба в нашия поток. Щом ме види близо до вода, изпада в истерия. Страхува се да не се удавя като Джефри.

— Ако искаш, ще ти разкажа какво означава да си моряк — намеси се отново Ник.

— Наистина ли? — Интересът на Хари се събуди. — Вие говорите като човек от колониите.

— Аз съм американец и много добре знам какво става в британския военен флот. На корабите ми има много моряци, които са били принудени от англичаните да служат на корабите им.

Очите на Хари засвяткаха.

— Значи сте капитан на кораб?

— Не капитан. Собственик на корабна компания. Притежавам търговска флота.

— Цяла флота? Страхотно!

Никълъс се засмя с разбиране.

— Ако знаеше какви са условията в британския военен флот, щеше да си помислиш два пъти, преди да станеш моряк, повярвай ми. Животът в морето не е лесен, особено за разглезено момче като теб. По-добре ще бъде да постъпиш на търговски кораб.

Аурора го изгледа строго. Как смееше да подкрепя момчето в дръзките му мечти?

— Хари няма да отиде във флота.

Младият лорд Марч упорито вирна брадичка и войнствено размаха пилешкото бутче.

— Ще отида, и още как!

Никълъс поклати глава.

— Според мен не подхващаш нещата, откъдето трябва. Не само ще направиш майка си нещастна, ами и си напълно неподготвен за моряшкия живот. Предполагам, че нямаш препоръчителни писма?

— А ще ми трябват ли?

— Разбира се. Ако не искаш цял живот да търкаш палубите, трябва да намериш човек с влияние и уважение, който да гарантира за теб. Освен това ще ти трябват пари за моряшки сандък.

— Имам пари. Доста съм богат.

— Защо тогава искаш да станеш моряк? По-добре си купи кораб и сам ще си бъдеш господар. Това е много по-приятно, отколкото да те командват по цял ден.

Хари грейна. Новата идея явно му хареса.

Никълъс му кимна с прелестна усмивка и Аурора усети странно пробождане в сърцето. Трябваше веднага да се сети, че Никълъс прекрасно знае как да подхване едно разбунтувано хлапе и да го укроти. Представи си как е изглеждал на възрастта на Хари и въздъхна. В същото време се ядоса, че той не се притеснява да пуска в ход очарованието си, за да накара хората да играят по свирката му.

Хари отново размаха пилешкото бутче и оповести новата си идея.

— Като си купя собствен кораб, ще замина за Франция и ще шпионирам французите като Джефри!

— Какво говориш? — извика смаяно Аурора. — Как така като Джефри?

— Брат ми изпълняваше тайна мисия, но яхтата му потъна… — Внезапно Хари се стресна и премести несигурен поглед от Аурора към Никълъс. — Божичко, не биваше да го казвам! Обещах на Джефри да мълча като риба…

Аурора не можеше да си представи, че книжният плъх Джефри е шпионирал за страната си. Сигурно Хари просто е измислил тази история, за да извини безсмислената смърт на брат си в морето. Очевидно Хари се нуждае от помощ, за да се върне отново в реалността.

Тази помощ можеше да дойде само от нея и тя с радост щеше да му я даде. Чувстваше се отговорна за момчето, защото го познаваше от раждането му и го приемаше като свой малък брат. Хари обичаше конете и всеки ден идваше в конюшнята на баща й. Постоянно повтаряше на брат си, че Аурора разбира от коне много повече от него. Тъкмо тя избра първото му пони и го научи да язди.

Ако не беше станала трагедията, сега Хари щеше да й е девер. Тя беше длъжна да се погрижи за него. Ще го приеме в дома си, за да предотврати нещо по-лошо. Ще го убеди, че не е нужно да става моряк и да преживее бурни приключения.

Хари се прозя и Аурора се сети, че момчето е много изморено.

— Леглото ти сигурно е готово — рече меко тя. — Утре ще си поговорим пак.

— Нали няма да ме пратиш обратно вкъщи?

— Не, засега не. Утре сутринта ще пиша на майка ти, за да знае, че си жив и здрав и си при мен. Освен това ще я помоля за разрешение да поживееш малко при мен.

— Ти си страхотна, Рори!

Хари скочи, заобиколи масата и я прегърна силно.

Аурора се засмя щастливо.

— Доколкото си спомням, ти ни каза, че си изгубил багажа си. Значи трябва да ти намерим подходяща нощница.

Денби, който дискретно чакаше в коридора, се яви на вратата, сякаш го бяха повикали. Аурора се освободи от прегръдката на Хари.

— Моля ви, Денби, наредете да приготвят за лорд Марч зелената гостна стая.

— Както желаете, милейди.

Хари понечи да последва иконома, но Аурора го задържа.

— Един момент, младежо. Смятам, че трябва да се извиниш на мистър Девърил.

Хари се обърна към Никълъс и кимна съкрушено.

— Държах се доста неучтиво, сър, и се извинявам за това.

— Не ти се сърдя — отвърна с усмивка Ник.

— Ако обещая да се държа прилично, нали ще ми разкажете повече за корабите си?

— Разбира се — засмя се Никълъс.

— Благодаря! — Хари хвърли поглед към Аурора. — Оказва се, че той не е толкова лош, колкото си мислех отначало, Рори.

Когато момчето излезе, Никълъс улови ръката на Аурора.

— Защо те нарича Рори?

— Когато беше малък, не можеше да произнесе правилно името ми. И като порасна, продължи да ме нарича Рори. Извинявам се за неучтивото му държание. Иначе е мило момче.

— Разбрах. — Никълъс кимна замислено. — Добре се справяш с него. От теб ще излезе чудесна майка.

Погледите им се срещнаха. Дали и двамата мислеха едно и също? Какво ли щеше да е да имат деца?

Аурора се укори за глупостта си. Как можеше да мисли за продължителна връзка с Никълъс? Той не беше от мъжете, които даряват сърцето си на една-единствена жена. За него любовта беше игра, приключение. Той щеше да удовлетвори чувствените й желания по начин, какъвто тя дори не беше в състояние да си представи — не се съмняваше в това. Но чувствата му щяха да си останат повърхностни.

Колко време ще мине, докато отново го обземе жажда за приключения? Докато песента на сирените го изтръгне от прегръдките й? Докато я остави сама, с разбито сърце, за да не се завърне никога повече…

Това няма да стане, закле се дълбоко в себе си Аурора, макар че сърцето й се изпълни с тъга. Да роди дете от Никълъс — това беше напълно абсурдна мисъл.

Внезапно сърцето й заби ускорено. Никълъс седеше в кухнята на дома й, защото в парка го бе поканила да споделят леглото. Мили боже!

Тази вечер за малко да престъпи клетвата си да стои на разстояние от Никълъс. Внезапно се зарадва, че неочакваната поява на Хари е осуетила намерението й и я предпазила от фатална грешка.

— Мисля, че е време да си вървиш — прошепна смутено тя.

— Преди час беше на друго мнение.

— Преди час бях под магията на луната. Освен това не знаех, че Хари е избягал от къщи и е потърсил убежище при мен.

— Криеш се зад момчето — установи развеселено той. — Използваш го като удобен претекст да отречеш, че ме желаеш.

— Не си прав, Никълъс…

— Напротив, Аурора, и ти го знаеш. Самозалъгваш се. Отричаш истинските си желания.

— Това не е вярно. Проявих моментно лекомислие… — Аурора разтърси глава. — Чувствам се отговорна за Хари. Брат му е мъртъв. Знам, че той би желал да се грижа за Хари.

И тъй като Никълъс я гледаше неотстъпно, тя прибави враждебно:

— Ще се чувствам лоша, ако допусна интимност с теб. Все едно че съм измамила Джефри. Непростимо е, че забравих годишнината от смъртта му.

Никълъс стисна устни.

— Непростимо е, че се погребваш жива и тъгуваш по миналото. Трябва да забравиш починалия си годеник, Аурора, и да се върнеш към живота.

Тя избегна погледа му.

— Не е лесно да забравя човека, когото съм обичала и съм изгубила при трагична злополука. — Тя понижи глас. — Нямаш представа какво означаваше Джефри за мен. Той ми беше повече от годеник. Той беше най-добрият ми приятел. Обичах го от най-ранното си детство. А след като изгубих майка си…

Аурора млъкна и прехапа устни. В гърлото й заседна буца. Никълъс не можеше да разбере болката, отчаянието и безпомощността, непоносимата самота… А после, когато остана и без Джефри, вече нямаше за какво да живее.

Когато скъпата й майка внезапно почина при епидемия от грип, Джефри й дари утеха и й помогна постепенно да преодолее скръбта си. След това и той умря. Беше дяволски несправедливо, че бе загинал толкова млад. Струваше й много мъка да осъзнае, че е безсмислено да се бунтува срещу трагичната съдба.

Аурора прогони болката и стана.

— Не желая да споря с теб. Моля те да си вървиш.

Обърна се да излезе, но тихият му глас я спря:

— Аурора…

Тя не се обърна. Чу как той отмести стола и усети близостта му, когато застана зад нея. Ник я прегърна с огромна нежност.

— Не ме отпращай — прошепна в косата й.

Гърлото й пресъхна. Обля я горещина. В тялото й нахлу болезнено желание.

Той я притегли към силното си тяло и тя за пореден път осъзна колко опасна е близостта му. Желанието да се слее с него се разгаряше все по-силно. Не искаше той да си отиде, не искаше да го отпрати, ала инстинктът за самосъхранение се съпротивляваше срещу желанието и я предупреждаваше да не се оставя в ръцете му, защото е изгубена.

— Беше грешка да те поканя вкъщи — прошепна тя. — Не искам интимност между нас. Не мога.

— И защо? — Пръстите му се плъзнаха по гърдите й. — Ние сме мъж и жена. Не ни е нужно разрешение, за да се любим.

— И за какво? — попита дрезгаво тя. — За едното бегло удоволствие?

Никълъс мълча дълго.

— Какво лошо има в това?

Аурора затвори очи. Усещаше топлия му дъх върху бузата си, силната му ръка върху гърдите си и примираше от наслада.

— Ти си последният мъж, когото бих си взела за любовник. Не бих понесла да се обвържа с мъж, който се излага на опасност просто от жажда за приключения. Загубих най-обичаните си хора. Първо мама, после Джефри… Не искам отново да страдам…

— И аз не искам това от теб.

— Напротив, точно това правиш. Обвиняваш ме, че не признавам чувствата си. Да, може би си права, но то е, за да не ме връхлети още болка.

— Това означава по-малко болка, но повече празнота и скука — възрази той. — Наистина ли ще изживееш живота си, отхвърляйки всичко онова, което ти доставя радост, което те прави щастлива и жизнена? Какъв смисъл има животът, ако човек се затваря пред всичко, което му дава смисъл? Какво е животът без вълнения, без желания, без страст?

Аурора не отговори и той зарови лице в косата й.

— Наистина ли умееш да се владееш винаги и във всичко, ангеле? Можеш ли да отречеш напълно своята страстна, буйна същност? Толкова ли си силна?

Думите му отново извадиха на повърхността всичките й забранени желания. Аурора отчаяно поклати глава. Чувстваше се длъжна да се съпротивлява и да обуздае предателското си желание. Ако се поддаде на чувствеността си, това ще я тласне към гибел. Вече бе отишла твърде далеч в чувствата си към него. Никълъс я омая с чара си, отне й сърцето…

По-добре да сложи край, преди да е станало много късно.

— Лъжеш се — заяви тя, но вместо да прозвучи твърдо, гласът й прозвуча едва ли не умолително. — Аз не искам страст. Искам само да ме оставят на мира.

— Не ти вярвам. Никога няма да забравя възхитителната, страстна жена от нашата първа брачна нощ. Няма да ти позволя да я отречеш.

— Никълъс, моля те, върви си.

Той я обърна към себе си. Държеше я нежно, но здраво. Погледът му я завладя. Аурора се почувства безпомощна. Пленница в обятията му.

— Аурора…

Господи, каква чувственост имаше в гласа му!

Никълъс сведе глава.

Тя извика протестиращо, отблъсна го, опита да се отбранява срещу целувката му. Не искаше да усеща топлите му устни, впити в нейните, не искаше да се наслаждава на топлия му дъх. Не искаше да вдигне ръце и да зарови пръсти в косата му, не искаше да трепери от дивата, пулсираща жажда, която само той беше в състояние да събуди в сърцето й.

Целувката му се задълбочи, стана настойчива, дори трескава. Ръцете му я обгърнаха с нова сила. Аурора изохка тихо, безпомощно. Усещаше натиска на силното му тяло. Никълъс дишаше тежко. Целувката му я поглъщаше.

Страстта я замая. Той я желаеше и тя го желаеше с не по-малка сила…

Внезапно чу стъпки по стълбата към кухнята. Обзе я ужас, който й даде сили да се освободи от грешната му прегръдка.

Аурора се втурна към вратата. Сърцето й биеше лудо, краката не я държаха. Появи се Денби.

— Младият лорд Марч си легна, милейди — съобщи старият иконом. — Имате ли още някакво желание?

Аурора с мъка успя да скрие смущението си.

— Да, Денби. — Гласът й трепереше издайнически. — Мистър Девърил тъкмо си тръгваше. Моля, придружете го до изхода.

И избяга, без да погледне към Никълъс.

Той я проследи с каменно изражение, макар че едва се удържаше да не я последва. Но може би така беше по-добре. Иначе щеше да продължи да я целува и накрая щеше да я люби на масата в кухнята. Отдавна не се беше чувствал така полудял от желание…

Едва на път към хотела си Никълъс успя да проясни главата си и да се запита защо толкова силно желае да се люби със съпругата си.

Опита се да намери обяснение за властта, която Аурора имаше над него. Никога преди това не беше срещал жена, чиито докосвания да разпалват в сърцето му толкова буен огън. Защо близостта на Аурора го омагьосваше?

Тя беше красива, безспорно. Притежаваше възхитително съчетание от красота и дух, интелигентност и очарование, каквито досега не бе намерил у друга жена. А съпротивата й срещу настойчивото му ухажване я правеше уникална.

Без съмнение тя беше предизвикателство за него. Честолюбието го принуждаваше да води борба, за да я завладее. Съзнанието, че тя е близо, но той не може да я притежава, го възбуждаше до крайност, изостряше мъжките му инстинкти.

Ала чувствата му бяха по-дълбоки. Жаждата за нови завоевания и плътското желание не обясняваха всичко. Несъзнателно бе станал пленник на желанието си и сега копнееше с цялото си същество да притежава тази жена.

Беше наясно, че си играе с огъня, но изпитваше непозната досега готовност да се изправи пред опасността.

Ник се усмихна горчиво. Приятелите и роднините му няма да го познаят. Как ли ще реагират, като видят, че той е луд по тази жена — по собствената си съпруга? Най-важното обаче е, че той няма да се откаже. Никога.

Доскоро приемаше решимостта си да се бори за Аурора като проява на практичност, като възможност да изпълни волята на покойния си баща — днес обаче знаеше, че това е жизнено необходима потребност. Колкото по-отблизо опознаваше Аурора, толкова по-силна увереност изпитваше, че иска да изживее живота си с нея.

Не се лъжеше относно същността й. В тялото й спеше силен дух, който копнееше за освобождение. Интимността, която преживяха в парка, го убеди, че е прав. Внезапната й дързост го смая и го доведе до страхотен оргазъм, който поне за малко утоли жаждата му.

Ала триумфът му се оказа краткотраен.

Никълъс изруга тихо. Бягството й зад защитни стени го разгневи толкова силно, че беше готов да я раздруса здраво, за да се вразуми. А когато тя заговори с толкова нежност за покойния си годеник, му се дощя да хвърли нещо по стената.

Тя ми принадлежи, каза си решително Никълъс. Глупаво е да ревнувам мъртвец. Аурора идеализираше Джефри, великия лорд Марч, и това го вбесяваше. Но преди да преодолее загубата, тя не бе в състояние да започне нов живот… да се отдаде на друг.

Ник изпъна рамене. През живота си бе помагал на доста жени, но опасността която винаги идваше отвън, беше съвсем реална. А сега трябваше да спаси Аурора от самата нея.

Ще се бори за жена си и ще я накара да забрави, че е обичала друг мъж.