Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (20)

Двадесета глава
Синьо рибарче

Следващите осем дни във фермата „Аткинсън“ изминаха много бързо. Роман ме караше да се упражнявам от сутрин до вечер. Той все говореше за военно обучение и тактически упражнения, но ме учеше само на най-основните неща, което започваше да ме дразни.

С течение на времето Кати свикна с мен и често си разменяхме остроумни забележки по време на вечеря или се шегувахме с акцента на Роман. Тя все още недоволстваше от факта, че трябва да спи в малката гостна, но майка й настояваше, че моето удобство бе по-важно от нейното.

На деветата си сутрин при семейство Аткинсън слязох долу и се тръшнах в един стол до масата. Роман ме бе изтощил предишния ден и имах чувството, че главата ми е направена от камък, но когато Кати слезе по стълбите, се изпъчих, опитвайки се да изглеждам изпълнен с енергия.

— Добро утро — казах и се ухилих като идиот. — Добре ли спа?

— Майтапиш ли се с мен?

— Не! Учтиво е да се питат хората как са спали… нали?

— Глупав въпрос, мен ако питаш.

Джун сложи препечени филийки, яйца, бекон и кутия корнфлейкс на масата пред нас и аз веднага им се нахвърлих. Приготвих се за поредната язвителна забележка на Роман, но такава не последва. Него го нямаше.

— Къде е Роман? — зачудих се. — Обикновено по това време ми дава зор да ям по-бързо.

— Трябваше да замине за Лондон — каза Джун. — По спешна работа. Едва ли ще се върне преди вечерта.

— Ами обучението?

— Каза, че днес можеш да си вземеш почивен ден.

— Почивен ден… — На лицето ми цъфна блажена усмивка. Погледнах към Кати и видях, че тя ме зяпа усмихнато, сякаш новината, че имах свободен ден, я бе зарадвала. Тя бързо извърна поглед и продължи да се храни.

След закуска отидох в хамбара, за да преговоря някои от похватите, на които ме бе научил Роман. Освен това прекарах около час, опитвайки се да отворя куфарчето, съдържащо останалите страници от доклада на Роман за истинските дарби, но без резултат. Бих дал цялото богатство, което бях спечелил, за да прочета тези страници.

— По дяволите! Искам да знам какво пише нататък. Проклет да е този Роман и неговите тайни.

Но куфарчето отказваше да се отвори и около обяд ми стана скучно. Реших да се поразходя из имота, слушайки музика на iPod-а, който Кати ми бе дала. За моя изненада музикалната й библиотека беше доста добра — почти толкова добра, колкото моята. Почти.

Навън беше толкова тихо и спокойно, че успях да се отърся от всички тревоги и притеснения, свързани с дарбата, с баща ми и с опасността, която ме дебнеше в лицето на Мариан и Голдинг. Бях напуснал Дълбрук, жадувайки светлините на големия град, но по ирония на съдбата се чувствах като у дома си в най-тихото и затънтено място, което можех да си представя.

Продължих да се шляя безгрижно. Стигнах чак до източната граница на имота, отвъд която започваше обширен двор, пълен със стари трактори, коли, микробуси и всякакви машинарии. Прекогнитивната ми дарба се събуди и почувствах, че някой се приближава. Изключих iPod-а и погледнах през рамо. Видях Кати и Пепе, които вървяха към мен през полето.

Големият кангал изведнъж хукна към мен, изправи се на задните си крака и започна да ближе лицето ми. Изглеждаше като убиец и сигурно можеше да ме убие, но сега се държеше като всяко младо, игриво куче.

— Махни го от мен, Кати!

— Кажи „моля“!

— Хайде, кажи му да слезе.

— Вълшебната думичка?

— Моля те.

Заболя ме да го кажа, но просто нямах друг избор.

— Хайде, накарай го да слезе. Току-що облиза окото ми!

— Долу, Пепе — заповяда тя.

Огромното куче веднага скочи долу и започна да тича в кръг около нас.

— Изглеждаш отегчен, Рос.

— Не съм отегчен. Просто гледах този… склад за отпадъци.

— Преди не беше склад за отпадъци. Едно време принадлежеше на господин Барне, който продаваше земеделски машини на местните фермери. Умря преди три години и така и не е дошъл някой, който да се погрижи за имота му. Тъжно, наистина. Беше прекрасен човек, но бе напълно сам. Нямаше нито семейство, нито приятели.

— Поне е прекарал живота си тук — казах. — Много е красиво. Сигурно си влюбена в това място.

— Предполагам. От време на време ми става скучно. Иска ми се да поживея в голям град за разнообразие.

— И при мен беше същото. Родното ми градче е доста старомодно и там не се случва нищо. Винаги съм искал да живея в голям град, но след като прекарах една седмица в Лондон, вече ми дотегна!

— Сега си богат! Можеш да си купиш място като това. Ако искаш, разбира се.

— Така е. Мога да купя имота на господин Барне. Така ще бъдем съседи.

— Господи, това ще означава, че постоянно ще се натъкваме един на друг.

— Много смешно.

— Нали? — Кати се усмихна. — Знаеш ли… няма да е толкова лошо да си наоколо…

— Уау. Това е най-милото нещо, което си ми казала, откакто съм тук.

Последваха няколко секунди мълчание, след което Кати рече:

— Искаш ли малко да потренираш?

— Писна ми от скучните упражнения, които измисля Роман.

— Не говорех за неговия курс за начинаещи. Искаш ли да пробваме нещо по-трудно?

— И още как! — кимнах. — Имаш ли нещо предвид?

— Ела с мен — каза игриво тя.

Тръгнахме през полето. Мислех, че ще поеме към хамбара, но тя ме поведе към една пътека, която се отдалечаваше от къщата. Спуснахме се по един склон и навлязохме в малка горичка. Отвсякъде ни заобикаляха дебели, стари дървета. Не след дълго излязохме на малка полянка и Кати рече:

— Това е идеално.

— Идеално за какво?

— Бойна подготовка.

— Не си достатъчно квалифицирана, за да ми преподаваш бойна подготовка.

— Искаш да кажеш, че има университет, в който преподават бойна подготовка за надарени?

— Умница. Знаеш какво имам предвид.

— Роман често тренира, за да поддържа форма, а аз обикновено му помагам с бойните упражнения.

— Така ли?

— Да.

— Искам да правя същите упражнения, които прави той.

— Може би няма да се справиш…

— Глупости! Хайде, Кати, готов съм!

— Добре, Рос. Виждаш ли този пън зад теб?

— Да.

— Използвай дарбата си, за да го вдигнеш и изправиш.

— Какво общо има това с бойната подготовка?

— Просто го направи!

Погледнах мъртвия дънер, който изглеждаше доста тежък, и се съсредоточих. Дънерът се претърколи и изправи във въздуха. Когато застана напълно вертикално, се обърнах към Кати.

— И?

— Трябва да го държиш в това положение, независимо от всичко.

— Мога да го направя.

— Погледни го за последно, преди да започнем.

Направих го, след което се обърнах към Кати. Тя седеше на земята със затворени очи, забила брадичка в гърдите си.

— Добре ли си?

Не ми отговори.

— Кати?

Изведнъж от дърветата се чу гърлено ръмжене. То смрази кръвта ми и дънерът за малко да падне. Бързо възстанових контрола си върху него, но ръмженето ставаше все по-силно и заплашително. Изведнъж Пепе излезе измежду дърветата. Но той не беше послушното куче, с което бях свикнал, а огромен, ръмжащ звяр с черни, кръвожадни очи.

Кангалът направи няколко крачки към мен и се озъби заплашително. Кръвта ми изстина, но в следващия миг осъзнах, че не бях изправен пред злобно куче — бях изправен пред Кати, която бе проникнала в ума на огромното животно и го контролираше.

Кучето се спусна към мен и челюстите му изщракаха. Скочих настрани и успях да му избягам. Видях, че дървото се накланя на една страна. Съсредоточих се, но кучето отново ме нападна и захапа ръкава ми.

Разкопчах суичъра си и го съблякох. Пепе го разкъса, след което отново се хвърли към мен. Изстрелях малък порив от енергия, който го блъсна в гърдите. Това се оказа лоша идея, защото кангалът още повече се разяри… или пък това беше Кати.

Отново призовах силата си и кучето излетя във въздуха и изчезна в храсталаците, обвили основата на дървото. Справях се доста добре. Дънерът все още беше изправен, но ми ставаше все по-трудно да го държа в това положение и не знаех още колко щях да издържа.

Пепе изскочи от храстите. Изглеждаше още по-разярен. Хвърли се право към мен. Изпратих му порив енергия, но това дори не го забави. Кучето захапа крачола ми и започна да ме дърпа. Дървото се заклати и почти падна.

Почувствах частица гняв и изпратих шокова вълна. Кучето се превъртя във въздуха, но веднага се изправи, невредимо.

Роман беше прав — това наистина бяха най-силните кучета на планетата. Пепе беше неуморим.

Станах на крака, погледнах разкъсания си крачол и предизвиках кучето: — Хайде, ела!

Кангалът се приготви да ме атакува, но преди това ме осени прозрение. Пепе се затича към мен, вдигайки облак прах, след което скочи. Посочих с ръце към земята и изпратих цялата сила, на която бях способен, право надолу. Тялото ми се вдигна във въздуха. Челюстите на Пепе изщракаха, но не успяха да се затворят около крака ми. Бях се издигнал на около три метра от земята и висях във въздуха.

Погледнах към дънера. Все още стоеше изправен. Започвах да осъзнавам, че всичко беше възможно!

Изведнъж Пепе седна и затвори очи, след което се окопити и хукна да души основата на дървото. Кати отвори очи и се изправи на крака. Погледна нагоре към мен и се засмя.

— Добър си. Много добър. Дори Роман не може да направи това, което ти направи току-що.

Бавно се спуснах на земята, а дънерът падна с трясък зад мен.

— Не мога да повярвам, че направих това.

Погледнах към Кати и двамата избухнахме в смях. Чувствахме се въодушевени от това, че бяхме използвали дарбите си една срещу друга.

— Но защо ти трябваше да дъвчеш джинсите ми? Ако искаш да ме видиш по боксерки, просто кажи.

— Не се ласкай — изсумтя тя и поклати глава. — Вече съм те виждала по боксерки.

— Какво?

— Първата нощ, която прекара тук… Пепе те гледаше, докато се приготвяше залягане…

— Мръсница такава!

— И ти щеше да направиш същото, ако имаше моята дарба!

— Господи! — възкликнах изумено. — Шокиран съм!

— Не си. Ти си момче. Ще го преодолееш.

— Отсега нататък ще те държа под око.

— Сякаш не ме държиш под око, откакто си тук.

— Какво имаш предвид?

— Знам, че ме зяпаш.

— А сега кой се ласкае?

— Трябва да се лаская, защото никой друг няма да го направи.

— Ами… зяпам те, защото си… готина.

— ОК… това прозвуча почти като комплимент.

— Лицето ти е… не изглежда никак зле. Искам да кажа…

— Не си много по комплиментите, а, Рос?

— О, остави ме на мира.

Тя се засмя, след което взе разкъсания суичър от земята и ми го подаде.

— Струва ми се, че тренирахме достатъчно за един ден. Хайде, да си намерим някакво друго занимание.

Безропотно я последвах през гъстата горичка. Спуснахме се по един склон и стигнахме брега на тънка, бавна рекичка. От другата страна растеше висока тръстика.

— Често идвам тук — каза ми тя. — Нали знаеш, когато ми писне от майка ми и от Роман. Понякога се упражнявам тук.

— Как можеш да се упражняваш с една река? — попитах.

— Има много начини. Ей, бива ли те в това?

Тя се наведе и взе един кръгъл камък от земята, след което го хвърли към спокойната повърхност на водата. Той подскочи четири пъти и Кати размаха победоносно юмрук.

— Как мислиш? — попита тя. — Не е зле, а?

Свих рамене и взех един камък.

— Да видим дали ще се справя по-добре.

Застанах разкрачено, съсредоточих се и изстрелях камъка. Той подскочи пет пъти по повърхността на водата, след което зави наляво и продължи да подскача в стесняващ се кръг, преди най-накрая да потъне.

— Двадесет и три подскока — похвалих се.

Кати се ухили.

— Ти и твоята проклета психокинеза!

— Какво да се прави, идва ми отвътре.

— Имам една идея! — каза развълнувано тя. — Насам!

Хвана ме за ръката и ме поведе надолу по брега. Не след дълго стигнахме малка полянка, в центъра, на която се извисяваше голям дъб. От най-дебелия му клон висеше люлка, направена от гумата на камион.

— Ти ще ме люлееш — каза тя.

— Добре — отвърнах, а Кати се покатери в гумата. — Колко високо искаш да те люлея?

— Много високо! Но гледай да не ме изпуснеш в реката. Ако го направиш, ще те убия!

— Няма, обещавам.

Застанах с гръб към реката и призовах дарбата си. Изпратих поток от енергия, който разлюля гумата. Тя започна бавно да се люшка напред към реката, след което назад към гората. Увеличих силата и Кати изпищя от удоволствие.

— По-високо, Рос.

Радостта й беше заразна и аз усетих как тялото ми се зарежда с огромно количество енергия. Чувствах се изключително доволен от себе си и това съсредоточаваше още повече енергия в тялото ми. Сякаш тежката гума бе лека като перце. Никога не се бях чувствал толкова силен, дори когато разруших парчето стъклометал по време на тестовете.

Кати ревеше от удоволствие. Люлката се издигаше все по-високо и по-високо. Беше опасно, но бях напълно уверен във възможностите си да контролирам ситуацията. Бях сигурен, че ако исках, можех да изкореня огромния дъб. Люлях я, докато не се умори да се кикоти.

— Все пак има някаква полза от теб — рече Кати и скочи от гумата.

Олюля се и трябваше да седне, за да не падне. Махна обувките си и потопи пръстите на краката си в хладката вода. Седнах до нея и се загледах в мудното течение.

— Виж — прошепнах и посочих към отсрещния бряг. — Синьо рибарче. Чел съм за тях, но за първи път виждам.

— Тук има много.

— Красиво е.

— Искаш ли да го разгледаш отблизо?

— Не съм добър плувец.

— Няма нужда да бъдеш.

Тя затвори очи и главата й клюмна. Малкото птиче излетя от тръстиката, плъзна се по гладката водна повърхност, прелетя над главата ми и се шмугна между дърветата. След това литна към мен, пикира и кацна на ръката ми. Засмях се, възхитен от красивите му сини криле и ярките му блестящи очички. Птичето подскочи нагоре по ръката ми, кацна на рамото ми и запя. Отново се засмях. Чуруликаше първия риф от песента VivaLaVida на Coldplay.

— Уау! Това е толкова яко!

Изведнъж рибарчето млъкна и проточи шийка към бузата ми. Няколко секунди ме гледаше втренчено, след което нежно ме клъвна с човчицата си. Загубих ума и дума, а рибарчето литна към реката.

— Виждаш ли как тренирам тук? — попита изведнъж Кати.

— Да. Невероятна си, наистина невероятна.

— Ти също. Срещала съм много надарени хора през живота си, но ти си най-добрият.

— Започвам да се чувствам неудобно.

— Искаш да кажеш, че продължаваш да се чувстваш неудобно. Лицето ти почервеня още когато птичето те клъвна по бузата.

— Без коментар.

Кати погледна към белите слушалки, висящи от джоба на панталоните ми.

— Искаш ли да послушаме музика?

— Да.

Взе едната слушалка и я пъхна в лявото си ухо. Аз мушнах другата в дясното си. Потърсих някоя хубава песен, но Кати измъкна iPod-а от ръката ми. Намери песен, която харесваше, и натисна play.

— Обожавам тази група!

— Аз също.

Когато песента свърши, iPod-ът избра друга на произволен принцип. Рязко си поех дъх и се огледах смутено — беше сладникава любовна песен!

— Да я сменя ли? Малко е сладникава, не мислиш ли?

— Остави я — отвърна тя. — Струва ми се странно подходяща.

— Така ли?

Спогледахме се и усетих как тя обвива ръката си около моята. Наведох се към нея и я целунах нежно по устните. Прегърна ме, а аз я притиснах към себе си. Имах чувството, че тялото ми се пълни с толкова много енергия, че всеки миг ще избухне. Двамата неусетно се издигнахме във въздуха и се понесохме над реката.

— Не ме оставяй да падна — каза тя и се притисна в мен.

Не знаех как правех това. Беше подсъзнателно. Сякаш в тялото ми се бе събрала твърде много енергия, отприщена от целувката. Но не ми пукаше — чувството беше невероятно! Ние летяхме!

— Не ме оставяй да падна!

— Държа те — уверих я и отново я целунах. — Никога няма да те пусна.

Не знам дали това беше съвпадение, или се дължеше на дарбата на Кати, но изведнъж бяхме обградени от ято птици, които започнаха да кръжат около нас. Това беше най-вълшебният миг в живота ми.

 

 

Роман седеше на верандата, когато се върнахме. Гледаше ни с подозрение и изпитах благодарност, че не беше емотомагнитик. Щеше да е неприятно, ако бе узнал, че се бяхме целунали.

— Здрасти, Роман — каза Кати. — Как беше в Лондон?

— Не толкова продуктивно, колкото се надявах — отвърна той, погледна към мен и издърпа един стол. — Сядай. Кати, би ли ни оставила насаме?

Тя си тръгна, а аз неохотно седнах на стола. Чувствах се като дете, на което щяха да се карат, затова че не си е написало домашното.

— Вие двамата изглеждате…

— Просто си поговорихме, това е всичко.

— Радвам се да го чуя. Ето — каза той и ми подаде няколко листа. — Прочети това тази вечер.

— Още страници от доклада за дарбите?

— Да. За да наваксаш пропуснатия ден.

— Благодаря, Роман. Всъщност искам да ти благодаря за всички неща, които направи за мен. Ако не беше ти, още щях да съм в онзи хотел при лешоядите.

— Опитай се да не забравяш това.

— Ще се опитам.