Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (9)

Девета глава
Изпитан

Висок, широкоплещест мъж, облечен в сив костюм, ме придружи до подземния паркинг на хотела. Той имаше прозрачна слушалка в ухото си, а освен това зърнах кобур на пистолет под сакото му. Не се представи. Всъщност не продума нито веднъж, докато вървяхме към просторния паркинг, където ни чакаше едно черно BMW М5. Отвори задната врата, за да вляза, след което се настани на мястото до шофьора.

— „Кралска отмора“ — каза той на шофьора, млад азиатец с остри черти и дълга черна коса, загладена назад и падаща върху раменете му.

Всичко това ми изглеждаше твърде сюрреалистично и се чувствах все по-неловко. Това не беше нормално. Тези хора започваха да ме плашат. Защо трябваше да имам въоръжен придружител? Бях ли в някаква опасност?

Всичко, свързано с „Дарба за един милион долара“, ми се струваше странно и загадъчно. Фостър се бе изразявал много неясно, а двамата мъже в колата не ми отговаряха, дори когато им задавах директни въпроси. Бях си представял състезанието по съвсем различен начин и въпреки че бях свикнал да бъда сам, започвах да се чувствам ужасно изолиран.

— Хайде, момчета! — оплаках се, докато хвърчахме из града. — Защо мълчите като риби?

Нито един от двамата не реагира.

— Ще продължа да говоря, докато някой от вас не ми каже нещо.

Изпълних заканата си. След десетина минути дърдорене въоръженият мъж се обърна към мен.

— Ти никога ли не млъкваш? Не спираш да плямпаш за групи, които никога не съм чувал и за проклетия ти скейтборд! Мразя скейтъри!

— Но те накарах да проговориш, нали?

— Какво искаш?

— Просто искам да разбера каква е причината за тази лимузина и за твоя пистолет.

Мъжът въздъхна и кимна.

— Това сигурно изглежда странно на хлапе като теб, но и двамата имаме заповеди да не разговаряме с теб, особено за състезанието. Нашата задача е да се грижим за теб.

— Защо?

— Не знам. Не ми плащат, за да отговарям на въпроси. Плащат ми, за да изпълнявам заповеди. Няма смисъл да ми задаваш други въпроси, защото не мога да ти отговоря.

— Добре — съгласих се и свих рамене. — Както искаш.

Преместих се до прозореца и се вгледах навън през затъмнените стъкла на BMW-то, към града и забързаните лондончани. „Колко интересен град“, помислих си. „Иска ми се да го разгледам пеша.“ Често си бях мечтал, че някой ден ще ме возят в лимузина, но сега, след като бях в такава, се чувствах странно. Не беше това, което си бях представял.

Замислих се за борда си. Имах го от толкова отдавна и се бях грижил за него, но сега лежеше на парчета на тротоара. Трябва да бъда по-внимателен с изблиците на гняв. Кой знае какво мога да направя с дарбата си в пристъп на ярост!

Не останахме дълго в хостела, но достатъчно, за да събера багажа си. Не спряхме никъде по обратния път към хотела, където двамата ми нови приятели ме заведоха в луксозна стая на третия етаж. Бях оставен сам и реших, че никой няма да ме безпокои до края на деня. След като прекарах около час, наслаждавайки се на стаята или, с други думи, играейки си с всички електронни джаджи, включително с огромния телевизор, реших да изляза и да се разходя из хотела. Но в коридора ме чакаха други двама, още по-широкоплещести охранители. Надвесиха се над мен, когато пристъпих навън, след което към мен тръгна дребничка жена, облечена в костюм на тънки райета. Тя изобщо не ми хареса. Жените не трябваше да бъдат толкова мускулести, а освен това лицето й изглеждаше така, сякаш смучеше лимон.

— Не мога да ви позволя да излизате от стаята — излая тя.

— Какво?

— Засега ще стоите в стаята.

— Искате да кажете, че съм затворник в нея?

— Разбира се, че не. Но професор Фосгър смята, че трябва да пазите силите си за утрешните тестове.

— Не ми пука какво смята професор Фосгър. Искам да се разходя и да подишам малко чист въздух.

— Ако искате чист въздух, препоръчвам ви да отворите прозорец.

— Махам се оттук! Чувате ли? Махам се оттук!

— Свободен сте да си тръгнете по всяко време, господин Бентли. Но ако направите това, ще загубите шансовете си да спечелите наградата…

Неохотно се върнах в стаята, без да продумам. Седнах на леглото и включих широкоекранния телевизор. Можех да избирам от около хиляда канала, но бързо се отегчих и когато заредих телефона си, изпратих SMS-и на татко и Джема, за да им кажа, че бях преминал първия кръг и ме бяха настанили в луксозна стая в хотел „Голдинг Плаза“.

Татко се оплака, че не му се бях обаждал през целия ден, но ме поздрави за успеха. Джема все още бе изпълнена със съмнения и ме предупреди да внимавам и да си тръгна, ако почувствам нещо нередно.

Замислих се над думите й. Всъщност всичко ми се струваше нередно, но не възнамерявах да си тръгвам. Исках да се справя с това и да спечеля състезанието. Не само заради парите, но и защото исках за първи път в живота си да завърша нещо. Отказах се от футбола още като малък и не посмях да стана професионален скейтбордист. Бях решен на всичко, за да спечеля състезанието, независимо от препятствията на пътя ми.

Нощта се спусна над Лондон и аз застанах до прозореца, за да се насладя на красивите светлини на огромния град. Реших, че след като спечеля парите, ще си купя апартамент в Лондон. Харесваше ми това, че градът не спираше дори за миг, но същевременно изглеждаше спокоен от височината на стаята ми, с изключение на някоя и друга сирена, виеща в далечината.

Нещо привлече погледа ми, когато се дръпнах от прозореца. Тъмна фигура, облегнала се на една улична лампа на отсрещната страна на улицата. Висок мъж, който носеше дълго палто и сякаш гледаше към мен. Не можех да различа чертите му, но имаше бледа кожа и рошава коса. Реших, че е някакъв ненормалник. Лондон сигурно бе пълен с тях. Бях сигурен, че имаше хиляди подобни хора, които нямаха какво друго да правят, освен да стоят на улицата и да зяпат прозорците на сградите.

Все пак непознатият ме смути и аз се дръпнах от прозореца. Огледах се и реших да се възползвам от целия този лукс, който ме заобикаляше. Влязох в банята и се потопих в огромната вана.

Това със сигурност ми помогна да се отпусна. Стоях вътре, докато водата изстина и пръстите ми се набръчкаха като стафиди. Подсуших се, дръпнах запушалката и обвих хавлия около кръста си. Върнах се в главната стая, пуснах си VH1 и започнах да танцувам, така както бях — единствено по хавлия.

Не исках никой да вижда нескопосаните ми движения, така че отидох до прозореца, за да дръпна завесите. Мъжът все още бе там, облегнат на уличната лампа. Бях почти сигурен, че гледаше към мен, а не след дълго получих доказателство за това. Мъжът посочи към мен и бавно поклати глава. Изведнъж ми стана много студено и бързо дръпнах завесите.

— Какъв изрод! — въздъхнах.

Здравата се уплаших, но реших да не се крия. Нямаше да позволя на някакъв ненормалник да ме плаши! Това бе първият ден от новия ми живот и не исках този идиот да го съсипе. Щях да го науча!

Дръпнах завесите и видях, че той все още бе там и ми махаше. Притиснах ръка в стъклото и се съсредоточих върху преливащата кофа за боклук на тротоара до него. Съсредоточих се върху боклука, възнамерявайки да го изсипя върху главата на мъжа.

Стъклото се замъгли и тялото ми се разтресе. Видях как няколко боклука се вдигнаха във въздуха и след това…

Нищо. Боклуците останаха в кофата, а няколкото, които бях успял да вдигна, се понесоха надолу по улицата. Почувствах, че силата ми отслабва и дръпнах ръката си от стъклото. Сърцето ми препускаше, а главата ми се въртеше. Последното нещо, което видях, преди да загубя съзнание, бе как мъжът се отдалечава, клатейки глава.

На следващата сутрин бях събуден от силно чукане на вратата. Все още лежах на пода до прозореца и ми трябваше повече от минута, за да се изправя на крака. Чукането продължи, но аз реших първо да се облека. След това погледнах часовника. Беше шест и десет. Защо ме будеха толкова рано сутринта? А чукането ставаше все по-силно.

— Да, да! Една минутка! — извиках прегракнало и прекосих стаята.

Отворих вратата и зяпнах изумено седмината мъже, застанали на прага, двама, от които със сигурност бяха охранители, а останалите бяха облечени в бели престилки.

— Добро утро, Бентли — каза един от мъжете, облечени в бели престилки, малко по-силно, отколкото подобаваше толкова рано сутрин. — Дошли сме, за да те заведем в лабораторията.

— Хубаво — отвърнах, докато очите ми се нагаждаха към ярката светлина в коридора, — но можете ли да се върнете след няколко часа?

— Опасявам се, че не. Професор Фостър настоява да си в лабораторията до шест и половина.

— Обзалагам се. Започвам да мразя този човек.

Не можах да повярвам на очите си, когато видях огромната лаборатория, съставена от няколко отделни помещения. Един от мъжете в бели престилки ми каза, че е била построена в конферентната зала на хотела специално за „Дарба за един милион долара“ и предназначена за третия кръг на състезанието.

— Правим изключение за вас, последният останал участник — рече той.

Заведоха ме в една кабинка и ми наредиха да облека пижамата, която висеше там. Минутка по-късно подадох глава навън и попитах:

— Нямате пижами на ивици, така ли? Или може би на сини облаци?

Никой не ми обърна внимание и не след дълго излязох от кабинката, бос и облечен в бяла пижама, която бе с един номер по-малка.

— Това е някаква шега! Чия беше идеята да се облека по този начин?

— Идеята беше моя — каза професор Фостър, влизайки в лабораторията. — Не се притеснявай, никой няма да ти се смее.

— Ако някой се засмее, ще съжалява.

— Последвай ме.

Поведе ме към ярко осветена стая, в центъра, на която имаше стол. Видях термометри, микрофони и много други странни лабораторни инструменти, свързани към пет компютъра на една дълга маса, където седяха петима лаборанти. Предположих, че тяхната работа бе да наблюдават това, което отчитаха инструментите. Имаше и няколко видеокамери, които се контролираха от компютър, пред който седеше млада жена с червена коса. Най-любопитното нещо в стаята бе дългото огледало на отсрещната стена, което най-вероятно бе прозрачно от другата страна. Със сигурност добих усещането, че някой ме наблюдава оттам.

Професорът седна зад малко бюро в единия край на стаята. Не беше нужно да ми казват, че самотният стол в центъра на стаята бе за мен. Седнах и погледнах към Фостър.

— Сега какво? — попитах.

— Сега ти предстоят истинските тестове.

Не ми допадна тонът му. Всъщност нищо в този мъж не ми допадаше. Имаше лоша аура.

— Чакам — отвърнах уверено.

Но отвътре не бях толкова оптимистично настроен, защото все още мислех за това, което се бе случило снощи. Дарбата ми бе изневерила. Ами ако го направеше и сега? И кой беше този мъж, който ме бе наблюдавал от улицата? Подозирах, че именно той бе причината за провала на дарбата ми, което пораждаше страшно много въпроси.

Влезе още един лаборант — елегантна японка с живи очи и къса, черна коса. Тя натисна един ключ на стената и десетки пресичащи се червени лазери ме обградиха от всички страни.

— Сега знам какво е да си Мона Лиза — пошегувах се.

Никой не се засмя.

— Трябва да сме сто процента сигурни, че по време на експериментите не си служиш с конци, жици или някакви други устройства, Рос. Тези лазери не могат да те наранят.

— Значи мога да ги докосна? — попитах и размахах ръце, пресичайки лазерите. Започна да вие аларма.

— Да, можеш да ги докосваш, но предпочитам да не го правиш — каза Фостър, след като изключиха алармата.

— Ясно.

— Ще проведем четири теста, Рос — каза професорът. — Ще започнем с нещо сравнително просто, за загрявка, но с течение на времето тестовете ще стават все по-трудни. Ако имаш нужда от почивка, просто кажи.

— Имам нужда от почивка.

Фостър въздъхна.

— Добре, добре, няма повече да се шегувам. И така, какъв е първият тест?

— Ще видиш след малко — отвърна Фостър и се обърна към японката. — Мизуки, би ли поставила предметите пред господин Бентли?

Тя първо донесе една обикновена масичка, направена от стъкло, и я постави в центъра на стаята, на около два метра от мен. После сложи един лист хартия с размер А4 на масичката и се върна на мястото си до червенокосото момиче.

— Нека ти обясня за какво става дума — започна Фостър. — Ще слагаме различни предмети на масата, които ти ще трябва да манипулираш по определен начин. Мисли за това като за телевизионно състезание. Ще имаш три опита да постигнеш успех с всеки предмет. Ако не успееш, губиш наградата.

— Разбрах — кимнах. — Какво да правя с листа хартия?

— Много просто. Накарай го да застане изправен и го изглади. Идеално изгладен.

Това ми напомни за „Изправена карта“ — играта, която бях играл толкова пъти в стаята си. Затворих очи и вдишах дълбоко, преди да започна.

Страницата трепна няколко пъти, преди да се вдигне във въздуха. След това бавно падна и долният й ръб докосна стъклената повърхност. Но листът не беше идеално изправен, защото горната половина се бе подгънала. Хартията беше много тънка, което правеше теста още по-труден. Освен това осъзнах, че се различаваше от „Изправена карта“, защото играта имаше само една цел, докато тестът имаше две: да изправиш листа и да го задържиш изправен, което бе трудната част.

Успях след четири минути манипулации. Представих си, че листът е мокър и забит в стъклото, и се получи.

— Отлично — обяви Фостър, — можеш да освободиш листа.

Страницата падна на пода. Мизуки я взе и се върна със стъклена кутия, едната страна, на която бе покрита с черен плат. Сложи я на масата и забелязах, че вътре имаше котенце.

— Виждаш ли котката?

— Всъщност е котенце.

— Добре… Виждаш ли котенцето?

— Да.

Японката рязко завъртя кутията, обръщайки към мен страната, закрита с черния плат. Вече не виждах котенцето.

— Искам да повдигнеш котенцето от кутията.

Отначало ми прозвуча лесно, но след това осъзнах, че никога преди не бях местил предмет, който не виждам. Старателно обмислих задачата, преди да започна, но така и не ми идваше идея как да я изпълня. И тъй като това бях аз, реших да импровизирам.

Насочих енергията от тялото си и обградих с нея кутията. Съсредоточих се върху нея и я вдигнах във въздуха, след което я пуснах да падне с трясък на масата. Но котенцето увисна за миг във въздуха, преди отново да падне в кутията. От техническа гледна точка бях издържал теста.

— Нямах това предвид — излая Фостър и скръсти ръце. — Трябваше да…

— Котенцето беше ли във въздуха?

— Поздравявам те за твоята изобретателност. Успя да ме надхитриш.

— Надхитрих професор. Нямам търпение да кажа на татко.

След няколко минути Мизуки отнесе кутията и сложи на нейно място старомоден пясъчен часовник. Той беше малък, а долната му половина беше пълна с фин бял пясък.

— Знаеш ли как работи това устройство, Рос?

— Знам.

— Искам да обърнеш движението на пясъка. Можеш ли да направиш така, че пясъкът да се стича нагоре от долната половина?

— Разбира се.

Това звучеше точно толкова странно и объркващо, колкото предишните две задачи. Бях добър в местенето на предмети, но ми беше трудно да местя повече от един предмет едновременно. Трябваха ми няколко месеца, за да спечеля първата си игра „Мраморна звезда“. В пясъчния часовник имаше хиляди зрънца пясък, които трябваше да преместя едновременно, а после трябваше да ги държа на мястото им. Това щеше да бъде много трудно.

Едно зрънце полетя нагоре и влезе в горната половина на пясъчния часовник. Последва го второ. Не след дълго имаше стотина зрънца в горната половина, но ми беше трудно да вдигам други, защото едновременно с това трябваше да внимавам тези горе да не паднат. Видях, че професорът се усмихва ехидно, и позволих на пясъка да падне.

— Първи опит — обяви Фостър със самодоволно изражение.

Опитах отново, но не успях да вдигна повече от двадесетина зрънца.

— Втори опит.

— Ти да не искаш да се проваля? — извиках. Търпението ми се бе изчерпало и лазерите трепнаха от яростта ми. — Това не е разходка в парка.

Професорът се извини.

— Не съм искал да те обиждам, Рос. Моля те, опитай отново.

Не е искал, друг път! Фостър нарочно се опитваше да ме вбеси, за да се проваля. Но аз бях решен на всичко да издържа теста. Нямаше да се проваля!

Съсредоточих се върху пясъчния часовник. Какво можех да направя с него? Не можех да местя толкова много предмети наведнъж. Не трябваше да съсредоточавам силата си върху отделни зрънца, защото те бяха твърде малки. Трябваше да открия друг начин…

Изведнъж ме озари прозрение. Не можех да вдигна всяко отделно зрънце, но можех да накарам нещо друго да свърши тази работа вместо мен.

Съсредоточих силата си върху горната половина на пясъчния часовник. Никой не видя това, но въздухът вътре започна да се движи по часовниковата стрелка. Образува се завихряне и една песъчинка бе засмукана нагоре, а след това още една. Използвах цялата си сила, за да завихря въздуха възможно най-бързо, създавайки вакуум, който засмукваше все повече и повече зрънца пясък.

Фостър се изправи от стола и се вгледа в пясъчния часовник. Пясъкът се въртеше в горната му половина, а в долната не бе останало нито едно зрънце.

— Можеш да спреш — рече той. — Искаш ли да си починеш? Сигурно си се изморил страшно много.

— Иска ти се.

Последва кратка почивка, след която започна последният тест. Мизуки се приближи до масата с късо въже, по средата на което имаше голям и сложен на вид възел. Отгатнах каква беше задачата още преди професор Фостър да отвори устата си.

— Искам да развържеш…

— Да, схванах — прекъснах го.

Това ми изглеждаше напълно невъзможно. Трябваше да установя контрол върху цялото въже и едновременно с това да го развържа. Опитах два пъти, но безуспешно. Едва бях разхлабил възела. Пот се стичаше по лицето ми, а тялото ми започна да трепери от изтощение. Съмнявах се, че ми бяха останали достатъчно сили, за да издържа последния тест.

Но не можех да се откажа на последното препятствие. Трябваше да намеря някакъв начин. Възелът бе трудната част, но не знаех как да го развържа — беше твърде сложен.

Втренчих се във въжето и започнах да насочвам енергията си към него, обграждайки масата. Установих пълен контрол върху въжето, след което се замислих за начина, по който го бяха завързали… Само ако знаех как бяха направили този възел.

Изведнъж мозъкът ми се изключи и почти паднах от стола. След това сякаш ме удари гръм и тялото ми се стегна. Пред очите ми се появи нещо като видение — видях Фостър и Мизуки, хванали въжето. Видях как го връзват, видях точно как трябваше да го развържа.

Професорът зяпна изумено, когато въжето се издигна над масата и започна да се развързва. Само след миг то висеше във въздуха, напълно опънато. Алармата започна да вие, когато се строполих от стола, докосвайки лазерите около мен.

Когато се съвзех, видях очите на професор Фостър, взиращи се в моите.

— Добре ли си? — попита той.

— Май да — промърморих. — Малко ми е зле.

— Нищо чудно. Последният тест трябваше да бъде напълно невъзможен. Не знам как успя, но трябва да те поздравя. Уменията ти са изключителни.

Почувствах, че отново губя съзнание. Чух звън на телефон точно преди мракът да ме погълне и видях Фостър, който се отдалечаваше, за да отговори на обаждането.